Създавам се. Пак.
Отначало.
И е трудно да търся
следите си
и е тъжно да помня,
че някога
ме е имало тук,
а не искам
да рисувам в червено
вината си.
Неизбежно е –
вторите шансове
се продават
в безцветни кутии –
фокуси с шапки,
а зайците
са разбъркали
важните карти...
И е трудно
отново да вярвам,
че земята е силна
и коренна,
но във себе си
пазя предания
за небе и за птици –
пороите
разрушаваха
каменни мостове
и слънцата помръкваха
бавно...
И сега-
между мене и себе си
е безкрайно далече
забравих
да попитам
къде е началото,
а табели по пътя ми
няма,
географските карти
са свършили
или всъщност –
не са ги направили,
всички пътища – зная –
са кръгове –
концентрични спирали
в безкрая ми.