|
Реших да пиша тук, защото съм сигурна, че ще получа обективно мнение и няма да ми спестите нищо.
На 19-ти юни приспах бебето си Боби - болонка на почти 16г. Тази постъпка ме измъчва страшно много, но още повече не ми дава мира мисълта, че аз съм виновна той да си отиде. От близо година Боби получаваше нещо като парализирване за 15-30 мин., което отминаваше с инжекции за оросяване и той си ставаше същото жизнено куче. Годините изобщо не му личаха! Седмица преди 19-ти започна да си клати главата и в Добро хрумване установиха ушна инфекция и започнаха лечение с Марбоцил и ежедневно почистване на ушите. Още на втория ден ушите му бяха напълно чисти, но трябваше да продължим, защото минимумът на лечението бил 1 седмица. Всеки ден мъкнех малката душичка от Герена до Пиротска в жегата с трамвая, в най-голямата задуха, да не говорим какъв стрес беше за него бъркането в ушите - той рядко ходеше на лекар. Докато не дойде сутринта на 18-ти юни, когато се събудихме от трясък - Боби беше паднал на земята, задните му крачета бяха опънати като ски, едната му лапичка беше вдигната, а главата му беше извита наляво. Преди седмица бяхме правили кръвна картина - резултатите му бяха твърде добри за възрастта му, поне така казаха докторите. Не можеха да определят какво му е без скенер, но той бил твърде стар за такава манипулация. Оставихме го на дневен стационар и вечерта отидохме да си го вземем за нощта - съмняваха се за херния и бяха му вляли всичко, което можело да помогне. Ако до 24 часа не настъпело подобрение, трябвало да се оперира, а той нямало да издържи операция. Нощта на 18-ти срещу 19-ти юни беше най-кратката и мъчителна нощ - не плаках изобщо, не исках да се сбогувам с него със сълзи, не исках да го натъжавам. Изиграх една най-обикновена вечер и тайно се надявах, че утре той ще се оправи. Цяла нощ не спа и аз с него - слушахме джаз, приказвах му, милвах го - всичко което обичаше. Сутринта го изкарах на последната му разходка, аз вдигнах крака му на любимото му дърво. Докато бяхме сами му благодарих, помолих го да ми прости и му казах, че го обичам. Знаех, че може и да не доживее края на тази година, защто кризите му зачестяваха, но бяхме направили план - тримата (аз, той и сестра ми), да изкараме заедно едно последно лято, както преди. Но аз го убих! Сега е с чисти уши, но е мъртъв!
Моля Ви, кажете ми, къде сгреших? Дали не трябваше да отида на друго място, да изчакам още ден-два. Кажете ми честно, защото близките ми казват, че той бил стар, било му дошло времето, но как да се примиря, когато предния ден му нямаше нищо... Бях му обещала, че няма да позволя никога да го боли и да страда и може би заради това избързах с приспиването. Сега го гледам само на снимка...
|
Кажете ми честно!
