Стоя на ръба.
Гледам надолу.
Морето.
Скалата.
Пръстите на краката ми страхливо опипват грапавата повърхност на камъка.
Втренчвам се късогледо във водата.
Днес морето е неспокойно.
Това ми харесва.
Поемам си дъх, на малки глътки.
Успокоявам побеснелият от адреналина си пулс.
Не мога.
Не искам.
17 метра въздух и после вода.
Стоя на ръба.
Чакам.
Удължавам удоволствието.
Сърцето ми блъска упорито в слепоочията.
Харесва ми.
Още секунда.
И още една.
Разтеглям времето.
Удължавам мига.
Чакам.
Морето ме подканва.
Хайде, скачай!
Водата се разбива в скалата, на 17м под мен.
Оттук вълните изглеждат малки.
Сега ще разбера.
Поемам дъх.
Скок......
Секунда /и малко повече/ полет.
Целувката на морето.
Удовлетворение.
Водата ме обгръща.
Спокойствие.
Миг колебание.
Нагоре или надолу?
Отново, нагоре.
Изплувам.
Вълната ме изхвърля на скалата.
Замаян съм.
Издран от камъните.
Няма значение.
Задъхан се катеря нагоре.
Нагоре, към следващата доза.
Адреналинов наркотик.
Заставам на ръба.
Гледам надолу.
Отново.....