Санторини
част втора
Скали, вулкани и таверни
Ден трети
Започваме със закуската. Тя е край басейна. Имаме представител на туроператора, който помага на персонала на хотела да подреди закуската, помага и на нас да си изберем каквото искаме за закуска – да ни обясни кое какво е, да ни поиска нещо, ако ни е необходимо. Имаме кафе, чай, саламчета, кашкавал, кисело мляко, конфитюр, масълце, варени яйца, хляб на филийки. Континентален тип и общо взето всеки ден беше едно и също. Имаше и една китайска група – наблюдавах китайските моми какво закусват – вземат си едно конфитюрче и чаша кисело мляко и ги смесват… Даже на третият ден се оправяхме вече сами – знаехме кое какво е, кое къде стои и т.н.Тръгваме в 9 ч. Заобикаляме планината и отиваме в
Камари. Днес имаме да обикаляме острова.
Като за начало трябва да се качим до върха на близката планина, където да разгледаме Древна Тира. Който иска се качва, който иска си прави три часа плаж на Камари. Да, ама аз искам и двете…Дали е възможно? – Да видим. Слизам първи. Питам за посоката на пътеката. Обяснява ми се най-търпеливо – от къде тръгва, колко време се върви (около 50 минути…) – Да бе, я да видим…Какво има горе. И така – идеята е едно бързо изкачване, разглеждане на бързо (нямам кой знае какъв интерес да гледам древни камъни и стени, стъпала и антики, но идеята е да се кача до върха, да погледна какво има от другата страна.). А какво ли има?След това бързо слизане и така ще ми остане повече от час време на Камари…И така – нагоре по пътечката, която се вие на зиг – заг. Докато групата се събира долу и се подготвя за изкачване, аз вече бях на втория завой. Още малко и стигам до малко параклисче, зад него има малка пещера. От тавана капе вода. Пред параклиса има малко сянка в скалата, една пейка за почивка, а на едно дърво отпред имаше две камбани, свързани с въженце. Я да видим как звучат. Дърпам въженцето и… дан – дан…два пъти дръннах камбаната… Много яко беше, да чуят тези долу, че вече съм горе…Още малко нагоре и вече съм на върха. А там духа ужасно. Като гледам с бинокъла, вятъра ме духа, ръцете ми треперят, тялото ми се клати напред назад…Ау, издуха ме…От другата страна на планината е Периса. Нагоре се качих за 23 минути, доста добро време. С бинокъла виждам и къде ни е хотела на Периволос. Надолу по склона също има пътечка, по която може да се слезе. Лесна е, щом и магарета слизат по нея… На върха е
Древна Тира
Вход 2 евро. До касата – машина за безалкохолни, с монети. Давам двете евро и минавам набързо по обозначените пътечки. Наистина много духа. И тъкмо тръгвам да се връщам и виждам групата тъкмо се качила…Надолу слизам по един път, на места циментиран, на места с асвалт, а на места с каменни плочи от планината. Пътя се вие надолу, тесен с много завои. Нагоре катерят скутери, АТВ – та и коли. Надолу може да се слезе с влакче за 5 евро (то може да се и качи с него, ама влакчето тръгва и се връща от центъра на Периса, което не е близо.).
И така хайде надолу, направо в Камари
Една бърза обиколка из вътрешността, купих си една много интересна чаша за кафе, остана ми време и да си похапна в таверна на брега на морето, на фона на приятна гръцка музика. Обратно на автобуса и продължаваме. Малко по-нагоре от Камари има един манастир, малък един, но се оказа, че има обедна почивка и никой нямаше там.Продължаваме към
Пиргос – друго много кокетно селце,
от което се разкриват много красиви гледки. Една църква със син купол горе на хълма и от нея във всички посоки, тесни улички, магазинчета за сувенири. Толкова тесни, толкова кокетни къщи и красиви гледки, че е много лесно да се загуби човек…Дори и аз…По една уличка се качих, по друга слязох, ама не там, където трябваше…Лесно се ориентирах накъде да се върна и тъкмо групата се беше събрала. Тръгваме.
Следваща спирка
главният град – столица Тира
Бързо стигаме, защото е наблизо. Оставят ни на едно кръстовище, бързо разбирам къде точно с помоща на таблета и навигацията в него. Минаваме покрай автогарата (да запомним къде е).
Отиваме до главната улица. Тук е хотел ATLANTIS – един голям, куполообразен. Лесен за ориентир, тъй като се вижда от всякъде. И напред по тесните улички. То навсякъде уличките са тесни, магазините са отрупани със сувенири, улиците с туристи, фотографи и деца.
Тук видях много интересно нещо – едно дете малко – 2 годишно да е, с едно приспособление на гърба и на него вързано въженце – ей така като куче… и баща му го дърпа за въженцето, като вземе много да шава и да се дърпа…Тук е скъпо, дори един сладолед с две топки идва към 5 евро…Но е невероятно вкусен. Навсякъде сладоледите, които похапвах бяха много вкусни. Разглеждам сувенири, панорамата от горе, менютата по ресторантите. И стигам до “ екопътеката“ – с еко таксита и еко продукти от тези таксита – горките магаренца. И не само магаренца – всичко, което може да се получи с кръстоска от магаре нагоре. Много малко коне – предимно магарета, мулета, катъри… Горките животни, няма и какво да пасат докато почиват, освен ако не са ги научили да пасат борови иглички или смокинови листа…
Голи скали. Пътечката се вие надолу. Магаретата строени в една редица и вързани едни за други. Като минавам зад тях си мисля, какво ли ще е ако някое откачи и реши да ритне. Не само че са кротки, но не им чух гласа. Та се питам гръцките магарета не реват ли, като нашите по селата.
И колкото по-надолу слизам по пътечката, толкова повече магарета срещам – и сновящи надолу и изкачващи се нагоре. И толкова повече няма къде да се стъпи… От хора, магарета и еко продукти от тях… И вървят нагоре и се спират и се облекчават и хайде пак нагоре…И стигнах до вторият завой и се отказах – толкова мирише и толкова по-тясно става. Връщам се нагоре. И тъкмо тогава покрай мен минава един кон – голям, едър, със самар, накичен, със степенка за краката на пътника. И на него една кокона се качила, ама натруфена, закръглена, с едни големи бузи…И сълзи се стичат от очите и. И неописуем ужас е изписан на лицето и…Вижда се, че много я е страх…И зад нея един момък шиба с една тояга коня на каката по гърба…И кончето набира нагоре…Общо взето е по-добре да се качиш с магаренце, а да слезеш с лифта. И накрая спряха, та свалиха момичето. Започна да си бърше сълзите…Точно след пътечката минава въженият лифт, с който съшо може да се слезе до морето. И така, по един сладолед накрая и е време да тръгваме.Към Имеровигли
Другото малко градче. Тук вили и хотелчета имат богатите – частни вили и бутикови хотелчета – за по 1 – 2 семейни двойки… Нощувките в тях за една вечер на човек в активният сезон могат да стигнат до 400 евро на вечер… А през декември, февруари, март, падат леко до към 300 – 250 евро, ама тогава няма слънце, плаж и водата в басейните сигурно е студена (или източена). Стая, малка, басейнче пред нея, също малко – и една двойка в басейна. До него масичка със столчета и възглавнички. Панорамна гледка…
Пътечките за туристите минават буквално покрай прозорците на почиващите – ако се пресегнеш, можеш да си дръпнеш малко сокче със сламката от чашата им…Или да седнеш да си починеш на възглавничките… А на едно място имаше басейнче, тип безкрайност (инфинити), като го погледнеш от определен ъгъл, имаш усещането, че прелива в морето…Имаме 40 минути време, които са много малко. Пътечката излиза до една скала. На места е пропукана (от земетресение ли, не знам). От там се разкрива прекрасна гледка към морето, а може би и тук залеза е много красив. Обратно към автобуса. Този път наистина нямаше как да намеря пътеката, която да ме отведе до автобуса. Изцяло разчитах на навигацията на таблета, който ме изведе точно до него.
Следва прибиране в хотела. Измивам се, обличам се и то станало време за вечеря. А къде ли ще бъде тя?. Отправям се към
Периса,
съседното селце в посока към скалите. На отиване вървя до края, до самата скала и оглеждах къде ще седна на връщане. После се спрях пред едно магазинче и си купих и пътна карта на Санторини, не е кой знае каква, ама за две евро – толкова.Избрах си една таверна – Ramaya, която беше почти пълна. Бързо се ориентирах към маса за двама (защото бях сам) и се загледах в менюто. Тук искам да кажа на тези, които ме критикуват, че само съм писал какво съм ял и пил – не е ли в това чара на едно
пътуване, да опиташ храната, която се готви там и да споделиш впечатления…? Аз не съм от тази категория хора, които си пълнят багажа с консерви и буркани от у тях си или си загъват храна за из път от блок масите на закуска. Нося си само минералната вода от България, защото не виждам смисъл да давам излишни пари за вода… Та тук си избрах спагети и една голяма кока кола – 0, 500 гр. Носят ми я в една бирена чаша. Докато ми станат спагетите, в таверната дойдоха двамата музиканти и започнаха да се подготвят – бузуки и синтезатор… Засвириха към 20:00 ч, много приятни и бързи песнички… Имаше и Wi Fi.
Към 21 ч, дойдоха и две каки, облечени в народни носии и започнаха да играят и да увличат със себе си и гостите на таверната…През това време си похапнах спагетите, след тях един сладолед с две топки и накрая – сметката моля – 15,20 евро…Не е много. А да видим сега дали ще позная пътя към хотела, къде ли беше отбивката от крайбрежният път към вътрешността. Я да видим на таблета – чудесно.
Към 23 ч, съм си в хотела, изпълнен с много положителни емоции и вкусна храна. Телевизия не гледам, така, че е време за сън.Ден четвърти
Време е за целодневният круиз.
Да видим дали ще доплавам до края…Май няма да е, аууу…Пак ще има смешки…
Закуската минава на бързо. Станалите по-рано туристи споделиха, че и изгрева от това място бил много красив и си заслужавало да се види. Да, ама няма да е тази сутрин… Закусваме, разхождаме се. Тръгваме към 9:30 ч.
Отиваме на пристанищвто. Показват ни къде са чакалните за корабчето. Имаме около час време. Разглеждам магазинчетата наоколо, купувам си няколко картички, един банан и сядам да си чакам корабчето. Идва един голям кораб…Викам си, това е твърде голямо за толкова кратко плаване…Така е.
Корабчето дойде, стовари няколко групи (може би от другото пристанище на Оя) и си замина. По едно време екскурзовода ни казва, че нашето корабче идва… Поглеждам към морето – нищо не виждам и питам, сега кое да гледам… Ми ето това малко кафяво дървено корабче…. Моля.. ?…А, не, без мен… Дали? Я, да помислим, след като съм дал към 60 лева, дали толкова лесно ще се откажа…Нашата група сме 21 пътника. Към тях се добавят още няколко автобуса други групи. Ние влизаме първи. След нас една голяма опашка от чакащи да се качат…Я да ги преброим…Станахме 117 пътника… Ауууу… В тази малка дървена гемия, с едни големи мачти, с едни въжета, опънати между тях и…без платна…И без навес. Изцяло открита. Закрито беше само мястото на капитана и магазинчето – лавка зад него… И един малък сенник в другият край. Ако завали дъжд – няма никой къде да се скрие… Освен долу, където има място, колкото да се облекчи човек, ако му стане много зор с плаването.
Тръгваме. Първа спирка
вулканичният остров Неа Камени,
на около 20 – 25 мин, плаване. Бързо го достигнахме. Време за разглеждане около два часа… Но как да слезем на брега… До нашата гемия имаше още четири други подобни. И трябваше да запомним коя е нашата и да преминем последователно от гемия в гемия в индианска нишка на зиг – заг, през първата, през втората, третата, четвъртата и тогава слизаме на острова…На връщан гемиите, през които минахме бяха само две, другите бяха отплавали. Вход за острова – 2 евро, събират ги под една беседка.Да, гърците добре печелят от туризъм – две евро, да гледаш един скален остров, с черни камъни и скали, без никаква сянка на него. Задължително трябва да се носи слънчева шапка, очила и слънцезащитен крем и удобни обувки. Все едно че ходиш по друга планета – Марс например, само че без скафандър и дишаш нормално. Уникален остров.
Черни и огромни камъни и скали, ръждивочервени на места. Пътечката се вие между тях. Излиза на една височинка. Там групите се спират и местният водач обяснява разни неща, ама на английски, който разбрал – разбрал. Не можело наш ексурзовод да говори там… Ми аз нямам нищо против техните закони, местен водач да обяснява, ама за какво ми е да ми обяснява на език, който не разбирам.
Гледах, слушах, пък тръгнах да дообиколя сам, около височинката по другите пътечки, като внимавах да не тръгнат на някъде и да ги изпусна. Вървя и гледам. По едно време започна да мирише на нещо странно. Сетих се, че бях чел за серните изпарения… Огледах се наоколо и на склона видях…. нещо пуши…. Оле, викам, тук нещо пуши… вулкана още си дава признаци на живот. Хм. Време е да се връщаме на гемията. Гемия ще я наричам, ще разберете защо.
Тук на този остров на няколко места по земята има поставени апаратури, антени и сензори, с които наблюдават учените положението на вулкана там.Продължаваме да плаваме – до залива на другият
остров – Палея Камени
Тук в залива ще ни дадат малко време за гмуркане… Плаването е около 25 минути. И като се развълнува морето, като взе да се клати тази гемия, леле – мале…Като я плясне вълната и гемията дава големи отклонения от водоравното. И колкото се наклони на едната страна, почти толкова отива и на другата и едновременно с това и нагоре – надолу…Ха наляво, ха надясно, ха напред, ха назад…. Олеееее…. През цялото време си мислех за жените, които се обърнаха преди години на Охридското езеро.
Стигаме до залива, там е малко по-спокойно. По-смелите влизат в морето… И като се връщат и вода тече от тях, навсякъде намокриха по палубата, по седалките… И пак отплаваме – за другото
островче – Тирася
�
Там горе на върха му е малкото селище Манолас. И там ще имаме около час и половина време… И за натам като започна пак едно клатене, едно люшкане, викам, обърна се таз дървена гемия. И пръски вода ме мокрят… До там плаването е пак 20-ина минути… Стигаме. Слизаме.Пред първите таверни и заведения там, на една сергия продават дискове с музика. Посреща ни характерното сиртаки…. Аз се изкачвам по пътечката до върха, разглеждам селцето Манолас. Тук времето е спряло съвсем, малки къщички, сини врати. Имаше и няколко изоставени и забравени от бога и света постройки. Няколко кокетни къщички с малки дворчета и много зеленина. Пред тях стоят баби, приказват си и плетат на една кука разни дантели…Разгледах на бързо и хайде надолу. Точно на върха на пътечката има един ресторант с панорамна тераса, на ръба на скалата.
Я, да похапнем там. Храната е на бюфет – в няколко тави, наредени няколко ястия. Да си изберем – доматено кюфте… Да, да, резен домат приготвен по някакъв местен начин и изпечен като кюфте, някаква чушка с ориз, една голяма лъжица варен ориз и някакво пилешко месо и кока кола… Ми гледах да не пия алкохол, защото след края на круиза мислех да наема скутер от хотела и да дообиколя наоколо… Ама това се провали – не можах да доплавам до края…Смешно ли ви е? На мен хич не ми беше смешно… Времето свършва, имам и слизане надолу. Не можах дори да си доям. Излапах само ориза изпих кока колата и…Остана ми половината храна. То малко неудобно, две хапки да ми останат и да искам да ми го опаковат, но не бях опитал пълнената чушка и пилешкото. Реших да се оправя сам… ставам, оглеждам наоколо, виждам на едно място картонени кофички за сладолед, вземам си една – храната в нея, кюфтето отгоре, залъка хляб в раницата и хайде надолу…Не след дълго тръгваме… И пак онова клатене – ами не е чак толкова страшно, ама на мен не ми харесва. Седнал съм на пода, под пейките и съм се хванал с двете ръце за други две пейки. Гемията клати, много наляво, после много надясно и едновременно пори вълните напред…. И минава по едно време ексурзовода из гемията и ни казва, че първо ще спрем на първото пристанище на Санторини – в градчето Оя. И който иска, може да слезе, да каже, че слиза, може да разгледа, да види пак залеза и да се прибере с местен транспорт. Ще обясни как…. Аааа – викам слизам…Няма да доплавам до Фира, от където ще ни вземе нашият автобус – страшно ми е. И слязох… Май само аз слязох, не видях друг зад мен… И корабчето тръгна. И аз го гледам отгоре, как се клати нестабилно към Фира…
И тук има екопътека (така наричам зигзагообразната пътека, по която трябва да се изкача нагоре, заобикаляйки магаретата и биопродуктите от тяхното „ гориво”) … оре вече знам на къде – към куполообразната църква, после наляво и надолу към площада. И там тъкмо пристига автобуса от Фира. Слизат едните, качват се другите и автобуса тръгва. Плащам 1,60 евро и след няколко минути съм на
Фира
От там по това време имаше автобус за Периса в 18:20, 19:00;20:00,. 21:00 ч, и после до полунощ пак през 20 – 30 минути. Както по всяко време и тук беше много оживено, така, че побързах да взема автобуса в 18:20 и малко по-късно вече си бях в хотела. И тези, които не бяха ходили, ме питаха как съм изкарал…И като им казах, че не можах да доплавам до края… Голям смях.
Обличам се и пак отивам към Периса, да си похапна нещо. Оказа се, че в таверната, в която бях предната вечер, сега няма да има музика на живо, била е само вечерта, когато аз съм бил…Та избрах си съседното заведение и минах много скромно – картофки и по една бира…Мислейки, че още е рано и по-късно в някоя друга таверна може да има музика на живо. Но не намерих. Прибирам се в хотела и си превъртам пак в главата изминалият ден – ходенето по другата планета, плаването, недоплаването, прибирането с местен транспорт…Ден пети – последен за острова.
Днес отпътуваме на обратно.
Събуждам се в 6:40 сутринта, събирам си багажа на бързо, минавам през банята и излизам навън, за да гледам изгрева на слънцето.. Днес слънцето изгрява около 7:01 часа. След като се събудих, погледнах през вратата (защото от към изгрева ми е вратата на стаята), небето беше прилично зачервено. След банята, седнах край басейна и гледах изгрева. Е, то не може само залези да се гледат, защото и изгревите са също толкова интересни.
Тази сутрин нямаше облаци. Очертаваше се един горещ ден. Следва закуска, като за последно. Предната вечер в нашият хотел дойде една китайска група. И на сутринта, докато чакахме да стане време за закуска, ни предложиха (за нас само де), да минем първи за закуска, защото китайците ще унищожат всичко… Така и стана, ние се наредихме първи, а след китайците не остана почти нищо.
Аз набързо си вземах две филийки, няколко парчета салам, масло и конфитюр – така де, докато се изреди опашката да си похапна малко, че да мога да се наредя втори път.на вторият път си вземах още толкова хляб и салам, към него добавих и две парчета кашкавал, а при третата обиколка, си добавих кафе и кисело мляко.
Днес ферибота ни е чак в 15:30 часа. Дотогава имаме свободно време.
За днес решихме да си направим една програма, като за добра група. Събрахме по 5 евро на човек (който иска де) и ни откараха до Акротири, да си направим плаж под червените скали. Който искаше, го оставиха да гледа археологическият музей, останалите ни оставиха на плажа. Имахме около час и половина свободно време. Показаха ни накъде е пътеката между скалите и ни оставиха.
Едва изкачили пътечката и наоколо се чуваше някаква много интересна музика. Много добро посрещане като за начало. И когато вече се изкачихме на хълма, видях от къде идва тази музика – един музикант с едно мобилно куфарче, в него едно подобие на тонколона с много копчета, от което се носи основната музика. И на фона на нея, музиканта свири на живо на цигулка. Получава се много добра музика – гръцка естественно. Погледах, послушах и видях, че той продава и дискове… Много скъпи естественно, но не можах да издържа на изкушението и си купих един за 15 евро. На него има 22 мелодии (или песни, незнам – не съм го слушал още) за около 80 минути запис. Изпълнителят се казва ALEKSEI POLETAEV, но не намерих нищо в нета да ви покажа.
Червеният плаж
е в подножието на скалите малко по-надолу. Тръгнах натам. Отгоре скалите изглеждат зловещо, а канарите, търкулнали се в морето изглеждат като част от тях. Гледам нагоре, гледам и надолу и си представям как тези огромни камъни – канари, са се откъснали отгоре и се търкулнали долу, когато някога тук е имало вулкан или земетресение. Малко по-нататък, плажа свършва. От тук нагоре тръгва малка пътека, минава покрай един бар, който беше затворен и от него нагоре продължава един път, който отвежда някъде нагоре към главният път. Поседях малко на плажа, колкото да си почина и да погледам скалите и тръгнах на обратно. И тогава гледах в пясъка, в търсене на интересно камъче за спомен, когато си намерих 20 цента…После си тръгнах.
Поседях, послушах, погледах малко музиканта с цигулката и се върнах при автобуса. Имах време да си похапна, да си купя една чаша за спомен и няколко картички, бутилка минерална вода, един сладолед, да си похапна и него и то стана време да тръгваме. Прибираме се в хотела около 11 ч, казаха ни, че имаме около час, да се оправим и да освободим стаите. И понеже аз си качих багажа в автобуса още след закуска, реших да използвам цялото свободно време за последни обиколки наоколо.
Отидох на плажа Агиос Георгиус –
на дясно от хотела ни в Периволос. Стигнах до края, докъдето може да се ходи. Отпуснах се на един шезлонг в най-отдалеченият край на плажа под едно сламено чадърче и се заех да си чета отначало всичко онова, което си бях извадил като предварителна информация за остров Санторини и околности, за да видя какво съм видял и какво съм пропуснал. Почти всичко съм видял, с изключение на няколко малки плажчета от по-малко известните селища. На връщане към хотела си харесах един много кокетен бар с басейн и се настаних в едни големи канапета с меки възглавнички. По една бира, по една цигара и трябваше да тръгвам.Прибирам се в хотела, всички са почти готови, посядам под една сянка на едно дръвче. Оказа се, че съм седнал под сянката на дръвчето Бенджамин (не го бях чувал). Другите, седнали срещу мен под сянката на фикус… Голям фикус. Даже бяха два фикуса. През пътя гледам една отворена порта и викам, да ида да погледна какво има там. И по пътечката, по пътечката и в края на пътечката една лелка седнала под сянката на едно чадърче и плетеше нещо на една кука… Оказа се, че съм се набутал в двора на някаква частна къщичка. Много интересно.
Тръгваме. Направо на пристанището. По пътя ни раздават билетите и ни казват как протича качването и настаняването на ферибота. Ферибота е същият, с който дойдохме първият ден. Стигаме час, преди 15:30, когато ферибота тръгва. В чакалнята нямаше много хора, но докато се мотах наоколо и похапвах сандвичи, на всякъде се напълни с чакащи. Един след друг се изсипаха десетина автобуса. И от тях предимно япончета, китайчета и разни други зайчета.
В далечината се видя пушек. Ферибота пристига. Докато привърша с храната, той дойде. Леле, само колко народ се изсипа от него – цяла манифестация – с куфари, с чанти, няколко автомобила, тирове и почти никакви автобуси. Китайци. Целият китайски народ се е насочил към Санторини. Китайците и японците масово летят до Атина и от там на сутринта се качват на ферибота и се изсипват – една част на Парос, друга на Наксос и следобед останалите се изсипват на Санторини. Но съм сигурен, че и тези, слезли на предните два острова след няколко дена ще доплават и до Санторини. Било модерно сред тях да се женят на Оя, по залез слънце… Народ, народ…. И още толкова чакаше да се качи.
Всички са слезли вече, камиони и тирове също. Време е за качване. Цялата чакаща тълпа за няколко минути се набута на борда на ферибота. Започнаха да редят едни големи куфари по едни големи рафтове. да се бутат покрай контролата, за да влезят първи, да си намерят по-добри места. Но аз вече, като пътник с опит, на идване видях, че имаше достатъчно свободни места по масите и изобщо нито съм се бутал, нито съм се блъскал…И пак си се разполагам в един салон на една маса, точно под контакта… за лаптопа.
Вътре на рецепцията опашка. Доста дълга – чакат да си вземат парола за интернет…Аз пък реших да седна, да си напиша всичко това, което сега вие четете, да си го запаметя в лаптопа и после да търся парола за интернет…. Вече си имам парола за интернет, без да чакам на опашка… За 3 часа е 3 евро, а до края на плаването е 5 евро. Този път си вземам за 5 евро, защото смятам да използвам и тока и зарядното и лаптопа до края на плаването, защото няма какво друго да правя – на идване гледах с бинокъла островите покрай които минавахме, четох една книга, разглеждах ферибота, правих снимки, а сега – ферибота същият, книгата прочетох, бинокъла в автобуса и какво друго ми остава, освен да разказвам…
Плаваме, минаваме покрай двата острова. След последният стана време на слънцето да залязва. Та още един залез изгледах от борда на ферибота. Не след дълго стана тъмно. Никога не съм плавал по тъмно. Като бръмчат машините и помпите, масите горе вибрират и по някое време имах усещането, че се намирам в ресторант за вечеря по време на земетресение, всичко се клати…
Излизах от време на време да видя как е морето. Ферибота осветява около себе си морето, наоколо пълен мрак и някъде в далечината виждам друг кораб, да си плава на някъде. И така, наближава времето за пристигане в Пирея, вече се вижда Атина, една самотна чайка или гларус прелита в тъмното покрай ферибота, сякаш да покаже колко е красива и щастлива, че може да лети. Пристигаме, слизаме.
Навън е топло, 23:30 ч е, следва нощен преход с две почивки и малко след осем сутринта вече сме на българска земя…Следват каруци, кучета, коне по пътя… Ми да, в България сме:). Е, надявам се да ви е харесал пътеписа.