|
|
|
|
|
Градът души в сивата бетонна прегръдка,
къса нервите с неистовия фалцет на шума,
омраза влива във вените глътка по глътка,
плъхове прегризват чувства, уморен е ума.
Градът, ламя ненаситна, чувства изяжда,
небето скрил зад бензинова душна мъгла,
един самотен щурец нощем душата разнежва,
градът нахално се вплита в твойта съдба.
Коя ли орисница в копнеж така ме ориса,
песента на щуреца да диря на моя балкон,
а той понякога в свирнята така се залисва,
и забравя, че свири между стени от бетон.
Повежда ме където пътят се вие в полето,
а клоните крият в шубрака си птичи гнезда,
или пътят извива се и поел е към висинето,
градът за малко е стихнал, заспал е града.
На сутринта трамваен звън ще го прокуди,
ще се скрие щуреца и тъжен ще чака нощта,
тогава с цигулката пак сетивата мои ще буди,
а аз ще го чакам и с него ще съм до утринта.
01.08.2003
| |
| |
| 
|
|
Щурец в бетона
