Помниш ли
колко беше
наше
онова усещане
за прозрачност
на първите
пролетни
вечери,
когато седяхме
под разпрания
навес
и гледахме
как се раждат
листата
и донасят усещане
за безкрайност,
как ядяхме
зелена салата
и слушахме
Едит Пиаф
на пиратски диск -
ти потъваше
в мойте очи
и се връщаше
много замислена
(оттам),
а аз ти разказвах
измислици,
някакви
много безумни
неща -
исках да чуя смеха,
онзи смях,
в който се влюбих
някога...
Помниш ли
колко отчаяно дълго
те чаках
и как се разплаках,
когато ти ме попита
дали
те обичам,
и вече не исках
да пиша стихове,
защото те имах
до мен...
Помниш ли
най-последния ден,
когато ми каза,
че си отиваш,
че така трябвало,
за да бъдем
щастливи
и аз ти повярвах
и се усмихвах,
а навън
пееха птици
и се целуваха
облаци,
и заваляха
после -
от болка...
Помниш ли?

Днес пак вали
и е пролет,
аз те помня.
Отново те помня.

Живота е палачинка... обръща се