|
Малки белези по моето тяло,
погледи любопитни, "Не те ли е боляло?",
букви дребнички, като мъниста,
гривна черна около моята китка.
В средата диамант червенее,
ален като спомена, осъден да не изтлее,
малък спомен, следа от нечий живот,
от присъствието невидимо, от белега, осъден да живее дълбоко във подземието. Докосвам мъничката буква... винаги усещам тая тежест като тухла...
в ръката ми, в душата ми, болезнен отрязък от времето.
Вече не помня думи, образи, лица,
откъслечни части от поеми, далечна красота...
Всичко, което имам е тук,
с печата на времето запечатано
върху моята кожа-карта на моя живот,
белег на всичко преживяно и непреживяно.
"Коя съм аз без моите белези? Коя съм аз без следите от времето? Какво друго имам аз, без раните",
не ще махна тоя благословен, прокълнат мразен амулет.
Няма шанс, няма надежда,
всичко отдавна приключи,
като приказка стара от старите митове,
като песен, която ми пяха насън.
Свърши ли? Но как да забравя,
и защо да забравя тези следи...
Понякога раната не се затваря,
а сърцето младо кърви ли, кърви.
И какво е тогава телесната болка?
Слаб спомен от нечия гибел в бездната морска...
Слабо ехо, песен на мъртви русалки...
цена незначителна...
отхвърлете плътта, забравете я,
и носете вий своите белези
не със болка, не с отчаяние,
не бъдете вие икони, жертви на състрадание,
оставете мъченичеството и вдигнете глава...
Болката я има, недей я отхвърля,
остави нейния огъня следи да прогаря,
носи я със гордост, носи я с презрение,
но не захвърляй страданието - твоето изкупление.
Малката татуировка в червено...
Обагрена от маниста кръвени...
моята първа болка и болка последна,
моята смъртна въздишка,
краят и началото на вечната нишка...
и дори един ден да не остане ми тяло белези да понасям... пак ще съм там... и вечно ще чакам... причина
~the end
Life is just a dream on the way to Death.
|
Татуировка