|
Творческия спад, предизвикан от Роджър Уотърс още от времето на The Wall, беше забулен от успеха на този уникален албум. Вместо да бъде преодоляна, кризата се задълбочи с The Final Cut - произведение в стила на борческия поет, изобилстващо с болния протест на една наранена душа, превърнало Уотърс в лидер на група за музика и поезия.
Акцентите на Роджър върху текста отпратиха мелодията на Флойд в забвение и той спокойно си пееше четири куплета в един и същ музикален мотив. В сянката на неговата тъга остана Гилмър, който жадуваше да пее един куплет върху четири различни мелодии. Очарованието на Флойд в баланса между музика и текст почерня в тежки мисли и комплекси за следвоенното осакатено поколение. Хомогенната сплав от четирима равностойни музиканти се превърна в съпровождаща група на поет с бас китара и с претенции за един от петте най-добри композитори на века. Другите четирима, както казва самият той, "не се сещам кои са" .
Тримата пренебрегнати от групата биха се съгласили на подобен бард - съпровод, ако не изпитваха дискомфорт с природата си на творци, изпълнители и личности. Ник Мейсън споделя напълно политическите възгледи на Уотърс, но явно си е задал въпроса кое е по-важно - групата или приятеля-"политик" (Мейсън е кръстник на един от синовете на Роджър). Още тогава, през 1983 г. Мейсън предпочита китарата на Гилмър, т.е. Флойд.
Провалът на The Final Cut е туширан от соловите албуми през 1984 г. - About Face на Гилмър и The Pros And The Cons Of Hitchhiking на Уотърс. Макар и с лек политически полъх About Face е повече Флойд, отколкото The Final Cut и The Pros And The Cons. Гилмър отстоява собствената си идентичност с парчето "You Know I'm Right" - своеобразен отпор на деспотичния Уотърс. От своя страна в The Pros And The Cons Уотърс се жалва за сексуалните си проблеми, сънувайки невероятна нощ с бленуваната жена. Китарата на Клептън извисява мокрите сънища до катарзис, но това е достатъчно да се разбере, че Роджър е Пинк, но не е Флойд.
Тези два соло албума, застанали на двата полюса, разделиха феновете - трябваше флойдовски да се избира между нараненото подсъзнание с вплетен политически протест на Уотърс и преливащият от мелодии Гилмър. Роджър потъна в мрачни мисли и отведе верните му Флойд - фенове в дъното на самотната си и неразбрана душа, а на повърхността остана Дейвид в пълния си блясък на разтърсващ китарен герой. Един ретроспективен поглед показва, че от "нов" член на групата, с търпение, творчески и хуманен компромис, Гилмър се превърна в една от най-значимите личности в рока. Вътрешните му сътресения не се изляха в албуми, а по-скоро бяха споделени при участието му като гост-музикант с различни звезди. Като начало ню-уейв изяви с Дрийм Акедъми, с издънката на Дюран Дюран Аркадия, забележителна китара в Boys And Girls на Брайън Фери плюс глас и текст в White City на Пит Тауншънд, преход през Супертрамп до Грейс Джоунс, за да се стигне до върха при Пол Маккартни.
Ако някой е мислел, че Дейв ще играе второстепенна роля като екс-Флойд или гост-китарист, той се е лъгал. Пред BBC Гилмър заявява: "Ние тримата нехайно се наричаме Пинк Флойд, но никой от нас няма намерение да работи под това име. Никой не се засяга, ако бъде наречен бивш Флойд."
Но те са. Концертния тур About Face е обречен да бъде сравняван с Пинк Флойд, въпреки че едва събира по 200-300 души в зала, а тавата достига до 35-то място в Билборд. За The Pros And The Cons положението е същото: 31-во място и 800 души в зала. Tези резултати накараха Дейв да престане да играе своите "розови" карти сам.
Двамата печелят за себе си битката, но войната предстои. В бойните действия се включва и Мейсън, който не иска да свири извън Пинк Флойд. Предзнаменование на новото сформиране е неговият албум Profiles с Рик Фен (бивш Тен си си). Освен договор с EMI и HMV, обещаващото в албума е участието на Дейв. Двамата бивши Флойд имат идеи и желание за нещо ново, но дали ще бъде Дейв соло, или нов Флойд още никой не знае. За тях това не е толкова важно, колкото да се възстанови равновесието между музика и текст от времето на Wish You Were Here и Dark Side Of The Moon. "Специфичното значение на текста обезличи мелодията в последните албуми на Пинк Флойд, затова трябваше да възстановим баланса" казва Гилмър пред вестник Торонто Стар през 1987 г. Momentary Lapse Of Reason е налице с името Пинк Флойд на обложката и Рик Райт в допълнителните музиканти, защото "беше рисковано и скъпо да взимаме нов човек. Вместо това му обещахме 11 хил. долара на седмица и тръгнахме на турне".
Дали Уотърс е знаел какви тежки думи казва през 1983 г. в отговор на Гилмър, се разбира години по-късно. При раздялата след The Final Cut Гилмър е непоклатим: "Ако си тръгваш, човече, давай. Ние продължаваме без теб, не се притеснявай". Розовия Роджър е повече от надменен: "Никога няма да успеете, да ви гo набутам". За Momentary Lapse Of Reason Уотърс научава от новооткритата му банкова сметка от "Пинк Флойд Мюзик Лимитид", в която ще потекат долари от албума. Уотърс не желае пари. Единственото, което го интересува е името Пинк Флойд. Разгаря се войната на Мегаломанията Уотърс срещу Амбицията Гилмър, прераснала в ярост за отмъщение.
На връх Вси Светии през 1986 г. Роджър сезира Върховния съд за "прекратяване на партньорството и обявяване края на групата веднъж и завинаги". Не пропуска да каже, че те са "прочетен вестник" и "Ако някой от нас се нарича Пинк Флойд, това съм аз."
Дейв се нервира само веднъж, пред репортер на Сънди Таймс: "Роджър е голям егоист и ще му го върна... Никой не бива да се мисли за Пинк Флойд. Този, който го прави, е нахалник. Ако трябва да захвърля 20 години усилен труд и да започна отначало, най-лесно ще ми е със соловата кариера. Донякъде това ще е най-доброто за мен - ще се чувствам напълно свободен. Но хората не знаят името ми. Прекарах 20 години не за да си създам име, а за да издигна името Пинк Флойд". Гилмър сигурно не знае, че неговата китара е Пинк Флойд.
Мейсън също се намесва: "Ако сме "прочетен вестник", то е било по времето на Роджър. Той иска групата да умре и можеше да я довърши, като остане в нея. Грешката му е, че си отиде и това ни помогна да се възродим".
Войната се разгаря и по стадионите, където Флойд властват две години с Delicate Sound Of Thunder. Грандиозните спектакли са като камъче в обувката на Роджър, но той изчаква своя миг - на 21 юли 1990 г. на Потсдамер Плац заедно с Берлинската рухва и неговата стена в прочутия мегаспектакъл. Всичко е най - от размерите на оживелите анимации от "Стената" до артистите - Албърт Фини, Скорпиънс и Военния оркестър на Съветската армия на една сцена. Над нея два американски хеликоптера направиха автентична Another Brick In The Wall part 2. 200 хиляди немски гърла ревяха в екстаз "сринете стената" сред грохота от падането на изкуствените тухли. Студената война между супер силите изглежда беше приключила, а в разгара си беше друга - Пинк срещу Флойд. Уотърс предварително се обяви за победител: "Глупаво е в Берлин да празнувам победата на капитализма над социализма. Чествам победата на индивида".
Дали тягостните балади на Уотърс са лек за душата на човек в беда, душевна депресия или потънал в любовна мъка? Amused To Death се яви като анахронизъм в политическия си контекст, но в музикално отношение е на ниво. С този албум Пинк "почти" се нарежда сред петимата най-значителни на века, ако не подчинява музикалната структура на стиховете си.
Новият албум на Флойд може да е поредната военна маневра срещу "розовия" противник Уотърс. Ако някой държи на войната, за него вероятно е така. По-скоро може да се мисли, че Уотърс се е отказал от нея и ще направи завой в кариерата си към театъра или киното. "Те ми откраднаха името Пинк Флойд и сега да си го заключат в сейф, майната им", казва Роджър пред списание Q през 1992 г...
|
Войната Гилмър срещу Уотърс
Войната Гилмър срещу Уотърс
