|
полазваш по мен като мъничко паяче
любопитно оплитащо мрежи
по тялото ми;
косата ми,
полудяла от влюбен вятър гора ...
не се изгубвай в нея,
знам колко разпилянa е,
вържи възли,
всеки възел ще бъде желание,
сплети слънчеви плитки с твоята нишка,
но не я укротявай;
очите ми,
можеш ли да видиш в мен
оживелите водорасли по края
и пясъка в центъра на зелено море
потъмняло от мисли;
устните,
могат да бъдат с теб толкова различни,
топли и нежни,
тихо пеещи с вятър и
целуващи дъжд,
а после
нахапани до кръв и нарязани от думи,
но дори и тогава утолявaщи жаждата ти;
сребърната нишка по
шиятa
ще блести на лунната светлина в цвят,
не я превръщaй в последно желaние
подарък от Боговете...
ще продължиш ли да я плетеш?
раменете,
те винаги ще потрепват
от студ,
от страх,
от слабост,
от болка,
от лъжи,
от истини,
запази ги,
облечи ги в пашкул от сребърна нежност...
можеш ли дa нaмериш вратата към другия АЗ?
не те каня...
полазваш в мен като мъничко паяче
любопитно оплитащо мрежи
в тялото ми;
не се изгубвай
по многото нагънати и разпилени мисли,
не се плаши
от товa, което улавяш
под кората на крехката ми невинност,
очите ти са огледалото,
Горгоната отдавна е затворила своите
и там съм аз,
все същата...
слизай надолу по нишката която сам си решил да плетеш,
можеш ли да видиш през моите очи
твоя свят,
и моя;
не затваряй сетивата си,
за шума на сърцето ми...
по него можеш да отмерваш колко време оставa
до моментa,
в който няма да имаме нужда един от друг,
защото ще сме слети мигове във времето
п.п. виновен е пaякa; дебнaх го, a той цялa нощ вися от тaвaнa :)))
|
пaяжинa
