|
|
| Тема |
 Забравените |
|
| Автор |
Aum (изречи ме) |
|
| Публикувано | 17.01.02 10:36 |
|
|
|
***
Нима е въглен любовта
в сълзите на живота гаснещ?
Дали е вечност... тя
и можеш ли да я надрастнеш?
Или пък е поредната врата,
затворена със трясък?
Поредни сгърчени крила
забравили за плясък
....
И шепот на забравени емоции
отеква в самота.
Ромон на болка и тъга
се влива в ритъм.
И егото е на върха
в неспираща промоция.
Дочувам ги - заплетени слова,
загубили отдавна блясък.
Те скрити са - стена
разделя ги - от моя крясък.
Стената сива е - и със врата
отгдето вкарах ги - заключих.
Сега те стенат ме - припомнят ми нощта,
когато казах им - приключих.
Затръшвайки вратата, хлад повя
и мимолетна болка ме прегърна.
Глупакът в мене се засмя
и в камък - знам сега,
душата ми превърна.
Отдавна глух съм аз за тях,
а те притихнали са в съзерцание.
Понякога и тайно себе си....
зовях ги в отчаяние.
Обръщах се на другата страна,
когато стонът ставаше на плач.
Обзет от глупавата суета
протягах в тъмното ръка
... и ставах им палач.
А те посърнали, са плачели за мен,
над моята забежка във калта,
те - чувствата ми в плен
на слепотата ми - света,
света са молели - за МЕН!
Треперели са в студ,
запълващ моята душа
и скупчвали са се
на пода груб...,
за да излъчат топлина
И подът - в тази топлина
изглежда беше се пропукал
не знам..., но може би сълза
събуди ме, извади ме
от моя цикъл.
.....
Не въглен, знам, е любовта
в сълзите на живота гаснещ.
Тя огън е и в пламъка му аз -
готов за вечността пораснах.
Врати събарям в страшна ярост,
крила припляскват в мен.
Отпивам глътка младост
За бога! Аз съм надарен!
16.01.2002 17:45
| |
| |
| 
|
|
