Тичам.
Дишам, равномерно, дълбоко.
Редувам краката, ляв, десен, ляв, десен.....
Гледам напред.
Виждам гръб, пред мен, няма по-дразнеща гледка.
Трябва да спра да го виждам.
Има два начина това да стане-да го изпреваря или да спра да го гледам.
Избирам първия начин, винаги избирам него.
Ускорявам крачка.
Дишам забързано.
Ритъма се променя, редуването остава същото, ляв, десен, ляв, десен...
Приближавам го.
Изпреварвам го.
Удовлетворение.
Не намалявам, нов гръб пред мен.
Ускорявам, отново.
Дишам, учестено, с отворена уста.
Скъсявам дистанцията.
Краката ми горят, от млечната киселина трябва да е.
Тоя гръб е по-бърз от останалите.
Горещо е.
Дишам все по-учестено.
Трябва ми кислород, повече кислород.
Дистанцията не се променя, всъщност, променя се, ама вместо да намалява, расте.
Дали съм се изморил?
Дали съм се изчерпал?
Дали не съм вече стар, за това упражнение?
Не е възможно.
Не може тоя да е по-добър.
Не може да е по-бърз.
И неговите крака се задавят от липсата на кислород.
И неговите крака горят.
Трябва да издържа още малко.
Малко повече от него.
Още една делта болка.
Още едно агонизиращо усилие.
Тоя, може да си тича за кеф и да не му пука за моите неистови усилия.
На мен пък, не ми пука защо тича тоя цървул, ще го изпреваря.
Ще го изпреваря, ако ще после да ме съживяват в "Пирогов".
Ще го изпреваря, ако ще и да не ме съживяват, майната му.
Ще го изпреваря.
Настигам го.
Изравнявам го.
Вече сме рамо до рамо.
Обръщам се и го поглеждам.
Не, тоя тича с всички сили, точно като мен.
Целия е почервенял, от усилието.
Хахаха, смешник.
Трябва да потренираш още, ако искаш да ме биеш, тъпак.
Изпреварвам го.
Не намалявам, нов гръб.
Този ми е познат, вече го изпреварих.
Тичам в кръг.
Като бяла мишка, лабораторна.
Амбицията ме изгаря, както липсата на кислород изгаря краката ми.
Белите мишки не са глупави, просто са амбициозни.
Ускорявам......