Ника не обичала да си спомня за съпруга си, отговаряла уклончиво: “Всичко беше красиво и трагично като стъпкана роза.” “Освен в Русия никъде не мога да живея. Въпреки че звучи банално, изглежда у мен има патриотичен идиотизъм” ...

В по-нататъшната биография на Ника има много бели петна. Даже не е ясно къде е учила. Според едни източници е била студентка във ВГИК /театр. институт/, според други - в Института по култура. Мечтаела да стане режисьор.
Известно е, че в учебното заведение са я приели без приемен изпит по руски /тя така и не се научила да пише разбираемо. По-скоро разработила си собствена система от знаци, която разбирала само тя./ Не завършила института, през 89 г. се снима във филма “Это было у моря”. Дори се снимала като топмодел - няколко нейни фотоса били публикувани в “Плейбой”. След това до края на живота си заедно със своя съжител Саша Миронов работи в театр. студио. И през цялото време пише стихове. На късчета хартия, на салфетки, веднага забравяла за тях, отново пишела, късала... Оплаквала се, че стиховете й вече не са нужни на никого. “Защо ги пиша? Не трябва да живея... Ако бяха дошли поне 5 души да ме слушат, поне един човек...” Уви, стиховете можела да чете само на себе си и на своите подпухнали от пиене случайни приятели.

Зарешечено небо
Тропинками судеб -
Миллиарды следов.
И надежда, что будет
Только то, что хотелось,
Что бы было светло.
Над землею холодное
Солнце взошло.
И расколоты судьбы,
Как грецкий орех,
Кто-то взял сердцевину,
А под ноги грех.


(Зарешетено е небето
от пътечките на съдбите -
милиарди следи.
И надежда, че ще бъде
само това, което искам,
за да бъде светло.
Над земята студена
слънце изгря.
И съдбите са счупени
като орех
Някой ядката взел е
а под краката ни - грях.)


Вече голяма, тя се оказва никому ненужна, макар и пишеща стихове.
Без образование, без професия, тя дори не знаела както трябва да пише грамотно. Никой не показал на момичето как да разкрива и да шлифова своя поетичен дар.

...Пред очите на равнодушните възрастни, изцедили от “поетичния Моцарт” всичко, каквото успели - пари, слава, Ника се превръщала според тях в морален урод, абсолютно неприспособен към живота. Стиховете си отишли, заменени от наркотици и алкохол. Това, че Ника страдала от алкохолизъм, не криели нито майка й и баба й, нито Алена Галич /дъщеря на известния бард Александър Галич/, преподавателка на Ника в Института по култура, която единствена се опитвала да я спаси от самата нея.
“- Уви... Ника имаше страшни запои. Никакви зашити ампули не й действаха. Тя веднага ги изрязваше. Лекарите казваха, че е уникално явление, че не й действат никакви методи. НИКАКВИ! Това беше страшна трагедия! Веднъж,когато беше във втори курс, аз, вбесена от поведението на Ника, й поисках разписка. Тя написа: “Аз, Ника Турбина, се задължавам пред своята преподавателка Алена, че няма да пия и да закъснявам за занятия.” След 3 дни отново започнала да пие.

За нея забравят дори и тези, които са й дали пропуск за големия свят - Евтушенко, Алберт Лиханов. Голямата вече Турбина с ирония си спомня срещата с Лиханов. “... Преди месец ме откри по някакъв начин секретарката на детския писател Лиханов. Отидох при него. Лиханов дълго ме зяпа, задаваше ми съвършено просташки въпроси. Накрая го питам: “Алберт Анатолиевич, въобще защо съм ви нужна? Загубих си времето.” “Пиша книга. Вие като опитен екземпляр сте ми нужна. Много е интересно да се наблюдава как от малките гении израстват тъпаци.”
Но най-болезнен за Ника е разривът с нейния кумир Евтушенко. Баба й си спомня: “А Евтушенко... ние му простихме. Или по-скоро - го забравихме. Той предаде Ника. А дете не бива да се предава. Той я взе и я захвърли.” Самата Ника по някакъв повод казва: “Желая му спокойни старини”.

Лица уходят из памяти,
Как прошлогодние листья.
Осень оставила только
Утра хмурого привкус.
Лица уходят, но изредка
К сердцу подходит холод.
Вспомнятся желтые листья.
Это - как встреча с болью,
Это - как встреча с прошлым,
С чьим-то портретом разбитым.
Горько от настоящего,
Страшно жить позабытым.


(Лицата си отиват от паметта,
като миналогодишни листа.
Есента оставя само
на мрачно утро привкус.
Лицата си отиват, но рядко
към сърцето се прокрадва студ.
Ще си спомня жълтите листа.
Това е като среща с болката,
това е като среща с миналото,
с нечий счупен портрет.
Горчи настоящето,
страшно е да живееш забравен.)