Има си черно, но има и бяло, бе...


Тъмни облаци чертаят странни знаци по небето.
Черни гарвани гадаят тайните на битието.

Вятър буреносен влачи с грохот пяната в морето.
Гони с тътен в злобна ярост тръните в полето...

Пред пороя подиграна от лукава врана,
гръмотевица разцепва с трясък, с рев Балкана.

Нейде в мрака грачи сврака. Мрачно предвещава.
Че усеща вече края - сякаш съобщава.

Бухал ококорен вяло сойката задява.
Гадно сова се закача във захлас с кълвача.

Кукумявка се кикоти с присмех до забрава,
сякаш плаче пеленаче или поп опява.

Порът дебне млада зайка, скрила се под бора.
Стене, скърца, пъшка клонът, скършен от умора.

За забава ястреб мами сива полска мишка.
С писък тя му изкрещява, че не се предава.



Само славеят намига на добрата чучулига
и строява я във здрача:

"Чака те задача!"

После трепва и начева чудна, бодра песен,
със която заразява в миг самата есен.

"Радостта ни ще разпръсне черното в небето.
За живота ще възкръснат цветята в полето.

Ще докара светлината, скрила се в зората,
пак да къпе в ярки багри гората, земята -

всичко, що се е стаило и в страха се свило -
да наскача, да се смее старо, младо, живо!"

Екнаха простори с трели, песента подели
и положиха начало на живота в бяло.

Блажени са поканените на сватбата на Агнето!