|
Поздрави на моето поощрение - safarimacka:)Аз пък харесвам как пишеш...Можеш да ме плюеш колкото си искаш, но това няма да ме накара да пресната да пиша моите "простотии":)
Това е приказка една....
С безкраен край и неизвестно начало.
Приказка за моята и твоята съдба..
И как са те от цялото цяло.
Живял там някъде отвъд земята
един човек, роден от писъка познат,
родил любов, растяща зад ребрата
и бил заради нея прокълнат.
Изправен сам пред хиляди беди,
отрекъл се от първия си дъх рожден.
Открил,че душата може да боли
и търсил сам лекарство всеки ден.
Но рецепта,както сам разбрал,
всеки може да предпише,
но сред всички неговата не видял
и чакал я да дойде свише.
Но Бог мълчал,или пък той не чувал?
Молитвата без отговор оставала.
Всеки ден с душата си пирувал
и на другия тя оздравявала.
Тогаз разбрал,че не е сам,
прозирали предишните въпроси.
Открил,че Той е там,
че винаги в сърцето си го носи.
И все пак болката не спирала-
всеки ден с живота той се борел.
Надеждата неродена умирала,
за смисъла със себе си спорел.
За живот, с убийства изпълнен-
на човек,на морал, на себе си...
Сред студа на другите зъзнел,
решавайки безсмислени ребуси.
Как може майка да остави
дете,живяло в нейната утроба.
Да махне със ръка и да забрави?
Да построи живота си наново?
Как пиян шофиор прегазва
жена,прибираща се в къщи?
И после никой не наказват
и остават си отново същите?
Как дете убива други две
или пък срязва своите вени?
Един пари,мечти,души краде,
а друг по сметка пък се жени.
Един разбива чужди сърца,
други телата си продават.
Вече нямаме свои лица,
оковите на никой не прощават.
И сме близки, но далечни
градим край себе си стени.
Тъпчем ценностите вечни
и не раждаме мечти.
И питал се защо е тук?
: Как да се опази той?Не знам..
В тълпата всички сме един до друг,
: но всеки пак е сам.
И тъй живота си минавал,
докато търсел неговия смисъл.
И хиляди въпроси пак задавал
болката на другите приписвал.
Косите му поръсили се с бяло..
Плъзнали бръчки по чертите.
И ето го,завит под тежко одеало,
връща си назад той дните.
(Но днес е друго!днес той знае!)
Спомените идват един по един
Навън.Сред хора.Вижда нея...
Сред многото цигарен дим
проправя път,за да онемее.
Тя е там,невиждано красива.
Усеща сладост във сърцето.
Жена, която сякаш не е жива
с лице от ангелите снето.
Пролет.Тя се гледа в огледало.
Днес е нова,днес е друга.
Облечена е в снежнобяло.
Тя е вече негова съпруга.
Като на лента спомена минава.
През сълзи той вижда онзи ден,
който никога няма да забрави
и вестта за сина му нероден.
Месеци по-късно в ръцете си
държи своето първо дете.
Чувства отвътре със сърцето си
[как щастието усмивка плете.
То расте, прохожда, говори,
играе с двете си по-малки сестри.
Нима сега някой може да спори,
че има надежди, осъществими мечти?
Смисъла на живота е самия живот!
Да, има болка, но и щастие има.
Домът е подслон,а не просто имот
и пролет идва след всяка зима..
Замлъкнаха птиците и онемяха
вятърът в клоните спираше.
Дърветата застинаха и остаряха,
защото една душа умираше..
Прочитайки сега всичко това,
кажи ми , читателю,ти
какво разбра от тези слова
и кой в приказката моя откри?!
"В безумството ми влизай тихо...
на пръсти...
преди утрото...."
|
Живот
