|
Да поговорим за белия стих.
Не, не за него а за глупостите, които самомнителните некадърници наричат "бял стих", а себе си - "творци"..
За да си кубист или какъвто и да е друг "-ист" в сферата на изобразителното изкуство трябва преди това да умееш да рисуваш академично, беше казал някой.
Запленен от илюзиорната идея да стане велик... за един ден, минавайки по пряка пътека, едва ли не всеки втори млад човек се юрна да прави рап. Не се изисква да можеш да пееш, не се изисква да си поет, не се изисква да можеш да композираш музика, не се изискват усилия и труд, нищо не се изисква от тебе като способност, умение и знание. Само щракваш с пръсти и - джакпот.
Редиш думи. Да, и поетирането се изразява с редене на думи една след друга... Но между "рап" и "поезия" разликата е точно толкова голяма, колкото между движенията, които някой извършва докато ходи по тротоара и онези, които изпълнява някой балетист на сцената... нищо, че и двете се извършват, в крайна сметка, с крака.
Разхождам се из поетичните форуми на Интернет и наблюдавам с присмех същата елементарна схема, по която са се подвели десетки млади хора, желаещи да се изявят на попрището поетическо.
Реденето на рими не като самоцел, а като начин да се изкаже някаква мисъл, да се изрази състояние, или разкаже случка при това по възможност със скрит в казаното смисъл, се оказва такава трудна и непосилна задача, че кандидат поетът решава директно да се занимава с висш пилотаж без да умее да лети изобщо. Като онзи чичо, дето имаше мерак да размахва диригентската пръчица, понеже му изглеждало проста работа.
И започват едни насипни недоразумения...
Вземат се десет - двайсет произволни думички, изтърсват се на едно място, първата се написва с главна буква, последната завършва с точка и готово - бял стих. Задължително не трябва да има смисъл, за да може читателят, който се пули над "творението" да остане с впечатлението, че е глупав и не разбира нищо. Това е много важно, понеже, както е добре известно, никой не обича да си признава, че е глупав. От тук следва и реакцията му: "Брей, колко са хубави дрехите на царя!". А той - гол.
Може и по друг начин - същото това най-обикновено изречение се написва така:
Може и по друг
начин -
същото
това най-обикновено изречение
се написва
така.
И от нещастния читател се очаква то да се приеме като шедьовър, разкриващ особения поглед и светоусещане на автора, който по този начин всъщност искал да покаже... че не го бива за нищо.
Тук нямам намерение да оставям впечатление у четящия, че белият стих е по-лош от римувания. Но когато наистина има бял стих, а не... бяла, безсмислена мъгла. Нито пък има някаква гаранция, че опитите да се пише поезия в рими няма да завършат много близо до там, откъдето са започнали - а именно - в сътворяване на бръснаро-бояджийски по стил римОвани произведения, в които дадено трептящо "сърце" задължително се римува с "ръце", или "лице" и небето непременно е обсипано с облаци с розови крайчета, под които една ранена душа ридае...
Но все пак намирам, че малкото опити да се пише традиционна поезия, колкото и елементарни и звучащи по детски да са резултатите им, заслужават уважение, защото техните автори са тръгнали да извървят пътя. Дали ще успеят е друг въпрос. Важното е, че се опитват. Не можеш да се озовеш на върха, без да изминеш пътя, нито да бъдеш велик пианист, преди да си усвоил дори свиренето на гамите....
Хубаво нещо е белият стих, само дето не е лъжица за всяка уста.
|
Белият стих като убежище за некадърници
