Имам нужда от теб, толкова много имам нужда... Да си до мен... През деня да споделяш храната ми, през нощта да заспивам на гърдите ти... Това не е поезия, знам. Поезия никога не ми е стискало да пиша.
Знаеш ли, по улиците търся лицето ти. Вглеждам се в непознатите, безразлични и студени... и си спомням усмивката ти, леко иронична към живота, но винаги нежна към мен. И ръцете ти си спомням... И лицето ти...
Влюбена съм. Ти ме осмисляш...
Денят без теб е тъга, нощта - проклятие. Как искам пръстите ти да се вплитат в моите, да чувам тихото ти дишане... Дори когато спиш, ти пак ме пазиш с прегръдката си...
Спокойствие и сигурност. Ще ме спасиш, нали? Знам, че се губя... Роня се не като скала, а като варовик. Имам нужда да пиша, а не мога... Пресъхнала съм откъм емоции... Знаеш какво е за мен писането... Дишане.
Нелогична съм, нали? Говоря несвързано. Има ли значение? Обичам те. Успя да ме опитомиш все пак, а се съмнявах... И когато виках, беше до мен, и като те хапех, беше до мен, и като впивах нокти в килима, внимателно ми ги освобождаваше, като на капризно коте. Но никога не си ме приемал като играчка, затова те обичам. Мъжете ме гледаха като ... вещ. Ти ...
Ех, жените имат нужда от някои неща... Не че съм жена в пълния смисъл на думата си, чувствам се млада и неопитна... Но имам нужда от... стопляне... на душата. Всяка жена от това има нужда. Не от чукане или звездосваляне... А от докосване... Лесно е за теб, можеш да даваш уроци на събратята си... Протягаш ръка и ме погалваш по косата. И ми се усмихваш. И не зяпаш други жени по улицата, поне не мога да те уловя да го правиш... Виждаш само мен. Когато си с мен, си с мен.
Не разбирам от романтика... Но ти ми даваше бели рози... Една роза, една въздишка...
Не ми се пише в префърцунени клубове... за романтични души, за споделяне...
Не съм романтична. А цинична. И нямам душа. Или се правя на цинична, за да се защитя?
Липсваш ми. Знам, скоро ще сме заедно... Ти ще приемеш дракона и ще го накараш да се усмихне. Ще го приласкаеш.
Ще ти бъда вярна. Обещавам.
AIedar~
|