Що нервни клетки ми е изял тоя въпрос, докато учех?! Пък и на мене ли само?

Станах автор и... Кво сега, ще обяснявам. Поне докато съм жив, а после... дано ме няма в учебниците.

Този човек се е загубил вътре в себе си и не може да излезне оттам. "В паметта си отбих се..." памет е в смисъл на носител, а не на самия набор от спомени. Спомените са онези папки разположени в носителя, "архива" в който той е влязал уж за малко, както в библиотека. После тръгнал покрай стелажите и се загубил из гънките на полукълбата си, защото те наистина изглеждат като лабиринт.

Това с молците, дето изяли спомените е използвано само като формална причина героят да се залута из гънките и по този начин да се загуби. Аутист не се става така - решаваш да си припомниш нещо, вглъбяваш се и край.

В стихотворението представям едно такова неописуемо състояние - вглъбяването и затварянето в себе си като посещение в огромна библиотека, зачитане в богатствата й и загуване сред нейните рафтове. Просто съм романизирал действителността. Така както се правят "напълно достоверни" филми за Исус Христос или Аспарух.

Отчуждаването е определение което ние, тези дето сме отвън даваме. Никой не може да твърди със сигурност дали този човек се е отчуждил защото самият той не може да го каже. В този смисъл и стихотворението не е стигнало до никого, и никой не може със сигурност да каже, дали го има, дали се е случило всичко това, защото то (стихотворението) е при него, там в лабиринта. По същата причина и призивът му да сме спокойни не може да бъде чут.

Всъщност отбиването до "архива" е едно обикновено замисляне, което прераства във вглъбяване и пълно изключване от заобикалящото. Кой знае за какво се е замислил и как полека се е изключил един аутист? В моя "филм" е станало така.


Поздрави!



В паметта си отбих се за малко,
във "архива", за случка една.
Памет светла бе, чиста, но... жалко -
тук-там имаше бели петна.

Те, молците на времето бяха
спомените прояли със стръв
и следи само бели личаха.
Не петна, места лобни, без кръв.

Но да ги разчета се опитах,
разни спомени в проза и стих
и тъй в гънките си се заскитах,
че като в лабиринт се затрих.

Уж за малко дойдох, а не мога
изхода да намеря сега.
В паметта си съм, хей, без тревога!
Не мислете мен даже с тъга.

Всичко написано от мен -

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите