|
Че тук се пише много, пише се. Я да видим дали се и чете .
Наскоро открих една стихосбирка от български автор, когото не свързвах по никакъв начин с поезията, камо ли пък с любовната. Интересно ми е дали някой ще го разпознае.
ЗАЩО Я ТЪРСИШ
Вървях по улиците.
Бе празник и улиците бяха пълни с народ.
Целият град бе на улицата.
Само тебе те нямаше.
Влязох в кръчмата,
онази същата, дето се отбивахме с тебе.
Свих се в навалицата и в дима
и се вслушвах в многото гласове,
и търсех да доловя един-едничък.
Но теб те нямаше.
Отидох в градината
и седнах на скамейката,
Оная същата, дето седяхме с тебе.
По алеята минаваха много жени с мъже
и много жени без мъже,
Но теб те нямаше.
Ти я търсиш
- рекох си –
навсякъде, дето я няма,
защото те е страх да я потърсиш там,
дето знаеш, че ще я намериш.
И тръгнах към квартирата ти.
“Нали ти казах да не идваш” –
посрещна ме ти,
но по навик ме пусна да вляза.
Прегръщах раменете ти,
обли под мекия пуловер,
Обхващах косите ти,
Буйни и тежки
под тръпнещите ми пръсти,
Обгръщах те цялата,
за да те усетя до мен
и у мен.
Но тебе те нямаше.
РОМАН
Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман –
казва Балзак.
Един ненаписан роман,
това не е толкова лошо.
по света и бездруго
има премного романи на книга.
Ние с тебе започнахме нашия
без илюзии,
в една неразтребена стая,
чийто услужлив наемател
бе приел да отсъства
между 4 и 6.
През немития тесен прозорец –
късче мътно декемврийско небе.
На стената
провесен чертеж –
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик),
а на масата –
ваза с цветя,
прашни книжни цветя
от младостта на хазайката.
Без илюзии.
Целувката бе къса,
делова.
Ти премина към събличането,
сякаш ще лягаш да спиш.
А аз гледах слабите рамене
и умората,
вече свила гнездо под очите ти,
и устните,
начервени и тъжни от скука,
и обувките с наядени токове,
и си казвах
не твърде уверено:
“За един път я бива.”
Без илюзии
почна нашият неписан роман.
4 – 5 – 6.
Точка.
Срокът свърши.
Ние с теб се разделяхме
долу пред входа в тъмната улица.
“Обичаш ли ме поне малко” –
запита от приличие ти на раздяла.
“Много” – отвърнах от приличие.
И ние си тръгнахме в различни посоки
през студа и през тъмното,
без да знаем дори,
че тепърва започва
нашият неписан роман.
Да се влюбиш –
Каква глупост, нали.
Да се влюбиш
в една жена с уморено лице,
с хилави рамене,
и на всичко отгоре омъжена –
каква глупост.
Стаята бе винаги неразтребена,
прозорецът – вечно немит,
леглото – разхвърляно,
а над него –
пожълтялото мъдро табло:
скелетът на мъжа и жената
(наемателят беше медик).
Ние нищо не виждахме.
Ние стояхме прегърнати
като двама неловки дебютанти,
ние се обгръщахме жадно с ръце,
забравили всичко –
дори леглото –
забравили всичко
освен единствено важното –
че между 4 и 6
има съвсем малко време.
“Бива я за един път” –
беше казал наивникът.
За един път съвсем не я биваше.
За един път беше нищо,
беше разочарование,
два загубени часа –
и толкова.
Биваше я за винаги.
Защото беше част от тебе,
от тъгата ти,
от умората,
от надеждата, че още не е късно,
от страха, че вече е късно,
от всичко, което си искал да станеш,
от всичко, което не си станал,
от всичко, което си.
Биваше я само за винаги.
Вече я няма.
Онзи си я отмъкна.
Онзи смени дори и града
за по-сигурно.
Да се чудиш просто
какъв капитал правят някои хора
от една изхабена жена
с уморено лице
и хилави рамене,
без да говорим за обувките.
Вече я няма.
Наемателят е по цял следобед
в усойната неразтребена стая
и до насита може да изучава
безбройните кости
на мъжа и жената.
Вече я няма.
И аз отдавна престанах да мисля
по това,
колко малко е времето
между 4 и 6.
Вече я няма.
Всяка жена,
с която си имал любов,
е един ненаписан роман –
казва Балзак.
Един ненаписан роман –
Това не е толкова лошо.
Лошото е, че нашият
бе от ония,
тъжните и бездарните,
над които
понякога
бърше очите си
само авторът.
КРАЯТ НА ПРИКАЗКАТА
Всяка приказка – казват – си има край,
дори и най-прекрасната.
Най-прекрасните даже
най-бързо свършват,
най-бързо
или най-неусетно.
Ние влязохме тихо в нашата приказка.
Аз те погледнах с подчертан интерес,
ти ме погледна, премрежила поглед,
Две-три капки самовнушение,
две-три капки фантазия,
две-три хубави фрази –
и ето ни вече приказни,
като герои от приказка.
Но едва тръгнахме
ръка за ръка
по алеята на нашта приказка,
ти тревожно взе да разпитваш за края:
докога ще сме заедно,
дали ще се разделим
и защо ще го сторим.
Въздишам от тягост,
но ти с укор напомняш,
че за всичко причина е
твойта голяма любов.
Ах, тази голяма любов.
Ти си като обичлива съпруга,
тъй обичлива,
та неспирно уверява мъжа си колко много ще плаче,
когато той се помине.
Престани да погребваш
и мене,
и нашата приказка.
Остави я да си умре
от собствена смърт.
Така ще я имаш по-дълго.
А когато вече я няма...
Е, когато вече я няма,
кажи си: “Беше хубава приказка.
Хубавите свършват най-бързо.”
|
Загадка
