СРЕЩАТА


Сивотата отдавна е изчезнала, а мракът хищнически е пропълзял и в най-потайните кътчета на природата. Не си чувам стъпките, които са приглушени от дебелия ухаещ килим на прясно окапали листа. Немската овчарка Яна пристъпя безшумно няколко метра пред мен като охраняващ разузнавач.

Сириус и Венера не се виждат, не се вижда и Луната – черни облаци са обладали небето и то е капитулирало пред техните настойчиви молби на разгонени самци. Навлизаме в гората един след друг. Долавям безшумно течащите води на реката и по усет се отправям към центъра на така познатата ми поляна, пробила си с вековна мъка място сред клонестите каваци.

Спирам се и Яна замръзва неподвижна. От нея се виждат само две светкащи и питащи ме очи. Мълча, тя разбира, че сме стигнали точното място и знам, че е наострила уши и започва да отлежда и души дали всичко наоколо е спокойно и натурално. Аз се отпускам и затварям за няколко минути очи, за да свикна с тъмнината и най-вече - да настроя съзнанието си за срещата.

Разтварям широко ноздри и подушвам аромата не само на току-що окапали листа, а и на влажните следи, оставени от скоро преминали охлюви, мъха от северната страна на дърветата, дъха на последните живи тревички, кората на обграждащите ме каваци и влагата, идваща от безшумно пътуваща река. Тъмнината е напълно непрогледна - липсва даже и светлината от светулките, които отдавна са приключили своя любовен период.

Колко вечери подред вече идвам в гората все на тази поляна с плахата надежда, че ще мога да ги срещна или поне зърна. А наоколо упорито се говори, че преди време, точно на тази поляна, знайни и незнайни очевидци са виждали реещи се тайнствени светлини нощно време.

Сега вдишвам с пълни гърди и се опитвам да доловя миризмата им. Тъмното властва навсякъде, времето се изнизва и по всичко личи, че за срещата ще продължавам да мечтая пак в бъдеще време. Тъмата е подтискаща, като и вятърът липсва, за да наруши злокобното и мълчание. Усещам с ръка горещия дъх на огромното куче и чувство ми за сигурност се усилва.

Неочаквано мобилния ми звънва и засвятква със силно зелено сияние – единственият звук и светлина в гората, които не може да не се чуват и виждат от километри. Сияещ, започвам да се наслаждавам на надписа, който се е появил на дисплея и ми идва да заскачам от щастие.

След нейните първи думи, премалял от сладостна болка, приклякам. Немската овчарка идва до мен толкова близко, че се отърква в колената ми. Яна не е свикнала да ме чувства изпаднал в беда по нейните възприятия. Изричам първите думи за поздрав и любовта ми, срещаща нейната любов нейде по загадъчно-невидимите вълни на М-тела, започва нежно да я прегръща, целува и страстно да се съвокуплява с нея.

А тя, усещайки какво се извършва в ефира, бавно и сластно, с думи желае то да няма край. Започвам да губя съзнание от напиращата кръв по вените, жилите ми се издуват, сетивата ми угасват, защото са отлетели и са се залепили навсякъде по тялото на моята любима и аз не забелязвам ярката студена светлина, която вече властва над поляната. Яна е притихнала до мен, аз механично я галя и съвсем не обръщам внимание, че тя е готова за атака и само чака команда от мене.

Едвам успявам да отговарям на мъркащия и необичайно възбуждащ женски тембър. Останал съм само тяло, без възприятия и душа, които тя е привикала и омагьосала при себе си.

Не разбирам кога сме прекъснали разговора – изгасналия екран на мобилния и липсата на най-любимия глас ми подсказват за това.
Възприятията ми с нежелание и тромаво се завръщат.

Забелязвам почти като насън, че съм в центъра на необичайно ярко зелено сияние с паяжиновидна очертана структура и започвам да премигвам на парцали, когато виждам и най-вече осъзнавам, че не съм сам. Около мен се движат десетина образа, които обаче не мога да разгледам добре. Щом се загледам в някой от тях повече от секунда, той моментално се стопява и мигновенно се появява на съвсем различно място. Мога да ги наблюдавам само с периферното си зрение. Но и дори така забелязвям, че ТЕ са много по-високи и по-слаби от мен и което ме шокирва напълно – ТЕ са почти прозрачни! Всичките ТЕ са като забулени в стъклени дъждобрани, стигащи до земята, под които започвам да различавам с периферното си зрение нещо като ...

Но ТЕ не ми дават повече време, макар и полвинчато, да ги разглеждам. Бързо застават един зад друг или май потъват един в друг и изчезват, светкайки като бенгалски огън. Мощен зелен лъч изненадващо се отлепя от мен и започва да се издига, а по неговата треактория поема и светлината от поляната. Чувствам се освободен, макар и още да не разбирам от какво.

Вече съм напълно в час. Изправям се. Яна застава пред мен с щръкнали уши, оголила зъби. Долавям силно натрапчива непозната миризма, която асоциира в мен възприятия за студ, паяжина и прекъснатa среща. Едвам отделям краката се от земята - маратонките ми са затънали в някаква черна и воняща гъста слуз.

Над мене започва глухо боботене, идващо от издигаща се във високото и сияеща като волтова дъга сфера. Гръм раздира небето и тя се стрелва, пробивайки облаците.

Минават секунди и отново тъмнината се настанява, но разгневена и по-могъща. След нея нежно се завръща и тишината...


Нямам и капчица съмнение, че това са били ТЕ.
ТЕ отдавна вече знаят всичко за нас, хората.
С изключение на ЛЮБОВТА!
А тя навеки ще остане тайна за тях, която винаги ще ги озадачава и ще им напомня, че космоса е пълен с чудеса.

22.10.03 София.



П.П.

Този разказ е поместен в последната ми книга.



Яна е погребана на описаната поляна.






ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО.
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!