|
петък
август 24
2001 г.
5:45 – Нещо ме стряска. Стряска и Етиен. Нещото се оказва часовникът, който упорито се опитва да ни разкара от леглото. Правя се, че не го чувам и се надявам, че така ще се откаже. Не се отказва. Докато се опитвам да си спомня откъде се спира проклетото нещо, вече съм се събудила. Оставам в леглото. Етиен вече щъка напред-назад и ме целува. Целува ме, защото е гладен. След малко ще ме хапе, защото му се играе. Иди го разбери това куче. И на него не му е лесно. Паля цигара. Димът бавничко обхваща цялата стая. Димна завеса. Сещам се какво ме беше предупредила майка ми в последния си отчаян опит да ме откаже от цигарите – “И нали знаеш, че пред малки деца не бива да се пуши!”. Знам, разбира се, но няма опасност Етиен да пропуши, освен ако аз не го науча. Нямам такова намерение.
6:30 – Нещо пак разбива спокойствието ми. Сега пък е телефонът. И той има намеренията на часовника. Майната му - зверски ми се спи. Не ща да ходя никъде, нищо не ми се прави. Петък – пфу.
Днес ще го видя. Или поне така е казал. Не на мен.
Етиен е забравил, че му се яде и играе и сега спи. И хърка. Като голям и дебел чичко. Нищо не помага, когато Етиен хърка – нито бутане, нито подсвиркване... спи детето и хич не му дреме дали аз спя.
7:30 – Ща, не ща, ставам от леглото. Бааааааавно. Вие ми се свят от не-знам-какво-си. Адски ми се вие и вече съм убедена, че това е последната сутрин от живота ми. То пък единият живот... Оглеждам. Докато съм сънувала не-си-спомням-какво, малкият е станал, маркирал е с локвички тук-там, събрал е всичките ми обувки в средата на стаята и е пораздърпал някои от най-любимите ми дрехи. Ама от най-любимите. Добре, ще ги прежаля. Но му обяснявам през зъби, че това му е за последно. Той ме поглежда учудено и прикляка. Нова локвичка.
7:35 – Решавам да отложа възпитанието му за по-добри дни. Днес не е такъв. Хлътвам в банята. Писнало ми е от тези еднакви сутрини – миенето на зъбите е много полезно и хубаво, но винаги е едно и също, мамка му. Трябва да измисля нещо. Засега обаче нищо не ми хрумва и се примирявам със ситуацията. Едно поне е сигурно – скоро няма да се видя със зъболекарката. Която е велика мадама, но въпреки това не обичам особено срещите с нея.
7:45 – Пускам си неговия албум. Паля цигара. Явно съм била доста лоша, щом всичко това ми се случва. Лекувало било времето. Друг път. Мен ме боли още повече.
8:00 – Поглеждам се в огледалото. Колкото и да се старая, днес няма да бъда хубава. Поглеждам се в друго огледало, твърдо убедена, че онова е криво. Явно няма смисъл да се старая. В крайна сметка решавам, че той така или иначе не си спомня за мен с хубаво. А пък днес не ми е от добрите дни и няма нужда да насилвам нещата. То пък кога ли има смисъл от това?
Пускам душа. Докато водата измива неясно защо подутите ми очи, Етиен плаче отвън. Но ме е срам. Малък е и трябва да ме вижда винаги облечена. Куче, куче, ама въпреки това се притеснявам.
8:15 – Паля цигара. Пускам “Празен кадър”. И пак, и пак...отново ще закъснея за работа. Няма да е за първи път. Обещавам си, че ще е за последен. Ама няма да е за последен.
8:50 – Слагам бързо храна на Етиен, на Бети и на рибката, пия си лекарствата. Навличам първите чисти дрехи, на които попадам. Не са много и ситуацията ми е опростена. Явно днес ще съм решена в оранжево. Проверявам за десети път дали е изключено всичко, смачквам кучето от целувки и изчезвам.
9:10 – Ама че много хора... За къде ли пък са се разбързали тези. Що не си стоят да спят? Има задръстване и се изнервям.
Къде ли е сега? Какво ли прави? За какво ли си мисли...
Тичам. Работата ме е затрупала като лавина, а аз пак се оплесках с това закъснение.
Дали ще дойде... Тайничко се надявам да пропусне срещата. На нищо не приличам днес.
9:40 – Поздравявам ухилено всички в офиса и хлътвам с стаята си. Пощата – уф. Пълно е с някакви писма, четенето на които отлагам за неизвестно време. Не ми се чете, бе. Паля цигара. Програмата за деня ми е запълнена до краен предел и се чудя се откъде да започна. Втренчвам се в картичката с бебета на бюрото и недоумявам как, по дяволите, са напъхали тези ревльовци в консервените кутии.
10:00 – Програмата за пресата, за утре, за следващата седмица; нови сериали за дублаж... Само мисълта за това ме смазва. Сега обаче ме смазва и действието. Спирам да чувам, да виждам.
Дори не пуша. Оплела съм се до шията в работа. Ама и сега мисля за него. И го слушам. На десктопа виждам лицето му... какво стана, мамка му, какво стана...
10:30 – Телефонът ме вади от мислите. Мама. Добре ли съм? – Добре съм. А Етиен? – И той. Храня ли се? – Понякога. Кога ще почивам? – Не знам. Сигурна ли съм, че всичко е наред? – Наред е, кога не е било наред? Чао, бебе! – Чао, ама какво бебе съм, бе мамо?
Мила жена е мама. Дори прекалено. Чак се чувствам виновна, че не съм това, което тя иска да бъда. Не съм предвидима, имам странни наклонности към самоунищожение и винаги, когато съм им на гости, се напивам до козирката с приятели и скитам по цели нощи. Тайничко се надявам, че е свикнала. Май че няма и друг избор.
11:30 – В офиса пристига някаква откачалка от Белгия. Говорим си за музика, за сноуборд – моите две мании. Ужас – как ми липсва зимата... Подарявам му неговия диск. Дано му хареса. Но на мен не ми харесва, че ще остана без музиката му. Едва преболедувах двете седмици, когато албумът беше у най-добрия ми приятел. Щом изляза, ще си купя нов. Сещам се, че нямам пари. Уфффф...
14:00 – Срещата. Докато чакам всички останали, нервно се оглеждам в една витрина. Е, на човек не приличам. И с това оранжево съм като пропаднала скейтърка от началото на 90-те. И косата ми една такава къдрава. Как можа да се накъдри – от нерви ли, от болестта ли, от к`во... Паля цигара.
14:15 – Жоро довстасва. Той не могъл. Боли ме, че не го виждам, но от друга страна се радвам, че няма да се покажа в такова никакво състояние.
14:30 – Идват и пичовете за сайта. Обсъждаме това-онова, даваме снимки, клипове... Пушим, говорим и изчезваме. Явно денят за всички е леко смахнат.
16:00 – Връщам се в офиса. Работата се е удвоила. Бързо. В 7 трябва да върна графиките на Ради. Не мога да се размотавам до късно тук.
17:30 – Нервнича, докато компютърът е решил, че за тази седмица работата му стига и дава фира. Пак ли на мен, бе...
18:00 – Оправя се и успявам да свърша около 20% от планираното за деня. Стои ми се още, но трябва да се видя с Ради.
18:20 – Изчезвам с адска скорост и тичам. Как можах да сложа тази къса смешна скейтърска поличка, тези гадни чехлички, с които тичам като патица...тази рошава коса, която се вее наляво-надясно... Явно бързам не само за срещата, ами и да се прибера по-скоро у нас.
18:35 – Казват, че няма случайни срещи. Явно е било писано да го видя в това мое на нищо неприличащо състояние. Не е сам. Със съквартирантката си. Изведнъж у мен настъпва някакъв неописуем смут – дали пък той и тя... Но в момента не мога да мисля за това – прекалено неспокойна съм. Спирам се за две минути. Бързам. Иска ми се да го целуна, да го докосна поне. Обаче стоя дървено и единственото смислено нещо, което казвам, е “Адски много бързам”. Наистина бързам.
18:40 – Бягам. За срещата, от него... Как ли съм изглеждала в очите му – тъпа, оранжево грозна, рошава, смешно тичаща. Е, с тези обувки не бих могла да тичам друго яче. Обаче за останалото нямам оправдание.
19:00 – Точността сякаш е в кръвта ми. Доста изморена и също толкова горда със себе си, победоносно връчвам на Ради графиките. Тъкмо си мислех, че ще закъснея и ще се оплескам. Неееееееее... Разбираме за вторник. Трябва да кажа на Жоро. Дали и той ще дойде...
19:25 – Етиен се мята на врата ми още от входа. Не ми е до целувки. Умира ми се. Избутвам го лекичко. Той спира и започва да ме гледа доста учудено. Сигурно не може да проумее как така отхвърлям обичта му. Аз много си го обичам /дори прекалено много/, но не ми се лигави точно сега. И по принцип.
Паля поредната не-знам-си-коя цигара. Тръшвам се на фотьойла и гледам глуповато в една черна точка на стената. Сигурно някоя муха се е забила директно в нея. Горката.
Все в такива състояния ще ме види, мама му стара. Карай. Явно такава ми е орисията. Да я ... и орисията.
21:00 – Телефонът за пореден път ме стряска. Един приятел. Как съм? – Абе, и по-добре съм била. Още ли страдам за нещото-което-той-не-знае? – Още. Излиза ли ми се? – Никак даже.
Обещавам да му се обадя на другия ден. Няма да се обадя. Замислям се колко гадно постъпвам така. Не трябваше да му обещавам, но вече е късно. Нищо, тъкмо ще спре да настоява толкова упорито. Абе, не ми се излиза с него и това си е. В близко бъдеще ще заявя категорично позицията си по този въпрос.
21:45 – Пак някой ме търси. Моят фризьор. Що не звънна вчера, бе? Как съм? – Рошава. Той как е? – Добре уж. А Ева и Евана как са? – Евана е добре. Ева нещо е полудяла. Ева е кучка, но му го спестявам. Той и без това си го знае. Искам ли да се видим? – Искам, и още как. Моля го да е във вторник и по възможност в салона. Не е очарован, но се съгласява. Няма начин. Не ми се излиза с никого, а трябва да сложа в ред лудите кичури. Пожелаваме си лека нощ. Лека няма да е, но едно е сигурно – ще бъде нощ.
22:00 - Паля цигара. Етиен се е сгушил в мен и похърква лекичко. Най-верният приятел, който някога ще имам. Вече не мога да си представя дните без сладкото му похъркване и целувките, малките локвички тук и там...Коя ли луда кучка ще го омотае след време?
Сетих се колко гадно постъпих преди 2 дни. Дадох му сок от грейпфрут и той беше изпил доста от него, когато се усети, че е много горчиво. Толкова ми беше обидено детето, че започна да ме лае, а цели 10 минути изобщо не ми обърна внимание. Ама че съм патка и аз.
22:15 – Пускам ММ. Заприличала съм на смахната тийнейджърка, която гледа само музикални телевизии. Бързо обаче сменям канала. Тези водещи ме изнервят зверски. Еба ти анонсите правят – цяла тирада от безсмислени думи. Без проблем биха могли да приспят човек, страдащ от безсъние. Или да изнервят индивид със железни нерви. Решавам, че всъщност не е моя работа да критикувам хората, дори и наум, и си пускам “Нова Генерация”. Въпреки че съм невероятен критик и вечно съм недоволна, тук трябва да замълча. Тъмна земя, без светлини...
Толкова ми е тъжно, но и хубаво, че запявам с цяло гърло. Дано не ме чуят съседите. Пея ужасно.
22:30 – Телефонът ми отново започва да дрънчи. Не мога повече. Писна ми. Дайте ми малко спокойствие, моля! Уффффф – досадникът, който ме предаде по най-долния начин. Как съм? – Не е негова работа. Още ли съм му сърдита? - Аз не се сърдя на никого. А пък вече съм спряла да мисля за него, така че да не се тревожи - никой за нищо не му се сърди. Той не спирал да мисли за мен. Аз не спирам да мисля за това, което ми е причинил, но не е нужно да го обсъждаме. Питам го какво иска. Да ме види. Няма да стане. Съветвам го да не ме търси повече, защото ми е неприятно и му трясвам телефона. Какво си пожелахме с моя фризьор? – Лека нощ. Да, ама аз познах - няма да е лека. Пожеланията нямат нищо общо с реалността, да го...
23:00 – Усещам как сдавам багажа. Искам да заспя пред телевизора, ама на този фотьойл е дяволски неудобно. Пак трябва да спя в онази тиха и самотна стая. А май нямам избор. Ще остана още малко пред телевизора и после ще пия кафе.
23:20 – Забравям за кафето. Завличам се със сетни сили до банята и с мъка измивам зъбите си. Два пъти. Този следобед пропуснах и сега наваксвам. Пускам душа. Е, сега вече ще умра. Но от удоволствие. Искам да измия целия този смахнат ден. Не успявам.
23:50 – Етиен стои пред вратата и ме чака. Целувам го. Милото дете. Усещам как му се спи и двамата се занасяме към моята стая. Докато лежа в леглото, се опитвам да анализирам деня. Ама анализ на нещо, което няма смисъл да анализираш, не се прави. Утре ще е подобен ден. Пак ще съм в офиса. Събота, събота, ама няма кой да ми свърши работата. Затънала съм като в блато с тази работа. Всички са дали фира от офиса и си почиват, мамка му. Сгърчих се като болен червей това лято.
00:15 – Сещам се какво съм сънувала миналата нощ. Сънувах, че карам сноуборд. Липсва ми. Адски ми липсва този сняг, планините... сънувах го и него. Това вече не ме учудва, защото всяка нощ го сънувам. Сюжетът е различен, но винаги той е главният герой. И се събуждам стресната и объркана. Дали пък наистина той и тя... Имам някакво усещане, но се моля този път то да не е вярно. Но моите усещания за нещата винаги са верни. Не искам да го повярвам, но май ще се наложи... Усещането ми е доста силно и много упорито тропка на вратата на съзнанието ми. Не искам да знам. “Не искам, не мога, не знам, не мога, не знам, не искам....”
00:30 – Как ли е той? Добре ли е? Дали го тревожи нещо? Надявам се да е добре и да е спокоен.
00:50 – Еееее, не! Проклет телефон. Който и да е, ще почака до утре. Еба ти хората – кое време е? Някой обаче е зверски упорит и решавам да сложа край на този тормоз. Докато стигна до хола, вече не се звъни. Явно и някой друг е стигнал до великото прозрение, че може да ме потърси и утре.
01:10 – Не мога да заспя. Мисля.
02:30 – Лека нощ. Лека, лека, лека...като звездичките на небето. Дано го пазят феите...
|
денят без/с теб
