|
|
| Тема |
 Човекът, който търсел съвършенството |
|
| Автор |
Инra (непознат
) |
|
| Публикувано | 01.12.06 09:18 |
|
|
|
Човекът търсещ съвършенството,
достигал винаги до кръстопът,
присядал уморено на тревата
и вадел от торбата си компас:
-Посоката е вярна, казвал,
разтърсвал енергично рамена,
изяждал някой залък
и пак така с наведена глава
потеглял в прашния безкрай.
Вървял човекът през пустини,
изкачвал непосилни планини,
до лудости и крайности достигал,
но никога не спирал да върви.
Вървял, до него – вярната му сянка
подвивала изнемощели колена
и тътрела оковите си в мрака
в прегръдките на дивите стъбла.
Изминали години във премеждия,
човекът побелял от страхове,
а вярната му сянка се прегърбила
и двамата разбрали – ще се мре.
Отпуснал се човекът на земята
стоварил тежко потния товар
и знаел,краят няма да почака,
и някак нещо проумял,
на сянката си проговорил:
„Защо си винаги със мен
и всяка нощ, и всеки ден, не се ли умори да ме преследваш?”
Не зная точно как, с човешки глас
или посредством някаква магия,
но сянката му отговорила: „Не крия,
че Ти ме изтощи до изнемога
по пътя си към своята мечта,
но да Те изоставя ни за миг не мога,
защото Ти си моята съдба, и Ти си мойто съвършенство…”
| |
| |
| 
|
|
