|
На Чашка
Алкохолът винаги е заемал особено място в моя живот. Той е като една любяща съпруга - понякога ми е оказвал неоценима подкрепа, понякога ме е унижавал,а понякога ми е идвало да се разкрещя и да го зарежа завинаги. Е, за четиредесет и две години прекарани на този прекрасен и почти съвършен свят аз не успях да си намеря постоянна партньорка в живота, но за сметка на това имам познания в областта на продуктите на растителната ферментация и по-точно на тяхната употреба, за които би ми завидял дори и Дионисий. Учствал съм в повече пиянски оргии, безпаметни алкохолни злоупотреби, самостоятелни отрязвания и бог знае още какво, от цялото население на Вавилон, Содом и Гомор взето накуп. Ето в това станах наистина добър. В началото бях просто аматьор , правех го за удоволствие и разтуха. Постепенно изучих тънкостите в занаята, започнах да се усъвършенствам и да създавам собствени шедьоври. И днес с гордост мога да заявя, че алкохолът няма повече тайни за мен. Сигурно си мислите, че откакто съм свързан с това изкуство животът ми стремително се плъзга по наклонената плоскост. За съжаление ще трябва да ви разочаровам – колкото повече навлизах в мистериите на спиртните съединения, толкова повече успехи постигах и в личен план. Всъщност не мога да си представя как щях да се изтръгна от мръсните лапи на Мизерията ако не бях придобил способността да решавам проблемите си по този изтънчен и безкрайно ефективен начин. В момента разполагам с такова състояние, което би ми позволило да прекарам остатъка от дните си в приятна безметежност и през това време да финансирам строежа на няколко болници, детски градини и евентуално комуна за алкохолици. За последното обаче не съм сигурен.
Спомням си първия ми контакт с напитка, чийто алкохолен градус надвишаваше този на бозата, която пиех от време на време в една баничарница след училище. Беше на някакво голямо семейно събиране. Дори не си спомням какво празнувахме. Аз прехвърлях картофената салата, която баба ми приготвяше на всеки подобен тържествен форум, от едната страна на чинията в другата, защото изобщо нямах апетит. А причината за това мое неразположение беше двойката по литература получена няколко часа по-рано и в частност реакцията ,която тя би предизвикала у моите родители. Бях убеден , че отзивите за представянето ми нямаше да бъдат от най-ласкавите. Мрачни и зловещи облаци бяха надвиснали над невинната ми детска душа. Точно в този момент дядо се обърна към мен и ме попита дали случайно не искам да опитам от домашното му вино, което неизменно беше център на внимание на всяка по-мащабна вечеря, а и на не дотам мащабните. Погледнах към майка ми, после и към баща ми. Те заявиха, че след като съм вече на тринадесет не виждат причина да не го опитам. Самите те явно бяха консумирали доста от въпросния флуид, което сигурно е било причината да не се възпротивят, а и все пак още не знаеха за проклетата двойка. Дядо винаги е твърдял, че който не свикне да пие умерено от дете, на стари години неизмено става пияница. Чудя се дали е бил прав? И така под обвинителния поглед на баба ми беше сипана първата половин чаша алкохол в живота. В продължение на десет минути я гледах със страхопочитание и не смеех да я докосна. Когато бях сигурен, че никой не ме гледа отпих една малка глътка. Не беше кой знае какво. Мислех,че ще се задавя или ще повърна, но не стана нищо подобно. Беше горчиво и в общи линии останах разочарован. Обаче я изпих до края, защото бях виждал, че възрастните постъпват по този начин. А две минути по-късно от картофената салата нямаше и следа. Изведнъж двойката по литература вече не ми се струваше заплашителна. Изглеждаше по-скоро като една незначителна мушица кацнала върху празната ми чиния, която можех всеки момент да размажа с точно и уверено движение на дясната ръка. Два часа по-късно съобщих на родителите си за оценката и въпреки страхотната смелост, която ми беше вдъхнало дядовото вино бях потресен от лекотата с която те приеха лошата вест. Нямаше скандали, нямаше дълги проповеди и депресиращи примери за пропаднали неудачници, които са получавали двойки по литература в училище. Имаше само едно “карай , ще я оправиш” и толкоз! Това беше първия път когато алкохола беше на моя страна. Разбира се, тогава съвсем не го осъзнавах.
По времето когато навърших двадесет и една голямата ми страст беше музиката. Свирех денонощно на пиано. Бях прочел всичко, което можеше да се окачестви като “теория”. Години наред се бях упражнявал и бях достигнал техническо съвършенство достойно поне за известна доза уважение. Но нещо изпусках и то явно беше наистина важно защото нямах абсолютно никакви успехи признати от други хора, освен от най-близките ми. Това нямаше как да не ме депресира ужасно. Междувременно съвсем бях забравил за онази просолувта чаша вино, която бях изпил преди осем години. В гимназията почти не пиех, а когато се случваше то беше единствено и само от келешлък и следователно нямаше никакво художествено значение. В онези години нямах почти никакви приятели, вследствие на денонощните ми занимания с онзи прокълнат музикален инструмент, а контактите ми с нежния пол се свеждаха до едно “Здравей” отправяно всяка сутрин към момичето, което продаваше закуски на един павилион пред читалището, където ходех да свиря ежедневно. Излишно е да ви казвам, че към въпросната дама не изпитвах никакво влечение и я поздравявах просто от учтивост и от уважение към упоритостта с която изпълняваше служебните си задължения. В противен случай тя би заела по-централно място в моята история.
Някъде по това време стъпих за пръв път в бар “Кучета и котки”, който се намираше на две преки от мястото където живеех на квартира. Бях си уредил среща с някакъв собственик на детска градина, когото трябваше да убедя, че именно аз съм най-подходящия човек от стотиците безработни пианисти, който да свири веднъж седмично на тържествата организирани във въпросното заведение. Достопочтеният господин така и не се появи и това може би беше най-голямата услуга, която някой някога ми е правил. Защото в онази вечер аз реших, че щом така и така съм се намъкнал в проклетия бар просто няма да е честно ако не изпия една-две водки за лека нощ. Пиех си спокойно и се чудех как някой здравомислещ човек може да си кръсти бара “Кучета и котки” след като вътре нямаше нито един представител на въпросните билогични видове дори и на картинка, когато до мен се приближи някакъв човек и попита дали има три свободни места. Казах му, че има и преместих шапката си от масата. Той седна срещу мен, а малко по-късно при нас се настаниха и двамата му другари. Започнахме някакъв непринуден разговор за времето, а след това, ако се не лъжа и за политика. Някъде към полунощ и четиримата бяхме вече неспособни да говорим членоразделно. Това беше първата ми грандиозна злоупотреба с алкохол. Жалко ,че съм запазил толкова малко спомени от това паметно събитие. Бяхме вече поизтрезнели, след около два часа прекарани пред някаква статуя в спор дали тя изобразява щраус или печена ябълка, когато решихме да се уговорим на следващата седмица пак да организираме подобно мероприятие. Така се сдобих с първите си донякъде истински приятели. Започнахме да се събираме по-често. Идваха и други хора от всякакъв пол, националност и цвят на кожата.
Ама, как пиеха само тези приятелчета, господи! Ако имаше Университет по Алкохолизма тези момчета до един щяха да притежават най-висшите научни звания. При тях не можеше да седнеш и просто ей така, да се напоркаш. Щеше да бъде равнозначно на това да седнеш да играеш с някой гросмайстор по шах, да му разбуташ фигурите и да кажеш ,че си го победил. Разбирате ли ме? В пиенето си има правила и изисквания ,както във всяка друга сериозна област на познанието и изкуството. Не можеш просто да седнеш в някой прекрасен юнски ден и изпълнен с ентусиазъм да нарисуваш Мона Лиза. Необходимо е обучение и постоянство. Е, аз явно се проявих като способен ученик, защото в крайна сметка ги надживях всичките. Но всяко нещо с времето си.
Предполагам се досещате, че малко след началото на новата ми дружба аз окончателно и безвъзвратно скъсах с онази омразна купчина от скъпа дървесина, струни и клавиши, която години наред се опитвах да превърна в свой приятел и едновременно с това - в средство за прехрана. Ето едно важно правило, което може да звучи като гнусно и изтъркано клише, но бог ми е свидетел, е абсолютна истина – никога не гледайте на приятелите си като на средство за прехрана. Това не важи с такава сила за хора, чиито приятели до един са готвачи или собственици на ресторанти. Както и да е. Мисълта ми беше, че един от новите ми познати (за краткост ще го наричам Х) ми препоръча да се запиша на курс по финанси и да започна да търгувам с акции на борсата. На този човек дължа и по-голямата част от сегашното си благосъстояние. Най-важното правило, което спазвах в процеса на професионалното ми израстване беше да се натрясквам зверски преди всяка по-важна финансова операция. Това ми помагаше да мисля по-ясно, да предвиждам в доста по-далечни преспективи и да приемам риска като обикновено работно задължение. Трябва да призная, че този метод наистина даваше добри резултати. След като започнах да печеля достатъчно и да не се притеснявам за дребни и банални неща, като например откъде ще събера подеяния, с които да изкарам поредната кошмарна седмица, аз неусетно станах жертва на притеснения и размисли, които не ме бяха спохождали досега през целия ми съзнателен живот. Започнах да се замислям за другарка в живота. До онзи момент аз едва успявах да осигуря собственото си съществувание и нямах смелостта да мисля за създаване на каквото и да било подобие на семейство. Но дойде мига, в който си представих моя милост с тридесетина лета по-стар, гледащ с мрачния си, кървясал от алкохола поглед огледалото, отказващ да повярва ,че сбръчканото плешиво човече, което му се усмихва приятелски от другата страна не е добрият стар Чичо Фестър от семейство Адамс. Не беше трудно да си представя и чарът, който тази особа би притежавала и с неохота признах пред себе си, че шансовете й да се сближи със същество от женски пол бяха пренебрежимо малки. Споделих тази тревога с верните си другари Х, У и Z и те се съгласиха , че е крайно време да помисля за решаването на този належащ проблем. Те бяха по-възрастни от мен. Х беше женен с три деца и обожаваше да изтъква обстоятелството,че хората с по-щастлив брак от неговия могат да се преброят на пръстите на лявата ръка на Капитан Хук от приказката за Питър Пан. Понякога водеше семейството си в “Кучетата”, но от километри си личеше, че съпругата му не одобрява средата в която той прекарваше голяма част от свободното си време. Z беше представител на онзи тип хора, които са убедени в несъстоятелността на брачната институция и живееше с приятелката си в една вила извън града, а У беше разведен и се виждаше с бившата си половинка само през уикендите, когато прекарваше известно време с пет годишната си дъщеря. Във всеки случай и тримата бяха единодушни, че трябва колкото се може по-скоро да надяна халката.
Година по-късно аз го направих, така или иначе. Тогава бях на двадесет и пет. След четвъртвековно размотаване аз най-после встъпих в брачен съюз. К беше пръвата и последна жена, която някога съм обичал, въпреки че ако й го кажете сега, тя само ще ви се изсмее презрително и ако не е в добро настроение подозирам,че би ви ударила и една звънка плесница. Но в онези години бяхме в доста добри отношения и преживявахме истински любовен разцвет. Навсякъде ходехме заедно, естествено и в “Кучетата” и аз наистина вярвах, че тя одобрява приятелите ми и начина ни на живот. Така прекарахме шестнадесет незабравими години, през които тя нито веднъж не ми направи забележка, отнасяща се до прекомерните дози концентрат, които поглъщах ежедневно. Никога не ми казваше колко да пия или кога да спра. Предполагам, че беше осъзнала колко здрава е връзката ми с алкохола и просто се беше примирила със завареното положение. Така или иначе, тя никога не беше отваряла дума за този мой порок до миналата година, когато започнаха истинските неприятности и К заяви, че единственият начин да запази и малкото разсъдък, който и беше останал е да се разведем. Напълно я разбирах, защото през същата година починаха всичките ми близки хора и аз, меко казано се намирах в лош период. Прекарвах повечето време в състояние на алкохолен делириум и само мога да предполагам как се е чувствала тя, слушайки непрестанното ми бълнуване, крясъците и пристъпите на истерия. Колко ли пъти се е обаждала в Бърза помощ през тези кошмарни за нея дни? С всяко едно обаждане тя е спасявала окаяния ми живот. Истински се мразя за това, което й причиних и никога няма да й поискам прошка, защото това ,което й сторих е непростимо. И така , малко преди да навърша четиредесет и втората си година единствената жена в моя живот ме напусна безвъзвратно, точно както би постъпил всеки нормален човек на нейно място.
Но вие сигурно се питате какво стана с Х, У и Z – хората , които ме научиха да се оправям в този прекрасен свят? Както вече ви казах, алкохолът е като една любяща съпруга. Но ние всички знаем в какво се превръщат любящите съпруги когато усетят, че половинката им се опитва да кръшка. Превръщат живота му в кошмар и всичко, което някога са му дали взимат обратно в троен размер. Горе-долу това се случи и с моите най-добри приятели. Опитаха се да зарежат тази тъмна половина от своя живот и пострадаха във възможно най-голяма степен.
Когато навърши петдесет Х реши, че е време да се отдаде изцяло на семейството си. Започна все по-рядко да посещава “Кучета и котки” и накрая съвсем се отчужди от нас. У и Z го бяха посещавали веднъж или два пъти у дома, но твърдяха,че бил по-нервен и от немски войник в развалините на Сталинград. Крещял на всички непрекъснато, освен в моментите на депресия, когато се затварял в кабинета си и не излизал с дни. Не мога, а и честно казано не искам да си представя какво са преживели госпожа Х и децата, но искрено се надявам, че когато няколко седмици по-късно Х се застреля пред някакъв магазин за хранителни стоки и за петимата е настъпил известен покой, макар и очернен от скръб. Малко след това, подобно на вярна ловджийска хрътка го последва и Z. Една вечер той дойде в “Кучетата” и когато седна срещу мен забелязах винено-червените петна около очите му. Беше плакал с часове, ако не и с дни. Каза ми, че заминава с приятелката си на дълга почивка на морския бряг. Когато го попитах не иска ли да пием по едно за довиждане, той отговори че не бил близвал алкохол от седмици. Не казах нищо. Знаех, че няма да успее да се откачи, но се надявах поне да остане жив. Пожелах му приятно изкарване на почивката и когато си тръгна продължих да пия докато не изгубих съзнание. Един месец по-късно разбрах, че не е между живите. Казал на гаджето си, че отива да поплува и повече не се върнал. Помислих си, че когато се сбогувахме той е имал съвършено ясна представа колко точно ще е дълга почивката му.
Всъщност истински зле се почувствах след смъртта на У защото това копеле наистина успя да се измъкне от желязната хватка на “нашата обща любима” и да бъде щастлив за известно време. След като окончателно заряза бутилката той се събра отново с жена си и когато успявах да остана достатъчно трезвен ние с К често им ходехме на гости. Дъщеря му беше влязла да учи в някакъв страхотно престижен университет и той не спираше да ни разказва за нея и да се хвали. Можеше да говори с часове и през цялото време излъчваше спокойствие и задоволство от живота. Никога няма да забравя нямото преклонение в очите на госпожа У докато го гледаше по време на тези прекрасни вечери! И знаете ли как го наказа съдбата? С автомобил! У реши да изкара отново шофьорска книжка след скъсването си с алкохола и си купи разкошно БМВ, последен модел. Беше похарчил половината си спестявания, господи! Два месеца по-късно, при изпреварване на волска каруца се врязал челно в движещ се насреща боклукчийски камион, представяте ли си?! Той и жена му загинали на място, скоростта била огромна.
Предполагам, че това ме съкруши, защото след този случай аз изпаднах в състоянието описано по-горе и довело до разпадането на обещаващата ми връзка с госпожа К. Сега вече съм добре , разбира се. Продължавам да пия до припадък и да печеля все повече и повече пари. Знаете ли, това беше причината да не отида на нито едно от трите погребения. Аз бях скапаното олицетворение на тяхната смърт. Близките им щяха да се взират в мен и да виждат само едно полу-празно олюляващо се шише от долнопробен бълвоч, което стои пред гроба на своя приятел и се опитва да не падне вътре. Опитва се да скърби, но не може защото спиртосаният му мозък вече не възприема нормално. Шишето само стои и се хили с празен поглед, докато свещеникът чете молитва за покойника. Нямаше да понеса това. Ние до един бяхме алкохолици, безспорно. Но аз бях и оставам единственият, който не се опита да се промени. Дали съжалявам? Не, разбира се. Те си го заслужаваха, до известна степен. Опитаха се да предадат това, което ги беше крепяло през всичките тези години. Опитаха се да полетят след като вече бяха изгорили крилата си в адските огньове. Не можеш да ловиш риба и да искаш да останеш сух. Това са единствените гнусни оправдания, които мога да съчиня, за да успокоя и без това задрямалата си съвест.
Така свършва в общи линии, сбитият преразказ на моя скромен житейски път. Дали ви харесва? Не ме интересува. Дали ще го последвате? Още по-малко. Всъщност ако нямате нищо против, защо да не го обсъдим някой път на чашка?
|
alcoholics.
