А какво мислиш за Силвия Плат? Случайно ми хрумна.

Малко "проезия"... Писала съм го много отдавна. Имам предвид години. Наивничко, без претенции за оригинално мислене , но пък си е мое.

-Утре? В пет?
И вървя. И тези досадни криле пак са гърба ми. Усещам ги . Но аз не мога да летя. Не е удобно. И без това се обръщат след мен. Подарявам на всички една усмивка. Ето такава.
Хубаво ми е. Че е зима. Че е студено. Вятърът- гамен ме спира на улицата, влиза във врата ми, дърпа ме за палтото.Копчетата се задъхват от усилие да го задържат...
До утре има цяла нощ. После цял ден. После...
Той е Начало и Надежда. Другият си тръгна с оптимизма ми. След него четири сезона ме заклеваха да дишам...
... И тези сини очи...Синият цвят е лятно безгрижие и тишина и нежност и мъничкото мънисто за щастие на врата ми. Пропусната обич е синият цвят...
Гонг. Фойерверки за Началото. Познат трепет. Напрегнати погледи улавят всеки жест, попиват го, анализират и се усмихват, усмихват...Тръпнещи пръсти като уловени птици. И устни - океан неизвестност. Пътуване в чувствата, в което изгубваш себе си.
Утре. А сега вървя. Трябва да премина границата, която оставя всичко зад гърба ми. За да започне Новото.