Стон от ридание срина душата ми.
Странно - звукът не излезе навън…
Струните сякаш пресипнали плачеха -
мъртъв е въздухът…като след сън.

Някога казвах: "Ще тръгна нататък" -
Рая аз търсех с душа и възторг.
Раят оказа се бебешка кашичка -
блудкава, сива и лепнеща сплав.

Имам единствено Нищото сприхаво…
Сприхаво? - Нещо все пак…
Бягам към Слънцето, падам на Дъното,
вярвайки в Нещото ПАК…

Има ли някъде късче от вятъра,
носещ блудното малко дете
Там, дето Сънчо и Нимфите
Имат и плът, и ръце…

Бяла мечта сдра завесата, черната,
Лъч се протегна към мен.
Тихо погали лицето ми, бледото
И ме отнесе във плен…



Марули, (3) - безкрайно зелено поле, насреща седи и се пули едно възхитено теле