Раз, два.
Единия пред другия.
И така докога?
Докогато ми свърши времето.
А кучетата все ще си лаят
керваните,
всеки влак
ще си има пътници...
Раз. После два.
Пролетни улици,
по които са плакали
вещици,
тротоари измити
от локвите
и са цъфнали
дивите кестени...
Раз...
Ще вали през очите им –
буреносно надвиснали
думи
ще се срещат за миг
покрай ъгъла
на отминали дни
и ще губят
свойте тайни
в праха от обувките...
Два...
Не забравяй
да се завръщаш
в този град
с оживелите кестени,
под стрехите
на старите къщи,
за да търсиш следите ми
в пясъка
на изтеклото време
в капчуците...