малко повече се оказаха - цели 14. дано не ви отегчат . ама това е всичко, няма повече. И по-добре . Ей ги на:

***
Виж празната бутилка -
в нея се спотайвам.
Тихо!

***
Продадох силата
на водния дух.
Щях да спечеля на покер
със нея.

***
Толкова много пътища.
И всичките започват...

***
Прекрачих бездната
на мълчанието,
за да мога да проклинам.
- Чуй!

***
ОТКЪДЕ СЕ ВЗЕХА ВСИЧКИ МИГОВЕ ЗАПРИШЕНИ НА КАДЪРА ПОГИНАЛИ ОТ УЖАСА НА ОТРЯЗАНИ
ГЛАВИ КОЙ ИСКАШЕ ДА ВИДИ ИСТОРИЯТА НЕПРИКРИТА ОТ ВОАЛА НА ДУМИТЕ ПОРЪСЕНА С
ПЕПЕЛ И САЖДИ ОБЛЯНА В ЗАМРЪЗНАЛА КРЪВ АКО ИСКАХМЕ ДА ПРОДЪЛЖИМ НЯМАШЕ ДА
ИЗМИСЛИМ КАЛЕНДАРА СЕГА НИ ОСТАВА САМО ДА БРОИМ КАДРИТЕ ПОСИПАНИ С НАСИЛИЕ
СКРИТО НЯКЪДЕ В ДЪНОТО НА СРЕБЪРНАТА ЛЕНТА НЕ МОЖЕМ ПОВЕЧЕ ДА УДЪЛЖАВАМЕ
ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ВЕКОВЕ ТРЯБВА НАЙ ПОСЛЕ ДА ГИ ПРЕКРАТИМ ВНЕЗАПНО НАЛИ ВРЕМЕ Е ВЕЧЕ

***
Щях да те пребия,
исках да те смачкам,
а накрая те целунах.
Косата ти беше мокра,
а часовникът бавно
отмерваше времето
до смъртта ни.
Вените ми пулсираха,
а стар циганин леко
напяваше някаква песен
за древното си царство.
Вятърът тихо обгръщаше
струните на цигулката му,
а малко момиченце
си играеше в пясъка,
където бях заровил
главата ти.

***
Посегнах нагоре към небето, набръчкано от стотици
фасове, за да взема поне едно цвете, но него го нямаше -
беше се спукало, беше потъмняло, беше всмукано
в собствените ми зеници.
Стъпвам по земята, наръсена с малки парчета теб, и
се опитвам да видя накъде води дирята на миналите овни.
Хиляди жени от опашката ме заглеждат с празните си
очи и ме изпращат натам, откъдето ти не се върна.
Ще направя бесило от вените си и ще увиснем на него
с усмивки на челото. Там, накъдето сме тръгнали, има само
едно измерение и то е "встрани".
Останалото си го въобразяват орлите.

***
В памет на Сен-но риккю
(майсторът на чайната церемония)

Откога се взираш
в мислите си,
захвърлени на плаца?
Не разбра ли вече,
че изгуби?

***
На В.

Обичам те,
защото няма какво друго
да направя.
Пък и така май ми харесва.
Пък и ти сякаш така искаше,
когато в кафето те погалих
по косата,
а ти ме погледна
с ония очи.
Сега в главата ми е празно.
Останаха само три глагола:
мечтая, целувам, умирам.

***
В старата къща,
на миндера в кухнята,
счупена пластмасова кукла
очакваше баща си и се
взираше с изваденото си
око.

***
Не трябваше да чета стиховете ти - сега вече никога няма да
знам какво се крие зад лукавата ти усмивка, която поставяш
на лицето си, когато молиш за още няколко слушателя...

***
Бях сам, а пръстите ми се ровеха
из водата. Дъждът обливаше смеха ми,
а сърцето изтласкваше пясък.
Тук горе ще се намира храмът
на дервишите.
Изправих се бавно и тръгнах към
портала, а съзнанието ми, унесено,
се подпираше на бастуна.
Там, зад вратата, млада монахиня
стенеше, оплетена в косата
на собственото си проклятие.

***
Honoris causa
(на Иван)

Накрая поетът трябваше
да ни покаже
рамката за обитаване.
Поетът беше ти,
а аз стоя на третия
ред вдясно и чакам
да започнеш.
Там, навън, няколко
метра по-надолу,
под сенките на брезите,
твоята муза
трепетно ще прелюбодейства
с мен.

***
По Буковски

Шибаната водка,
подпряна до леглото,
наполовина празна,
смачкан фас,
в консервната кутия,
чепат код,
застинал на монитора,
мръсните ти бикини,
накиснати в легена -
нещо ме дърпа към тях,
ще взема да ида в килера,
да го лъскам две-три минути,
после ще се забърша в чаршафа
/*нали така правиш и ти,
тъпо копеле, след като
изчукаш поредната фльорца? */
и ще продължа с водката
и кода.
Дали да си пръсна тъпата тиква,
или да ти кажа,
че те обичам,
все ми е тая,
вече нищо
не е както преди.


дао дъ дзин