|
Всъщност... най-накрая са оправили сайта на Ивайло Гогов... -
&&&
съсипа ме
тоя климат умерен
с умерени нрави,
с умерено прави,
умерено криви посоки.
умерено диви,
умерено мрачни прогнози.
умерено празни,
умерено никакви разни
сърца.
умерено еднообразни
лица,
и умерени погледи,
умерено гледащи
умерено сивите улици.
умерени страсти,
и храсти,
умерено бързорастящи.
умерени почви,
блудкави стихобълвочи,
разумни герои.
умерени облаци,
съобразени порои,
обмислени трезво
завои в скалите –
умерено стръмни,
умерено тъмни.
умерено слънце,
умерено изпепеляващо
умерено сухи поля
слънчогледи, узряващи
тихо, отмерено.
с умерени нощи,
съгласно съблечени,
тихи, умерено мощни
противоречия.
яростно плюя на теб,
климат спаружен.
вертеп,
не затвор, ми е нужен.
не букет теменужен
в студен целофан;
край.
в утрото ружено
южна пътека ще хвана.
-
съсипа ме тоя климат умерен.
но поне да ме беше съсипал докрай,
а той ме съсипа умерено
трезво и черно.
мразя го климата.
(и се страхувам да не би
и аз да го мразя умерено).
&&&
е, хайде, докосни ме.
напрегнат съм, така е.
напрегнат съм като
копито на сърна,
игла на смърч,
звезда по новолуние.
през всичките
години самота
опъвах яко.
опънал съм до скъсване сега
огромното си топло седемструние.
едно докосване –
и ще се скъсам.
ще се размачкам като нарцис кравостъпкан,
ще цъфна като преварен картоф,
ще се надипля като сгорещен сезал
по двете противооснови
на чувствата си.
само малък допир –
и взривно ще се разобединя.
е, хайде, докосни ме.
&&&
вяра.
с нея започвам живота си.
всичко друго ще почака.
и любовта,
и сметките за тока.
и раницата, пълна с нетърпение.
и господ ще почака,
ако трябва.
и слънцето:
ще чакат да започна
живота си със вяра.
&&&
Щом камъкът те топли, щом от мрака
сърцето ти само изсича пламък,
щом вече си се смял, и пял, и плакал,
не може да не се усещаш двама.
Ей, вие там, лишените от дързост,
излезте на дуел с ожесточение,
кажете НЕ на гладките повърхности,
навлезте във насрещното движение.
Строшете карнавалните си маски,
нахълтайте с оръжие във себе си
и стреляйте по всичко беловласо.
Сторете път на малките си ереси,
пробийте тъмнината с поглед бесен.
разкъсайте контура на познатото,
крещете просветени, безсловесно,
свободни от лъжи, фалшификати.
Взривете се в искри от вдъхновение –
животът е престол овакантен.
Светът очаква ново поколение
и смислена посока на въртене.
&&&
Ти си тягостен стон, неизтръгнат от крехката
гръд на разяден от болести, рано
починал поет, сякаш глухото ехо
на тежките мисли и гнойните рани.
Ти си облак дъждовен, несрещнал подобен,
така ще се носиш – самотен и мръсен
парцал, непроронил и капка. Беззлобният
вятър те мачка, убива, разкъсва.
Ти си птица безкрила, въздълго ще тичаш
след стройните нанизи жерави; няма
надежда, земята е твърде логична,
накрая ще паднеш в забравена яма.
Ти си пошла поема, написана бързо,
без чувство, предъвкана, трудно сглобена –
конфликтен брътвеж, граматически възел:
сестричка нечетена, мъртвородена.
Ти си див слънчоглед, раснал в ялова сянка,
протягал си врат в своя летен копнеж,
но без полза – оклюмали жалки останки
очакват в безплодие първия скреж.
Ти си морска вълна, уж посоката знаеш,
но никога няма да стигнеш брега,
шепа мърлява пяна оставя блуждаеща
диря за миг – и се стапя мигът.
|
Re: Любимото ви стихотворение от БГ автор е? [re: almodena]
