|
|
| Тема |
 Шантава поемка... с бемка |
|
| Автор |
Bъpбaн дьo Bъpбaн (благородnick) |
|
| Публикувано | 06.11.01 16:25 |
|
|
|
Шантал Шантавата Шантонерка
/шантава поемка/
Зъл вятър в клоните бушува,
луна се зъби във нощта,
от виното кръвта лудува
и на човек му се палува...
такива разни ми неща!
Не всеки цар е на съдбата,
не всеки с лека е ръка,
но всекиму върти главата
(ако редовна е резбата)
чифт дълги прелестни крака
Но, братя, да ви питам честно,
(без да отричам верността)
не сте ли мислили "Чудесно!"
за представление телесно
от жриците на любовта?
Недейте тайно се подсмива,
че всеки, вярвам, е мечтал,
за нощ неземна, страстна, дива
с разгорещена самодива,
като въпросната Шантал.
Шантал бе страстна шантонерка,
за старо вино - баш мезе,
живееше в гарсониерка,
без паж или камериерка,
в пресечка на Шанз Елизе.
Израсла във селце далечно,
на капелан стар дъщеря,
девойче мило и сърдечно,
баща й бройкаше я вечно,
със мъж я спипа - и умря.
Шантал остана сам-самичка
във онзи див планински край,
израсла като волна птичка,
тя - примерната католичка,
за друго бе родена май...
След месец-два съдба несретна,
слугиня в чифликчийски дом,
че може друго й просветна,
на първата кола се метна
и към Париж пое бегом.
Париж я срещна с дъжд пороен,
но слънце там намери тя
в лицето на гвардеец строен -
превзе я бързо с устрем боен
и... роклята й отлетя.
Но бързо отпускът премина,
гладът мечтите им отвя,
Фернан за полка си замина,
но тя пленила бе мнозина
и с друг гвардеец заживя
/следва продължение/
Искам алебарда,
да пронижа барда...
| |
| |
| 
|
|
