И ето - аз съм цяла в бяло и коприна,
а в очите ми блестят сълзи.
Усмихвам се на всички, но на сила.
А нещо в сърцето ми така горчи.

Как шумно хората се смеят.
След малко ще пристигне той.
Ще си усмихне и ще каже:
„Хайде, мила, изтрий сълзи, бъди герой!”

О! Не! Не мога! Чувствам, че ще падна.
Пред всички ставам с пламнали очи:
„Не го обичам! – чувате ли хора?”-
един вик в мен се блъска и крещи.

Но срещам твоите очи да, мамо,
единствено си ме разбрала ти.
Очите ти ме молят настойчиво:
„Не, дете. Заради мен – върви!”

Сред хората се двама движим
Обсипани с целувки и цветя.
Усмихвам се единствено на мама
с каква надежда ме изпраща тя.

Едно дете към мен пробягва:
- Вземете тез цветя! - ми казва то.
Един мъж с тях ви пожелава
щастие и радост в любовта.

Изтръпвам цяла пребледняла.
Изтръгвам розите със вик.
Една бележка малка, бяла
лежи в ръцете ми без плик.

И с надпис с неговото име
най-хубавото име на света,
което днес не мога да повторям,
защото съм омъжена жена.

-------------------------
Мисля, че не си пазя лексиконите, за да проверя дали беше точно така, но предполагам, че след време тези стихчета стават просто всеобщо творчество, подобно на народните песни. Затова и се помнят толкова лесно наизуст. Затова и ги има в различни варианти. Но наистина е любопитно кой ли е авторът.По лексиконите имаше и доста стихове, които в следлексиконна възраст разпознах като стихове на Ханчев, Дебелянов, Вапцаров, Дубарова. Та може и това да си има известен автор, а да не сме го открили.

Сещам се и още едно такова, което много харесвах:

Без глътка въздух да поемеш,
утроба майчина - ковчег!
Отиваш си от нас без време
ти мъничък, почти човек,

Посрещнахме те с химикали,
а трябваше ти витамин.
Прежалихме те, не разбра ли?
...дали си щерка или син...

Не мога да ти купя дрешки,
щом акушерка е Смъртта.
По чудо, ако стане грешка,
детенце, бързай към света.

Събирай оцелели клюки
и ритай в майчината плът.
Напук на всичките ни грешки
самичко си пробивай път!