Светът ми се предлага на тепсия!
И две очи ме гледат укоряващо -
да махна със ръка, нехаеща,
би било безпардонна разсипия.

И неразбиращи, невярващи остават,
задето гръб обръщам без причина.
Не знаят, че за мен е немислимо,
да няма повече какво да покорявам.

Светът не ми е нужен на тепсия!
Аз без остатък себе си ще давам
и чак когато вече нищо нямам,
света във мен наново ще открия.

***
Животът ми е непрекъснато движение.
Бягство от самата себе си.
Променливост.
Подминавам спирките
с желание за необятност.
Търся се.
Остава само смътното усещане,
че всъщност търсейки, изгубвам се...
И няма бряг, на който да се върна -
та кеят е отдавна опустял...
Прекрачвам чужди прагове.
А някой някъде очаква
да чуе ехото от моето завръщане.

***
И внезапно оставаш сам.
А сега накъде?
До скоро е имало ден и нощ,
и утро, и здрач, и време...
Днес всичко се е сляло
в една неудържима, неутешима
тъга.
Днес нямат значение ничии думи,
ничий поглед, ничие съществуване,
а само присъствието на онази
всепоглъщаща болка,
пропита в целия свят.
Боли от един слънчев лъч,
от една усмивка, от едно дихание.
Боли от това, че си останал жив.
Днес светът се разпада.
А утре...
От утре ще изградиш нов.

The first impression must be the last impression.