Никой не може да избяга от нощта...
Нито от своята съдба...
И непослушно пак полита мисълта -
в какво тогаз е наш'та свобода?
Не можем да сънуваме каквото искаме дори -
Освен понякога - с отворени очи...
Неистово се вкопчваме във своите мечти -
Освен понякога - когато ни боли...
Но питам се - защо да не обикнем и нощта?
Защо сме родени, ако не и затова?
Защо трябва да мразим хаоса в свойта душа,
когато единствено той ражда всяка звезда?
Нима прекрасното не буди в нас тъга?
Защо живеем, ако не се стремим и към това?
От какво се боим - от една самота?
Нима не е по-страшно да имаш свобода?
Нали свободно в мрака пътя си избираме,
надменно гордо крачим през прахта
и рано или късно неволно разбираме,
че сме не по-близо до целта?
И какво ни остава освен... да поспрем?
Защото пак сме в началото! Но не съвсем...
По този път е невъзможно връщане назад -
не и във този свят...
Не може никой времето да спре.
Тече неумолимо - нощ след ден..."

Хайде думите - иди-дойди, ама тоя пусти въпросителен знак?
Ами тия многоточия, дето... я по-добре да не продължавам:)
Ами точката?!
Ужас...


Обаче не се отказвай, мила, моля те...