На небето протяжният полъх
Се разтапя в хладен сумрак.
И от звездни пътеки отронен
Плисва в тъмното спомен за смях.

Непонятно за мен се прокрадва
И помита с дъх летния прах,
Тази улица мокра и радостна,
Се възражда след нощния страх.

На небето протяжният полъх
Ме затваря сред четири стени
Въздух вечен, забравен, отколешен
Ме връхлита сред бели лъчи.

Аз смея задъхано, пея...
А ти, моля те, замълчи....

Тишината за пръв разказва ни,
Упоително шепне сама.
Аз и ти сме се вслушали сладостно
Във вълшебните нейни слова.

Тишината не бива да спираме,
Тя не бива да бъде сама.

Ти къде си, къде си сега?
.......