Много силни метофори! Харесва ми как стилът ти огъва думите и създава настроение и своя аура, типични за стиховете ти. И употребяването на твои лични думи, полуизмислени, обогатява тази реалност със нестандартни форми. "къде се е остронулило сърцето" и в стиха ти за щурците си спомням "разпитомените щурци", "предутре", "следвчера" и т.н.
Прочетох стиха ти няколко пъти и ми се иска още да го чета... Докосва ме по някакъв необясним начин. Има нещо далечно, като в сън. Толкова сюреална ми изглежда гарата за луди. Като че ли чакаш някъде там извън времето и пространството някой влак да те измъкне от това състояние.
"Зад мен е само - гарата за луди..
Ще чакам някой влак да ме завърне..."
Винаги съм намирал чакането за нещо, което разтегля времето и превръща настоящето в засмукваща черна дупка. Като че ли времето изтича и се размазва като в картините на Дали. Изкривява се и почти спира. Самата душа се превръща в статична спирка. И кога ще свърши този сън? Героинята ще се избистри едва утре, но това утре изглежда толкова недостижимо:
"И аз ще спра от утре да си спомням,
(когато за последно се избистря) "
От друга страна някак си възприех влака като любимия, който си е отишъл и на героинята й е останало само мъчителното очакване за следващия, който ще я измъкне от това състояние, от гарата за луди, и тя всичко ще забрави.
Ох, разплямпах се, извинявай, иска ми се за всеки ред да напиша по нещо, но много натежа коментара ми. По принцип рядко се отплесвам да пиша толкова дълги неща, но стихът ти ме провокира... Другите неща ще си ги запазя в мен... Ти знаеш... Поздрав