|
|
| Тема |
 Настроение |
|
| Автор | тя@ (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 11.02.02 13:07 |
|
|
|
Градът,приспал наивните си грижи,
пестеше ток-спести дори Луната.
Угасвах до един задрямал ближен,
а страшно ме болеше тъмнината.
Припомнях си нарочно всичко светло-
наоколо едни и същи мутри.....
Навън един изкукуригал петльо
ме лъжеше,че ще се ражда утро.
Не ми тежаха мръсните чинии
Тежаха ми неискренните пръсти
Молитвите дъждът да ме измие
се сбъдваха ,но непременно късно.....
И пак осъмвах ничия и цяла
(късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало
очите на измислени момчета)
Мечтая си и зная ,че те има-
един такъв,на никого приличащ.
Но нямаше лице и глас и име
и аз не знаех как да те обичам.
Когато знаех,вече беше късно
тревата след дъжда да се изправи.
Стъмни се.И сълзата ми се пръсна
в окото ми-за да не те удави.....
| |
| |
| 
|
|
