|
Сред умиращите снегове на Екватора.
Пътешествие в Източна Африка (Уганда, Кения, Танзания) – 16.01 – 15.02.2011 г.
Хронологията на едно пътешествие включва низ от събития, обхващаши по-голям период от време от този на самото пътуване. Емоциите по подготовката на самото пътуване са част от тръпката на самото пътешествие. Ето защо бих започнал своите писания с факти и събития далеч предхождащи горепосочения един месец в Африка.
В един горещ ден в началото на юли 2010 г ми се обади Емо, приятел – пътешественик. Беше лаконичен и ми отправи въпрос, който ме застреля от упор – „Искаш ли да се включиш в едно пътуване в Африка с цел-изкачването на Килиманджаро? Между другото се планират още няколко интересни нещица, сред които изкачване на Маунт Кения, а така също и на първенеца на Уганда (името на планината така и ми се загуби в съзнанието след изненадата от предложението), сигурно сафари, а може и още нещо.” Още несъвзел се от изненадата попитах за продължителността на това пътуване и когато чух 24 – 25 дни, първата ми реакция беше да кажа – абсурд – толкова време отпуска просто нямам и не мога да отделя. Емо простичко ми каза да си помисля и да се чуем след няколко дни. Е, това вече беше повод за размисъл. Тук е мястото дебело да подчертая, колко е важно човек да не прибързва със заключенията си, а внимателно да претегли плюсовете и минусите от едно свое решение. По възможност, повече от наложително е да сподели своите колебания с близки, защото понякога една точна дума отстрани може да наклони везните в една или друга посока. В тази връзка искам да кажа, че съпругата ми изигра решаваща роля при взимането на моето решение. Когато споделих с нея за обаждането на Емо и за моите съмнения и колебания, тя простичко каза: „Че кога ще го направиш, ако не сега, и с кого, ако не с тези хора?”. Това бе въпрос, на който отговорът бе само един – „Благодаря за подкрепата!!!!!”, след което нещата се развиха от само себе си.
След 2 дни звъннах на Емо и му казах, че съм в играта и очаквам предварителната програма. За моя голяма изненада тя беше доста подробна, но чисто организационно нещата бяха на фаза 0. Но какво пък – време имаше до януари, информация в Интернет – дал Господ, а и доста от нашите приятели – пътешественици, бяха минали по стъргата Килиманджаро. Речено – сторено. Вложеният ентусиазъм и немалко време се отплащаха с добитите нови представи и знания за тези далечни и достатъчно екзотични държави. Пътешествието започна да добива конкретни очертания и точни измерения – във времето и пространството. И финансите...
Групата трябваше да наброява 5 – 6 души, които по една или друга причина накрая намаляха до 4 – една изключително подходяща в практически план цифра.
Първите ни дискусии започнаха едва в края на месец октомври, по-малко от два месеца преди отпътуването, време и много, и малко. Като цяло по всички въпроси цареше консенсус. Разбирането ни за едно добро пътешествие включва формулата „За единица време да покрием 1.5 единици пространство”, което означаваше максимално да наситим, и съответно натоварим както програмата, така и самите нас. Направихме общо 3 сбирки, на които уточнихме доколкото бе възможно максимум подробности относно програмата, екипировката и финансите. Междувременно си осигурихме и самолетните билети. Това отново стана по Интернет. Лесно, бързо и ефективно. Достатъчно е човек да знае къде иска да отиде, кога и за колко време, а за останалото ще се погрижи Чичко Гугъл. Възможности колкото искаш, цени също.
Ние сме от типа „икономични” (budget) туристи, което има както своите предимства, така и недостатъци. Накратко – колкото по-евтино, толкова по-добре ... за нас. Което означава доста често компромиси с комфорта. Но какво пък – душевния комфорт не винаги се нуждае от мека постеля..
Двама от нас щяха да пътуват с Air Arabia – нискотарифна авиокомпания от Обединените Арабски Емирства, оперираща по перспективни екзотични дестинации в Азия и Африка (Непал, Индия, Пакистан, Бангладеш, Кения, Танзания, Египет и още куп други). Самолетите са им нови Airbus, персоналът е любезен, а цените им са почти без конкуренция. За двупосочен билет Istanbul – Nairobi – Istanbul с фиксирани дати и едно прекачване в Sharjah, столицата на едно от емирствата, платихме по 430 долара с всички такси, една съвсем прилична цифра, имайки впредвид, че в посока чистото летателно време е около 10 часа. Друго тяхно предимство е, че разрешават до 32 кг багаж и 8 кг ръчен багаж, което за едно по-дълго пътешествие изобщо не е за пренебрегване. Другите двама избраха да летят с Egypt Airlines, също не лош вариант, но тяхното решение бе продиктувано от малко по-различни съображения, въпреки малко по-високата цена.
Медицинската ни подготовка за пътуването се свеждаше до това да конкретизираме списък със задължителни и препоръчителни лекарства, а така също със слагането на ваксини. Една единствена от тях се води задължителна при пътувания в този регион – тази срещу „жълта треска”. Официално всяка една от държавите в региона има обявления за задължителното наличие на тази ваксина при всеки от влизащите туристи, но в действителност контрол липсва. 7 пъти бяхме на държавна граница (включвайки 2 пъти КПП – та по посока Dar-Es-Sallam – Zanzibar - Dar-Es-Sallam) и само и единствено на влизане в Zanzibar, който освен всичко друго е част от територията на Танзания, ни бе зададен въпрос за наличието на ваксина и потърсен придружаващия жълт ваксинационен сертификат. Освен всичко друго ми направи впечатление, че на тези, които нямат такава ваксина, могат да им направят на място и пак да бъдат допуснати до острова. Никъде другаде, никой друг не се поинтересува от „жълтата треска”. В личен план, аз си поставих още ваксини срещу хепатит А и В, срещу коремен тиф и срещу тетанус, но никоя от тях не е задължителна. Бях ръководен от тайната мисъл, че може би някой ден ще пътувам и по други екзотични места, не по-малко „опасни” от Източна Африка и че ей-така за всеки случай да имам някаква защита. А и срокът на действие на тези ваксини е достатъчно дълъг.
По отношение на екипировката нещата бяха далеч по-лесни. Освен многобройните съвети в Интернет, ние все пак бяхме „гърмяни зайци” из планините и въпросите по отношение на облекло, обувки и екипировка бързичко бяха отметнати от дневния ред.
Далеч по-сложен е въпросът с аклиматизационната подготовка. Тук нещата бяха далеч по-шарени. Като цяло, тръгвайки за планини от този тип, високи над 4500 м, е повече от наложително човек предварително да отдели време и енергия, за да се подготви физически и психически за високата планина. Ние обаче, поради една или друга причина, с минимални изключения, не направихме почти никаква предварителна подготовка. Това не е похвално в никакъв случай и можем да бъдем единствено благодарни, че впоследствие успяхме да постигнем безпроблемно всички поставени от нас високопланински цели. Но с ръка на сърце мога да кажа, че в общия случай и при равни други условия, високопланинската ни подготовка, и особено екипната ни такава, определено липсваше.
Бих искал да обърна и малко повече внимание на въпроса с финансовата подготовка на пътуванията в този африкански регион. Тук не става въпрос за това колко пари трябват за това пътешествие, кой с колко ще тръгне и колко ще похарчи, а. по-скоро бих искал да споделя малко повече практически подробности. Добре известно е, че най-популярната валута е щатския долар. Но също така е факт, че употребата на долари има и своите особености. Една от тях е, че навсякъде се приемат банкноти единствено и само с емисии след 2003 г, незахабени, нескъсани, ненадраскани. В банките и обменните бюра, т.нар. “forex”, има 2 различни обменни курса – за дребни (1 до 20) и едри (50 – 100) купюри, различаващи се на места с до 7 – 8 % в полза на едрите. Като изключим факта, че повечето планински изкачвания и сафарита се договарят и плащат в долари, за всичко останало – особено за обмен, не по-малка практичност има и еврото. С тази разлика, че за него няма разграничения по емисии и купюри, което е много по-удобно и безболезнено за своите приносители. Като доста резервен вариант биха могли да се ползват кредитни и международни дебитни карти, но за предпочитане е да не се стига дотам.
И тук отново се връщам на въпроса за организационната подготовка. Като изключим факта, че бяхме съставили една изключително подробна и добре обмислена програма на пътуването и бяхме купили самолетните билети, нямахме абсолютно никакви други поети ангажименти от/ към нас по отношение на туроператори, агенти или организатори. Въпреки предварителните ни контакти и проучвания сред местни оператори, бяхме решили твърдо да уговаряме нещата на място. Въпреки потенциалните страхове на мнозина, бих искал да уверя, че това е правилния начин за постигане на максимални резултати.
И така, Коледа дойде, а след нея посрещнахме и Новата 2011 година и нашето отпътуване потропа на вратата.
Главни участници в него бяха Миро от Габрово, Оги от Панчарево, Илийчо от Дряново и аз самият.
Съботният ден премина в окончателно оформяне и подреждане на багажа, време за размисъл и познатата тръпка в стомаха от предстоящото отпътуване.
Ден 1 - 16.01.2011 – неделя.
Автобусът тръгваше в 9.00 ч. Трафикът в ранната, слънчева, неделна утрин бе символичен и още в 8.30 ч бяхме на централната автогара, откъдето отпътуват повечето автобуси в това международно направление. В този ден аз и Миро трябваше да стигнем до Истанбул, и по-точно азиатската му част, където се намира летището Sabiha Gokcen, откъдето имат полети нискотарифните авиокомпании. Другите двама от африканската група – Оги и Илийчо, бяха отпътували 2 дни по-рано с оглед спецификата на тяхното пътешествие, което трябваше да продължи след нашето с присъединяването им към мощната българска група, отправила се на пътешествие из Етиопия в средата на месец февруари.
Тук бих искал да направя едно малко отклонение. За да се стигне до Истанбул има 2 основни начина – самолет и автобус. Първият е бърз и безкрайно изгоден, особено за хората, живеещи или с лесен и бърз транспортен достъп до София, защото нискотарифната Pegasus Air има редовни полети от тук и то при цена между 60 и 70 лева, което на фона на 50 лева за автобус е направо убийство за конкуренцията. Но за съжаление освен цената е необходимо да има и съвместимост по време на полетите, което в нашия случай не беше налична. Полетът от София пристигаше само 45 минути преди излитането на нашия самолет за Sharjah, което е недостатъчно за получаването на багажа и последващото ни чекиране за новия полет. Това преопредели и начина ни на придвижване до Истанбул.
Вторият начин е традиционния автобус, на който са необходими около 11 – 12 часа, за да стигне до турската столица. Превозвачи бол, включително и такива, обикалящи из различни региони на страната. Цените варират в зависимост откъде се тръгва, но от София повечето искат по 50 лева.
Ние се бяхме спрели на фирма Метро. Голям турски превозвач, опериращ на българския пазар със свои автобуси с българска регистрация, шофьори турци и стюардеси - българки. Странна, но по мое скромно камионджийско мнение, добре сработена и успешна комбинация.
Посрещна ни лъскав, чист и модерен автобус, който на мига завиши критериите ни за комфорт и лукс в автобусните превози, така брутално погазени впоследствие на африканския континент. Чистотата и подредеността са издигнати в култ. Стюрдесата обикаляше с мокри кърпички и лъскаше де що види, а единия от шофьорите не подмина дори обувките си, преди да се качи в автобуса. Седалките са широки и удобни, а пред всеки има LCD дисплей и слушалки, за да гледа или слуша по желание някой от сателитните канали или ефирни радиостанции. Мониторите дори имат USB портове, на които можеш да включиш по желание външна памет и съответно своя музика или видео. Стюардесата бързо раздаде по сладкиш и малки кутийки с минерална вода, като в нашия случай, тъй като автобусът не беше пълен, повтори, потрети и въобще раздаваше наличните припаси от чай, кафе, вода, безалкохолно и сладкиши без намек за пестеливост или алъш-вериш. Всичко това, включено в цената на билета. Шофьорите си гледаха своята работа и настъпваха газта. Спирахме, за да допълним с хора в Пловдив и Хасково. На автогарата в Хасково бях „впечатлен” от един екип на ДАИ, който привика нашия шофьор за контрол. Той кротичко си бръкна в джоба, приготви 10 евро в документите на автобуса и след има-няма 5 минути се върна с подпечатани тахошайби и готов да продължим. Пак от Хасково се качи един млад мъж - Камен, с който бързо намерихме общ език. Оказа се, че ще пътува със същия самолет до ОАЕ, откъдето се прекачва за Непал, където през 4 – 5 месеца от годината си изкарва прехраната с тандемни полети с парапланер към местна туристическа агенция.
На българо – турската граница за пореден път ми направи впечатление контраста и дисбаланса в материалната база, отношението и поведението на българските и турските гранични власти, за съжаление в полза на турските.
На турска територия спирахме само веднъж, за късен обяд, на паркинга на една бензиностанция, на която имаше изградено заведение за бързо хранене с емблемата на .... Метро. Екипажът хапна служебно, а за всички останали безплатна беше само тоалетната. Една супа струваше 4 лири (1 лира = 1 лев), което за крайпътно заведение за бързо хранене на самообслужване е сравнително висока цена, дори за европейската част на Турция.
В 18.30 ч бяхме на централната автогара в Истанбул, където Метро си имат собствен перон (121). Набързо събрахме информация как да се придвижим до летището в азиатската част, което се оказа съвсем нелека задача с оглед огромните разстояния и преминаването през Босфора. Вариантите са няколко, но тук ще опиша само 2 от типа – икономични.
Първият е свързан с употребата на няколко вида градски транспорт и необходимостта от 10 –на лири и 2 ½ до 3 часа транзитно време. До автогарата има спирка на истанбулското метро, с което лесно се достига до европейското летище – Ataturk срещу билетче от 1.75 лири. Пак с метрото се тръгва и за азиатското летище Sabiha (билет – 1.75 лири – 10 - 15 минути). Слиза се на спирка Jusufpasa – Aksaray, откъдето се хваща трамвай по посока Kabatas и се слиза на спирка Eminonu (билет 1.75 лири – 15 – на минути), откъдето се хваща ферибота за Kadikoy (билет 1.75 лири – 20 – 25 минути). Точно от терминала на фериботите тръгва автобус Е10, който ще ви стовари на входа на терминал Заминаващи на азиатското летище. Билетът за автобуса е двоен, т.е.3.50 лири и пътува около 45 -50 минути.
Вторият вариант е свързан с фирма Метро. В нашия случай ние се възползвахме точно от него. От фирмата ни препратиха на перони 49 – 51 на централната автогара, които пак са отредени за Метро и откъдето тръгват автобусите за вътрешността на страната. Казаха ни и ключовата парола Метро сервиз. На 49 -51 перон казахме Метро сервиз за Sabiha и ни качиха на тръгващ в 19 ч автобус за Анкара, който ни остави след 50 минути на една малка Метро автогара в квартал Samandira, откъдето отново с още по-малък Метро автобус ни свалиха в 21.40 часа на терминал Заминаващи на нашето летище. И всичко това ни струваше .... 0 лири. Включено в цената на билета София – Истанбул. Метро сервиз. Как го правите това бре, комшу?!? Masallah! Evallah!
Трети и последващи варианти са свързани с таксита и безобразно много пари.
След като ни доставиха на летището имахме повече от час до „check-in” за нашия полет, което ни позволи да реорганизираме големия и ръчния багаж в съответствие нормите и изискванията на авиокомпанията и да се възползваме от екстрите на модерното летище (тоалетни, Wi-Fi мрежа и т.н.). В 0.35 ч кротко излетяхме. Самолетът не беше пълен, което ни позволи да опънем снаги по седалките и да се опитаме да поспим.
Ден 2 - 17.01.2011 – понеделник.
В ОАЕ кацнахме в 6.30 ч местно време след 5 часов полет и посрещнахме първия си изгрев извън България. На Sharjah се разделихме по живо – по здраво с нашия „непалец” и всеки пое по своя път. В 09.30 ч ние отлетяхме за Кения. В Nairobi кацнахме в 14 ч местно време след 4 ½ часов полет. Оги и Илийчо ни пуснаха SMS, че ни чакат отвън. Сложиха ни виза на летището (25 долара, multiple, въпреки предварителната информация за цена от 50 долара). Това дойде като мехлем за душата на спътника ми габровец, който веднага реши, че това е добро предзнаменование. И защо не?!? Купих бутилка водка Финландия от един от безмитните магазини с оглед предстоящите ни тежки физически натоварвания и необходимите вследствие на това релаксиращи процедури. За наше облекчение багажът ни се появи на транспортната лента и настроението ни осезаемо се покачи. По време на последното пътуване на спътника ми Миро до Катманду, Непал, багажът му се беше загубил и той бе видимо притеснен до този момент от евентуално повторение на този сценарий. Успяхме даже да се преоблечем с по-леки дрехи. Температурата навън бе 25 градуса, а тръгнахме от София при 4 градуса. Двамата ни спътници бяха ангажирали лека кола, която ни откара до хотела, в който Оги и Илийчо бяха спали предната вечер и където бяха оставили багажа си до отпътуването ни за Kampala, Уганда. Оставихме на рецепцията и нашия багаж и се отправихме към центъра за следобедна разходка, по време на която трябваше да посетим и офиса на туристическата агенция, която Оги и Илийчо бяха ангажирали предния ден да организира изкачванията на Mount Kenya, Kilimanjaro, а така също и сафарито до Lake Manyara, Ngorongoro и Serengeti. По пътя си към фирмата видяхме мавзолея на Jommo Kenyata, бащицата на вси кенийци, с чието име и образ може да се сблъскате абсолютно навсякъде. Минахме и покрай сградата на Парламента, а така също на Съдебната палата, която се намираше в малък, спретнат парк, на края на който се извисяваше и някакъв конгресен център, една от най-високите сгради в Найроби.
Около 16.30 часа бяхме в офиса на туристическата агенция, където си платихме спазарените трекове и сафарито. Договорените, без мое и габровско участие, цени бяха както следва: Kilimanjaro – машрут Marangu, 6 дни, 5 нощувки – 850 долара на човек; Mount Kenya – 4 дни, 3 нощувки на хижи и обиколка на масива, освен изкачването на Point Lenana – 390 долара; сафари до Lake Manyara, кратера Ngorongoro и резервата Serengeti – 3 дни, 2 нощувки на палатки в кемпове, всичките с включена храна и трансфери, отделно с включени 3 допълнителни нощувки между отделните трекове. Въпреки неприкрития ни скептицизъм, че не сме взели участие в пазарлъците по цените, в крайна сметка нещата бяха уговорени и за нас с Миро не ни оставаше нищо друго освен да броим парите. Добре – зле – това е. Поне ни оставаше възможността да се развихрим впоследствие.
В 18.30 ч се върнахме в хотела, взехме си багажа и натоварени като катъри се отправихме към автобусната стоянка на фирма Kampala Coach. Добре, че имаше само 5 минути път пеша дотам. Купихме си билети (2000 кен.шил. = 25 долара), този път без пазарлъци, и започнахме да се любуваме на необичайна гледка – подреждане на багаж в ограничено пространство. Африканците са царе в тази дисциплина. Както и впоследствие ни направи впечатление, автобусните фирми играят роля и на карго превозвачи. Къде - що свободнмо място има по багажниците на големите автобуси, всичко се пълни и тъпче до дупка с каквото може да се сети човек. В Танзания бяхме свидетели, когато нахвърляха 11 кокошки в един от багажниците, а след това допълниха с куфари, чували с брашно и снопове банани. В автобуса за Kampala успяха да наврат само няколко огромни бали с пластмасови чашки за еднократна употреба. Направиха списък на пътуващите през граница и необичайно точно потеглихме в 19.30 ч. Автобусът беше стар, очукан, но здрав, много здрав, неимоверно здрав ... Автобусите в Африка и пътуванията с тях са дълга и безкрайно интересна тема, по която си заслужава труда да се напише отделна монография. Някой може даже докторантура да защити по въпроса.
В здравината на автобуса ни се убедихме скоро след тръгването. Въпреки старателно полаганите усилия от шофьора ни да развие свръхзвукова скорост, тези пориви също толкова старателно бяха потушавани от неизброимите „легнали полицаи”. Това е забележителен местен специалитет. Разбира се не само местен, но в тези 3 държави това е нещото, може би единственото нещо, което е в състояние да озапти поривите и полетите на местните шофьори. Може би и затова ни направи впечатление почти пълната липса на пътни знаци, особено що се отнася до скорост и ограничения. Цялата „мръсна” работа се върши от „легналите полицаи”. Движението и скоростта се накъсват от постоянното „намали – спри – тръгни – друсни”. И така, цяла нощ. Бяхме седнали в задната част на автобуса, където подмятането от бабуните се усеща най-силно, понякога дори болезнено силно. Според мен дори трябва да има официална забрана да се допускат бременни в задната част на тези автобуси (и жени, и мъже). Но на нас нямаше кой да даде този полезен съвет и в резултат на това се подмятахме като коркови тапи из ждрелото на Ерма. Не знам какво е да се чувстваш като боксова круша, но сигурно това ще да е усещането. Особено „забавно” е когато бабуните са наслагани на серии – по 2, 3, а понякога стигащи до 5 последователни. На първата леко те подмята във въздуха. Още докато падаш идва втората, в резултат на което получаваш силен ритник от седалката, а третата просто те довършва. При серия от 5 не се случва нищо друго, освен втори ритник по задника. Освен всичко друго, в автобуса духаше отвсякъде и много скоро стана направо студено. Още при качването се позагледахме, че местните си вадят разни шалчета, шапчици и ръкавички, но го отдадохме на типичната африканска зиморничавост. Да, ама то имало защо... Още на първата спирка скочих и помолих шофьора да ми отвори долния багажник, за да си взема част от предвиденото за планината облекло и след като отново потеглихме, вече бях не толкова достойно, но за сметка на това топло и комфортно облечен с моите поларена блуза, уиндстопър, шапка и ръкавици. А местните просто се бяха увили презглава. Някои дори си имаха одеалца. „Не питай старило – питай патило”.
Ден 3 - 18.01.2011 – вторник.
След още едно – две спирания за пиш-паузи, към 3.30 ч след полунощ акостирахме на кенийско – угандийската граница. Направи ни впечатление странния контраст между мръсната и в безпорядък кенийска част от граничния пункт и добре поддържаната, чиста, подредена, с подстригана трева и оформени дървета и храсти угандийска половина. Това бе първото ни и по мое мнение показателно добро впечатление от Уганда Граничните формалности минаха без проблем и при все това 2 часа изтекоха. Но пък и имаше страшно много хора. Освен нас, „бял” беше само един поляк, както разбрахме след това, който обаче не бе допуснат в Уганда, заради проблеми с визата. Странна птица. Само с една 40 литрова лека раница, без шум и пререкания, кротко и безропотно се качи на автобуса в обратната посока.
В 5.30 ч се качихме по местата си и отново задрямахме. Събудих се по светло. Слънцето точно изгряваше, а пътят минаваше насред джунглата. Чудна гледка. Подминавахме едни закътани селца от пръстени колиби със сламени покриви сред бананови палми и гъсти храсталаци.
В 8 часа бяхме в Kampala. Приложихме изпитаната формула „две + две” (Оги и Илийчо останаха при багажа) и след кратка консултация с местните и Lonely Planet скоро намерихме приличен близък хотел за 6 долара на калпак. Разтурихме багажа, взехме си по душ и към 12 ч излязохме на оглед, а и да потърсим автобус за Kasese. Намерихме лудница от хора и смрад. И автобус намерихме, за щастие, недалеч от хотела. Иначе столицата не е особено впечатляваща. Въпреки мизерията и смрадта в по-голямата част от града, стандарта и цените май не се различават съществено от тези у нас. Направихме си хубава следобедна разходка. Минахме и през централната им поща, където изпратихме картички на близки и роднини. Аз пуснах една на моята баба, живееща в едно ловешко село. Стигна при нея, както се оказа впоследствие, точно на 40 –тия ден (12 дни, след като се бях прибрал). Е, поне стигна ... Миро почерпи по бира и пържен бананов чипс за рождения ден на сина си Ивайло. Привечер се прибрахме в хотела за отмор. Предвиждахме и по-късна вечеря навън, но докато се наканим, околните заведения затвориха и успяхме само да отбележим по една пържена риба (tilapia) с чапати в хотелското кръчме. Бира нямаше.
Ден 4 - 19.01.2011 – сряда.
На следващата сутрин станахме в 5.30 ч и след скоростен сутрешен тоалет бързо се запътихме към автогарата. По улиците бе необичайно пусто и спокойно. Оги и Илийчо се бяха разбързали и тръгнаха даже 5 минути преди нас от хотела, което стана повод за една интересна случка. Пътят не е дълъг, но малко преди гарата ни пресрещна местен, който каза „А, вие сте за Касесе. Вашите приятели вече се качиха и аз идвам да ви заведа до автобуса.” От предния ден знаехме името на транспортната фирма (Link Bus) и къде точно е стоянката им на автогарата. Ето защо ми беше много странно и подозрително когато черния ни поведе към автобус на Bismarkan, влизайки на паркинга на автогарата. Разбрахме се с Миро да изчака с багажа, а аз надникнах в автобуса, за да потърся другите двама. Естествено, те не бяха там. Наругах „лъвчето” и скоро след това намерихме правилния автобус. Купихме си билети и седнахме. За разлика от тези на Kampala Coach, седалките на Link са доста по-тесни. Даже са 3 + 2 на ред. Въпреки официално обявеното разписание и час за тръгване 6.30, ние потеглихме в 7.30 ч. Преди това през автобуса се изредиха поне 70 амбулантни търговци. В началото се изчакваха един друг в прохода на из без това тесния автобус. След 7.10 ч вече бяха на рояци вътре. Трябваше постоянно да сме нащрек за ръчния багаж. А тези извън автобуса изобщо не ги брояхме. Продаваше се всичко – вестници, чорапи, козметика, костюми, хляб, обувки, лекарства, джапанки, часовници, безалкохолни, фенерчета, огледалца, шапки, кърпи, дъвки, и отново, и какво ли още не... Накрая скачаха в движение от потеглилия автобус. С Миро бяхме седнали на тройна седалка и за 6-те часа път само веднъж за 2 часа кондукторът настани до нас един мъж, колкото да се изкривим от теснотията. Но иначе автобусът беше претъпкан. Возеше се абсолютно разнородна пасмина. Миро се закачаше с двете деца на заможна майка с прислужница. На Илийчо му се падна знойна кака. А ние с Оги до прозорците просто зяпахме. Както обикновено от джамовете духаше яко. Спирахме безброй пъти без да слизаме. В това време ядохме печени банани и чапати. Към 14 ч стигнахме Kasese, където ни стовариха на един харман и местните веднага ни накачулиха. Без да сме наясно с разстоянията, спазарихме едно матату за 10000 уганд.шил. (4 долара) да ни закара до избрания по Lonely Planet хотел (New Saad Hotel) в центъра, което се оказа ...на 300 метра от гарата. Но ...нямаше как да знаем това. След има – няма 1 минута полюшване по прашните улици стигнахме пред хотела, където разтоварването на багажи ни отне тройно повече време от пътя дотук. Спазарихме си стаи. От 40 000 слязоха на 30 000 шил., но пък само с една закуска на стая. Все тая, имайки впредвид размера на типичната африканска хотелска закуска. Набързо разхвърляхме багажа по стаите и се понесохме към офиса на RMS (Rwenzori Mountaineering Services) на не повече от 300 метра от хотела за да уредим трека в Rwenzori. Въпреки официално обявените в Интернет ценови листи и доскоро тотален монопол върху трекингите в тази планина още с първото изречение на тема пари разбрахме, че шанс имаме и след половинчасов пазарлък и 5 телефонни разговора с шефа, стигнахме до доста приемливи цени (от 990 на 700 долара за тези, които щяха да изкачват върха и от 770 на 500 долара за непрестрашилите се). От първоначално включените 3 носачи на калпак оставихме по 1 ½, а така също ние щяхме да си носим храна.
Доволни от постигнатия резултат, тръгнахме да разгледаме „големия” център. Отбелязахме по бира – две в едно капанче, след това през 2 – 3 магазина за малко провизии и се прибрахме в хотела за стягане на багажа. Малко преди мръкване спря тока и градчето „умря”. Тук – таме забръмча по някой генератор. Явно местните си знаеха стоката. Останахме в хотелския „ресторант” за вечеря, просто защото нямаше къде другаде да отидем. Освен нас имаше още само 2 души, но въпреки това чакахме близо час, за да ни сервират. Те пък се доредиха само до един термос с чай, така че ние трябва да сме били привилигировани. Рибата им беше свършила, затова Оги яде кози кебап с пържени картофи, Миро си взе омлет (от втория опит, защото пък беше свършил първоначално пожелания от него телешки кебап), а аз намазах с пилешко задушено с картофено пюре и ориз. Пилето ми беше от породата „маратонец” (дребно и жилаво). Всъщност беше само една кълчица, но пък на Оги козата е била направо лилипут. А на Миро омлета беше сигурно от половин яйце. Алкохол не се продаваше, така че трябваше да свалим половинка от ракията на Миро и я преполовихме. По едно време на стената до нашата маса се появи една 5 см хлебарка, която тичаше с ужасяваща бързина и бе толкова едра, че се позагледахме в порциите си. Илийчо пък изобщо пропусна мероприятието по свои си причини. След „обилната” вечеря се върнахме по стаите за финални приготовления, душ и почивка. Токът така и не идваше, затова довършихме приготовленията на челници и се мушнахме под комарниците.
Ден 5 - 20.01.2011 – четвъртък.
Станахме в 6.30 ч, защото в 7 трябваше да сме на половин закуска. Само дето в хотела нямаше жива душа, въпреки изричните наши уговорки от предната вечер. След 15 минутно тропане, подвикване и подсвиркване от наша страна се появи един местен и каза да почакаме малко („фърти минетс” беше точния израз) и вярно ... след 30 минутно мотаене ни сервира една кутия с маргарин, по 2 филийки хляб на човек и по един чай. Забравих ... имаше и кутия разтворимо кафе. Това беше всичко
Докато преяждахме дойде момъкът, който предната вечер бяхме спазарили за 30 000 шил.(12 долара) да ни закара до националния парк, находящ се на около 25 км от Касесе. РМС искаха за същата услуга 25 долара и за наше учудване не искаха да свалят нито цент. После разбрахме защо. Пътят е черен, лош, разбит и се пътува повече от час. Излишния в планината багаж оставихме на рецепциата в хотела, а останалия и нас натоварихме в леката кола Тойота (90 % от МПС – та в тези 3 държави са Тойота) и в 9 часа бяхме пред главния офис на РМС в Ибанда. Възнаградихме усилията и старанието на шофьора с още 1 долар в местни пари и се разбрахме на връщане да ни прибере пак той. В една от постройките на РМС ни запознаха с водачите – Ерик и Сиприяну. Проведоха ни задължителния инструктаж, спазарихме остатъка от оборудването и екипировката (от 200 на 120 долара) и оставихме багажа на носачите. Багажът се мери на един полеви кантар преди да се разпредели по носачите. Максимумът е 20 кг на човек. В 10.20 ч бяхме готови за планината. По пътя към първата хижа падна голямо размотаване. Първо спряхме в офиса на входа на националния парк, където се огледахме за брошури и сувенири. Там попаднахме и на биг боса на РМС – Стенли, който много ми се зарадва като му казах името си. Оказа се, че се е запознал в Милано с някакъв българин на име Пламен, който очевидно бе оставил у него добри впечатления. Така е с нас Пламеновците... Разменихме си телефоните и продължихме нататък. След това попаднахме на зам-шефката на РМС, а така също на многобройна дружина от депутати и министри и всякакви важни клечки, връщащи се от вчерашното посещение в планината на техния крал, завърнал се от изгнание в Америка. Оказа се, че е имало пищна и многолюдна церемония. Всички бяха много ентусиазирани и разговорливи. Само дето ние едвам напредвахме по тази причина. Даже и дъжд успя да ни навали. В 14.40 ч бяхме на хижа Ниабитаба. Тук имаше холандци, американци, гватемалец и двама румънци (Давид и Лаурентиу). Давид се оказа член на клуба 7 summit, а Лаурентиу, освен че изглеждаше във великолепна спортна форма, си има за гадже българка и поназнайваше малко нашенски думи и изрази от сорта на „няма проблем”. Двамата малко ни отрезвиха за терена и маршрута, а така също за пикелите, въжето, котките и т.н. Идваха от хижа Китандара и слизаха до входа на парка, което само по себе си е доволно тежко и дълго начинание за един ден.
Нашите носачи се появиха след час, като това си остана единствената им издънка до края на трека ни. В късния следобед с Илийчо си направихме една 40 минутна фоторазходка и се прибрахме точно в 7 часа за брифинга на водачите за следващия ден. Имахме някои леки притеснения за настроението на носачите, но се оказаха безпочвени и след поредната реорганизация на багажа, рано – рано се отправихме към леглата.
Ден 6 - 21.01.2011 – петък.
Уговорено бе тръгване за 8 часа, затова станахме в 7, закусихме и изпратихме всички останали туристи по пътя им надолу. На хижата останахме само ние и притесненията ни относно носачите отново се появиха. В 8.30 часа се появиха само за да ккажат, че моя носач се е разболял и трябва да му търсят заместник. Междувременно бяхме спазарили 2 седалки от слизащите надолу, защото сериозно бях започнал да се замислям за сложността на терена и трудностите към върха и назад, особено след раздумката с румънците.
Тръгнахме чак в 9 часа. За мое най-голямо съжаление пътеката тръгваше надолу и изгубихме поне 200 метра денивелациа, но трябваше да преминем през река. Мостчета, парапети, стълби ... Отново перфектно изчистена и поддържана пътека. По пътя Ерик намери хамелеон (женски) и го ощракахме. Към 13 часа спряхме да хапнем малко, след което обухме ботушите. Тресавището беше сравнително поносимо и преодолимо. В 14.40 часа (като предния ден) бяхме на хижа Джон Мате. По брошура трябваше да е на 3505 м надморска височина, но моя ГПС показваше 3450 м. Ходи разбери кое е вярното .... Този път, а и всеки следващ, носачите ни бяха изпреварили и бяха строили раниците ни на входа на хижата. Отново бяхме абсолютно сами. Идилията бе пълна, гледките превъзходни. Вода се ползва от близката река. Има 2 тоалетни, като едната от тях е просто уникална. Кацнала на ръба на доста стръмен склон, от първоначалните и дъсчени стени и врата не е останало почти нищо. Единствено отгоре и откъм хижата има някаква преграда, колкото седналия в нея човек да не се притеснява, че е на абсолютно открито пространство. Панорамата към близките долини и върхове е това, което прави престоя в нея невъобразим. Веднъж седнал, просто се зазяпваш и забравяш да станеш. Добре, че бяхме сами на хижата....
Привечер се откри гледка към върховете Маргерита и Александра. Изглеждаха страховито. Седнахме за малко в бараката (кухнята - трапезари) на носачите, за да видим как си правят каша (качамак) от маниока, събрани в кръг около един мангал с дървени въглища. Показахме им снимки на семействата ни и от България. Доста се поопушихме и скоро се прибрахме в нашата хижа. Вече е тъмно, а аз продължавам да пиша без светлина. Утре ще ставаме в 6.30 часа, за да тръгнем най-късно в 8, защото ни чакат 8 – 9 часа път по предварителна информация.
Ден 7 - 22.01.2011 – събота.
По план тръгнахме в 8 часа. За начало беше Lower Boggy Bog – първото от няколко обширни тресавища. За да не уплашат средностатистическия турист и да не го откажат бързо – бързо, в първата му част имаше изградена понтонна пътека, която прави преминаването почти романтично. За начало добре, ама после – ядец... Почва се едно голямо джвакане. И така няколко пъти. Тъкмо излезеш на края на едно тресавище и си поемеш дъх от неспирните подскоци, изкачваш малка тераса, и пак се забиваш в блато. Разгеле излазихме... Стигнахме до кръстопътя за хижа Буджуку и хижа Елена. Отдалеч се виждаше и езерото Буджуку, но в нашия план не се предвиждаше да спим там, а направо на Елена. След многото блата последващия як баир доста поизяде от силиците ни, но се излиза на чудно красив viewpoint, откъдето се открива разкошна гледка към езерото и прилежащите върхове и долини, възнаграждаваща положените до момента усилия и пролята пот. Даже хапнахме малко и след още час и половина бъхтене по стръмните склонове стигнахме до хижа Елена. Намятахме багажа вътре. На хижата имаше голямо стълпотворение. РМС бяха организирали този ден доста масово изкачване на местни люде, имам впредвид „не бели”. С Илийчо успяхме даже да си наемем сериозни обувки за котки. И по-добре, защото не знам иначе как щяхме да издрапаме на следвяащия ден до върха. Илийчо по навик рипна по близките склонове за фоторазходка, но на мен за съжаление не ми бяха останали толкова сили и ентусиазъм. Денят изтече в почивка и подготовка за предстоящото щурмуване на върха. През нощта бе доста ветровито, а и студено – някъде около 0 до – 5 градуса.
Ден 8 - 23.01.2011 – неделя.
Станахме в 5.30 часа и в 6 потеглихме без много размотаване към върха. Беше хладно, но не много студено, още повече, че вече не духаше вятър. Първият участък от трасето е скалист и доста стръмен, на места с опънати парапети и въжета, но в никакъв случай не толкова труден. Отне ни около час и двадесет минути, за да стигнем до първия ледник, в което време успяхме да посрещнем подобаващо и изгряващото слънце. Цели 40 минути си оправяхме котките, седалките и въжето. Ще рече човек, че за първи път виждаме тия пособия. В 8 часа се качихме на първия ледник, който ни отне около час до другия си край. След това следва скален участък, който преминахме с котките (гадно и стържещо усещане) за около половин час, в който участък се включва и едно отвесно спускане около 15 - 20 метра по едни метални, доста люлеещи се стълби. Тръпнещо усещане, но като цяло не толкова сложно технически. Румънците бяха казали за този участък, че са го пуснали на рапел. Въпрос на „вкус”. И технически умения... Веднага след стълбите се излиза на втори ледник през който за час драпане наляво – надясно покрай куп цепкотини се стига до другия му край. Технически отново няма нищо сложно, може би само един много къс и доста стръмен участък, който ни направи впечатление едва на връщане. Това бяха и единствените 10 – 15 метра, за които реално е необходимо използването на пикел. Стигайки до другия край на ледника, човек си отдъхва пред вида на скалите и камъните под върха. Свалихме котките и след половин часстръмно изкачване слънцето ни огря точно в 11 часа на върха. Гледката беше поразителна. Освен близката Александра, се откриваше още един близък връх, който се оказа на територията на Конго.Границата между двете държави минава на 10 метра от нашия връх. Изобщо не се поколебахме да „посетим” още една африканска държава. На Маргерита поседяхме около 40 минути, снимахме зяпахме надлъж и нашир в прекрасния слънчев ден. Надолу се върнахме по същата схема. На хижа Елена бяхме в 14.15 часа, където си починахме около 40 минути, преоблякохме се и продължихме към хижа Китандара. Минахме през Scott Elliot Pass, откъдето минава пътеката на Central Circuit, когато не се качва върха. В 17 часа бяхме на хижата. Райско кътче до едноименното езеро Kitandara (на местния език Ruwenzoruru името означава „място, оградено с планини и начупен релеф”). Хижата (4030 м) е построена в горичка от дървета Asanasia и наоколо гъмжи от купища мишоци, приличащи на малки мармоти. В езерото, което се явява гранично с Конго, има само диви патици поради ниската му температура. До хижата тече малка рекичка, която се влива в езерото и от която взехме вода за пиене, миене и готвене. Вечерта за инструктаж дойде Ерик, на когото доволно му се услади габровската ракия на Миро и смядовската ми луканка с гарнитура пушено сирене. Това доста развърза езика му и той ни разказа доста неща за себе си и семейството си. На 46 години, баща на 4 деца, съответно на 23, 20, 17 и 11 години. Освен като един от 40 - те водачи и 40 помощник - водачи в РМС през сухите сезони, работи като дърводелец през останалото време. Малкият му син се е цанил за носач в РМС. Оказа се, че това е същото момче, което се разболя първия ден, вероятно от тежката ми раница.
Легнахме си към 20.30 часа и спахме доста добре въпреки свирепите пориви на вятъра. Бях се притеснил по едно време за 2 – те ми изпрани тениски и чорапи, които бях проснал на прусек пред хижата. Илийчо обаче стана до тоалетна и ме успокои, че са на мястото си, за разлика от неговите неща, които не бяха закопчани с клипс и които трябваше да търси по поляната почти в езерото.
Ден 9 - 24.01.2011 – понеделник.
Станахме в 7 часа. Ерик небрежно каза, че имаме малко изкачване, за да излезем от долината на езерото, преди голямото слизане.... Час и половина стръмно и неравноделно изкачванес поне 250 метра денивелация направо ни разгони фамилията след обилната закуска. Изкачихме се до Fresh Field Pass на 4215 м. Оттам се почна надолу - нагоре – надолу – нагоре – надолу – надолу ....В 12.40 часа стигнахме до хижа Guy Yeoman (3450 м). Времето бе разкошно, напече ни слънце и се изопнахме на моравата пред хижата. Цял час почивка. След което отново поехме надолу през долини и тресавища. Пътеката минава и през едно местенце, наречено „Kalia – Rupia” (в превод – „чистилището”) – един изключително стръмен, хлъзгав и труден участък, който като цяло със своя край бележи края на трудната част от цялото пътуване и който бива отбелязан с барабанене по спукана туба за вода от първия слязъл водач. След този финално труден участък следват още 4 – 5 „скромни” блата и поне 2 часа усилно ходене ..., но какво са те за обръгнатия планинар. Отново масово се срещат растенията Lebelia, Asanasia, Ever Lasting Flower, което и да е това цвете, Exodus и цял бамбуков пояс. От животинските видове видяхме само един хамелеон и 2-3 вида птици (Sun bird, Tura), а маймуни за съжаление бяхме само ние...
На хижа Nyabitaba (2650 м) стигнахме в 17.30 часа. Този път хижата бе празна. Измихме се, поизпрахме се, хапнахме, направихме „briefing” с Ерик и Сиприяну, казахме си по няколко топли думи и седнахме да си попълним бележките за изминалия ден. Бяхме доволно изморени. Днешният преход бе достатъчно труден, но за сметка на това ... доста дълъг (9 ½ часа) и с отлична денивелация – от 4030 м на Китандара до 4215 м на Fresh Field Pass до 2650 м на Nyabitaba.
Точно преди лягане една мишка се разходи с цялото си мише величие през половината стая, след което се покатери по перваза на касата на вратата на нашето спално помещение, което толкова грижливо си подбирахме предната вечер поради липсата на други туристи, а след това изчезна вдън земя в една дупка в дъсчената конструкция на хижата.
Ден 10 - 25.01.2011 – вторник.
Уговорено бе ставане в 7 часа, за да можем да се стегнем за насрочения финален брифинг в 7.45 часа. Както винаги Ерик и сие са точни като швейцарски часовник, за разлика от нас ...Както и да е, към 8 часа се събрахме на прощална среща с целия „персонал”. Казахме си по няколко добри думи, след което връчихме на момчетата предварително събраните от нас и надълго и нашироко дискутирани бакшиши. В крайна сметка се спряхме на „американския” вариант (по 15 долара на носач, 40 за помощник – водача и 50 за главния водач). Нарекох го „американски” просто защото първия ден бяхме видели една американска група какво раздаде. Преценихме, че като цяло усилията на тези хора заслужават подобно допълнително възнаграждение. Хората изразиха искрено своята благодарност, след което заглавиха багажорите ни и се изнесоха на бегом към изхода на националния парк. Огледахме навсякъде за забравени вещи, след което и ние поехме по финалния участък. Теренът и природата вече ни бяха познати и бързо напреднахме. Въпреки честите ни фотопаузи, за 1 час слязохме на повече от половината височина, зачитайки отново Негово Величество Мумбере Иремангома и бъдещата сграда, предстояща да бъде изградена в негова чест на една гола поляна. Малко по – надолу, спирайки да запиша звуковата диверсия на някакви бръмбъзъци, съзрях в близкия храсталак един въз големичък хамелеон (женски, щото беше без рога, а мъжките имат по 3 такива). Защо само мъжките носят рога ??????????????????? Не е честно! Продължихме с бързо темпо, а ходенето в ниските части на планината беше съпроводено с високи температури. На входа на парка отново безуспешно потърсихме някакви сувенири. А в базата на РМС се появихме в 11.20 часа само за да разберем, че нашия човек, който трябваше от 10.30 ч да ни чака и на който предварително се бяхме обадили, просто още не се бе появил. Междувременно ощракахме още един хамелеон, този път обзаведен с 3 великолепни рога. Голямо мотаене падна. Джонсън накрая се появи, натоварихме багажа, взехме си прощално довиждане с местните и се отправихме към Касесе. По пътя спряхме за малко в главния офис на националния парк, където въпреки предварителните уговорки, се оказа, че търсените от нас тениски просто няма. Задоволихме се с по един големичък плакат на планината Rwenzori. Човекът ни стовари направо пред хотела, където пак падна пазарлък за цената на нощувката (този път направо поискахме да отпадне закуската). Попитахме кога ще има топла вода и се оказа „довечера”. Набързо се настанихме. Планирахме да вземем по един душ след което да отидем до офиса на РМС, за да ни издадат сертификат за успешно изкачване на Маргерита. Трябваше да обменим и пари, за да купим антималарийния препарат за „етиопската” група. Малко след като се поизкъпахме, водат взе че спря – ами сега. Имахме толкова неща за пране. Облякохме се и излязохме да се пошляеме и да направим някои покупки. Обменихме пари в един скалд на едро за минерална вода и други храни. После си заръчахме тениски с надписи, но малко след това дотърча младежа от ателието и каза, че няма подходящите размери, искани от Оги и Миро. След още 3 уточнявания най – накрая си получихме тениските в 20.30 вечерта. Преглътнахме недоразуменията с по студена бира в изпитаното вече капанче, след което се гмурнахме из местните магазини и пазари. Голям майтап падна. Сигурно не бяха виждали „бели” из тия сокаци от години. Накрая намерихме и „нашето” място с чапати, кози шишчета и студена бира, където хапнахме подобаващо. По тъмно се прибрахме в хотела, за да дооформим багажа, където се оказа, че вода все още няма. Отскочих до отстрещното Интернет кафене, където след няколко отчаяни опита да се свържа по Скайп-а с домашните си, взе че спря тока. Луда работа! Това си е вече закономерност, но никой местен не ти го казва предварително, сигурно за да не плашат туристите. Щяхме да ядем ананас, струващ цели 80 стотинки, но уви – водата още не беше дошла. На челници тръгнахме да преподреждаме всичко и аз се отчаях. От ден на ден багажът ми ставаше все по-голям и все по-мръсен. След яростно тъпкане и куп ругатни, събрах всичко и си легнах, за да попиша. Токът дойде чак в 23 часа! Да, ама не и водата.
Както кротко спях, насън ми се присънва, че около мен ромоли поток. Малко след това се събудих, за да установя, че водата е дошла, а ние сме забравили отворен кран. Беше тъмна доба. Нищо друго не ми оставаше, освен ... да почна да пера. Толкова не съм прал от времето, когато бях в ШЗО –то в Плевен. Голямо търкане и плакнене падна! Под чучура на душа, защото мивката беше просто миниатюрна. 2 поларени блузи, шапка, чифт вълнени чорапи и трек панталона. Прострях всичко на прусека в стаята и пак си легнах, вече по-спокоен, че няма да вмириша Кения и Танзания. Миро не мръдна през цялото време. На другата сутрин каза, че изобщо не ме е чул.
Ден 11 - 26.01.2011 – сряда.
Ананасът ометохме на сутринта. След като хубавичко се измихме от сладкия му сок, нарамихме все багаж и тръгнахме. Но закъде??? Хотелът бе под ключ. Тръгнахме по мъките ... да издирим буден или какъвто и да е персонал. След 15 минутно свиркане, дюдюкане и подвикване се появи някакъв тип, на когото се развиках, че искам да си ходим и той се завлачи (буквално) нанякъде по етажите да буди някого. След още десетина минути се появи един много сънен младеж, който отключи и ние забързахме към автогарата, където се оказа, че няма жива душа. Само едно самотно марабу и 3 – 4 гладни кози обикаляха хармана, дирейки нещо за ядене. След около половин час се появи един автобус на Бисмаркан, чийто кондуктор се опита да ни вербува. Само че техния маршрут не минава през Fort Portal, а през Masaka. Първоначално отказахме, но след кратък размисъл, че автобус на Линк не само не тръгваше, ами изобщо не беше се появил до момента, а и аргуманта на кондуктора, че техният автобус тръгва веднага и че до 15 часа ще бъде в Кампала, наклониха везните в тяхна полза. Качихме се ... и половин час по – късно с Миро пресичахме Екватора пеша. Завързахме и разговор с една случайно преминаваща служителка на близкия парк „Queen Elizabeth” за животните в него. Само 15 минути по-късно, отляво и отдясно на пътя се ширна необятна савана (всъщност не толкова необятна, защото от едната страна бе ограничена от езерото George, а другата – от някакви кратерни възвишения), а ние зяпахме стада газели и антилопи, пасящи кротко на метри от преминаващия автобус. Малко по нататък шофьорът мощно наду клаксона, за да прогони от пътя голямо стадо павиани (бабуини). Гледките бяха превъзходни, а ние минавахме по ново и непознато за нас трасе, така че нямаше от какво да сме недоволни. Този път автобусът се напълни доста по-бързо, даже и с правостоящи се сдобихме, въпреки официалната забрана. Както обикновено, при всяко спиране на автобуса, към него се втурваха ята амбулантни търговци с печени банани, шишчета от всякакви ядливи животни, чапати, кексчета, вода, манго, фъстъци, ананаси и какво ли още не. Ананасите достигнаха най – ниската до този момент цена от 500 шил (30 стотинки). За тези пари ти го обелват и нарязват на парчета пред теб. Миро както обикновено си хареса негърче и през цялото време се закачаше и снимаше него и майка му.
Вместо в 15 часа, както се кълнеше кондукторът, в Кампала пристигнахме чак в 17 часа. Натоварени като магарета, хукнахме презглава през цялата тъпканица и гмеж на часа пик към стоянката на Кампала Коуч, защото гонехме автобуса за Найроби в 18 часа. Стигнахме там, плувнали в пот, само за да разберем, че билети няма както за 18, така и за 20 часа. Взехме чак за 22.30 часа.Пак добре, че иначе трябваше да търсим друга фирма, наново да търчим с багажа и т.н. Същият ден бе някакъв национален празник и не работеха нито банките, нито обменните бюра, а това си беше проблем. Нямахме местни пари за билет. Доста пообиколихме, докато Миро накрая изкопа някакъв „магураджия”. Останахме на смени при багажа, а другите в това време се впуснаха в изхарчване на малкото ни изостанали местни пари, предимно за дреболии за хапване. Най – ненадейно, в 21.00 часа отнякъде се появи нашия автобус (явно беше преминаващ) и обявиха, че можем да се качваме. „Чекираха” ни багажа, изразяващо се в залепване на ивица тиксо с първото ни име върху раниците, след което здраво ги натъпкаха по багажниците. Оказа се, че на Миро са му дублирали мястото, но пък автобуса бе полупразен, така че просто се разположихме всеки на цчла седлака в задната половина на автобуса. Раздадоха по половин литрова бутилка с вода. На някои от нас раздадоха и по втора, просто защото те различаваха „белите” един от друг толкова, колкото и ние тях. За още по – голяма изненада, в 21.30 часа кондукторът обяви, че тръгваме – цял час по – рано от предвиденото. Добре, че не разчитахме на разписанието и бяхме всички при автобуса по това време. Шофьорът караше като бесен, а ние бяхме най – отзад. Нощта премина в дрямка, подскоци и кучешки студ. Незнайно защо студът пак ме изненада. Сигурно защото пътят се изкачи на близо 3000 м надморска височина или може би защото в задната част на автобуса имаше 2 вентилационни отвора, ръчно и доста нескопосно пробити с бормашина, откъдето свистеше нощния хлад и които просто нямаше начин да запушим. И тъй като като планинската ми екипировка този път бе дълбоко закътана в недрата на долните багажници, се принудих от ръчния си багаж да облека втора тениска, още един чифт чорапи, шапка на главата и да ползвам пердето на автобуса. Границата преминахме бързо и безпроблемно. А на сутринта си измихме очите в изгрева на слънцето. Около нас се беше ширнала този път необятната савана.
Ден 12 - 27.01.2011 – четвъртък.
Стада газели, антилопи и зебри кротко пасяха на стотина метра от пътя. Пътя минаваше покрай езерата Nakuru и Naivasha, които на места бяха порозовели от ятата фламинго. Малко след Nakuru ни спря полиция, която изпрати автобуса с все пътници в близкото полицейско управление, за да глоби шофьора за това, че пасажерите пътуват без закопчани предпазни колани. Това е още една африканска особеност. Всички автобуси трябва да са оборудвани с предпазни колани, които може да се досети човек колко хора поставят. В нашия автобус на повечето от седалките тези колани просто липсваха. Дали това беше конкретната и единствена причина за задържането, така и не разбрахме, но ни загубиха цял час. Едва към 11 часа влязохме в Найроби, само за да попаднем в зверски задръствания. Те се дължаха на грандиозни инфраструктурни градежи на пътища и пътни възли из цялата столица. Бате Бойко може да прати специалисти на обмяна на опит в тази „бананова” столица. Мащабът на строежите е повече от впечатляващ. Малко по-късно се прехвърлихме на матату в посока Naro Moru и поехме към Mount Kenya. Nairobi – Thika засега е единствената магистрала в Кения.и е доста кратка. Но при тези темпове на изграждане, на които станахме свидетели, скоро ще има доста повече. Движехме се успоредно на новоизграждащото се трасе повече от час и половина и не само че се работеше, ами се работеше усилено и то по няколко отсечки едновременно. Другото, което ни направи впечатление е, че тези проекти се осъществяваха основно с китайски инвестиции и специалисти.
По време на сравнително краткото ни пътуване (на фона на предишните ни) към Naro Moru помолихме новия ни водач Кен да спрем някъде за тоалетна и някакви плодове. Той обаче, типично по африканско – арабски тертип, ни заби в магазин за сувенири. Идеше ми да го гръмна. Магазинът бе голям, лъскав и безобразно скъп, а в тоалетната един местен с кофа и парцал благодареше на всеки влизащ и излизащ, все едно му правеха лична услуга, пикаейки вътре. Това беше място за „mzungu” (подигравателното обръщение на местните към „белите”). Наложи се след това да му обяснявам, че това не е нашето място за почивка и тоалет. Малко по-късно спряхме на едно селско пазарче, откъдето спокойно си купихме банани, манго, папая и ананаси. В хотела пристигнахме в късния следобед. Името му бе “Blue Line” и е от типа – преустроени бригадирски бараки..Намира се извън градчето, насред полето, до един прашен път, и като изключим приятната атмосфера на зелената градина с цъфнали дървета и цветя във вътрешния двор, просто няма къде другаде да се отиде и какво да се прави. Бирата в ресторантчето му беше топла.
Не ни оставаше нищо друго, освен наново да разтурим раниците и пак да ги реорганизираме с цел предстоящото изкачване. Вечерта седнахме отново в ресторантчето, където хапнахме риба и телешко в доволно големи порции. Успяхме да нахраним и хотелския котарак, който гальовно се отъркваше в краката ни.
Ден 13 - 28.01.2011 – петък.
Станахме в уговорения час 5.30. Закуската, тип „континентал”, учудващо бе готова и сервирана на време в уговорения час 6.30. Включваше пържени яйца, печена наденичка, маргарин, конфитюр, хляб, плодове, сок, мляко , кафе и чай. Прясното мляко бе страхотно. За първи път, откакто бях стъпил в Африка, се престраших да пия и бързо наваксах. Без последствия... След закуската започнахме да се размотаваме, а водача ни все не идваше. Към 7.30 часа му звъннах, само за да ми каже, че до 30 минути ще дойде, тъй като имал затруднения с намирането на носачи. Разгеле, в 8 часа се появиха. Натоварихме раниците в едно матату и в 8.45 часа бяхме на входа на парка (2400 м. н.в.). Половин час формалности и пословично африканско размотаване и най – накрая поехме по широкия, равен макадам сред буйна екваториална гора. За първи път успях да видя колобуси в естествената им среда. Минахме и през бамбуков пояс. Смяната на растителните пояси във височина доста наподобяваше природата в Rwenzori. По пътя се разминахме с многолюдна, разноцветна и разнодръпната тийнейджърска група, която, съдейки по вкиснато – намусените физиономии в този „ранен” час и липсата на елементарно планинарско възпитание и очевидната високомерност, можеше да бъде само американска. Така се и оказа. С доста бързичко темпо в 11.15 часа бяхме на Метеорологичната станция (3050 м.н.в.). На поляната пред хижата си направихме приятна почивка, като даже ни беше сервиран топъл обяд, плодове и чай от нашия готвач. Това беше първия ни трек, на който имахме и включена храна. Това си има както своите предимства, така и недостатъци. Най – големият от които е, че като похапнеш обилно на обяд, след това ти се иска и да полегнеш или най – малкото, че не ти се иска да продължиш с ходенето.
Около хижата малко ято яребици кротко пощипваше тревица и семенца, а група колобуси вдигаха голяма гюрюлтия от едно близко дърво. Посетилите близкото WC пък се натъкнаха на миниатюрна антилопа дик – дик.
Почти с нежелание и натежали от вкусния обяд, в 12.40 часа потеглихме за Mackinders camp. Лека полека вдигнахме темпото. Теренът скоро се промени и пътеката стана доста стръмна. Това обаче ни позволи бързо да наберем височина. По време на обяда Оги беше подметнал, че кемпа е на 3800 м н.в., което малко ни подведе, защото стигайки до тази височина, се поотпуснахме и започнахме да се оглеждаме за хижата. След по подробна справка с програмата ни видяхме, че ни чакат още 350 метра денивелация и пак ускорихме крачка. На 4000 метра пътеката стана доста полегата и тръгна по протежението на една дъ-ъ-ъ-ълга долина. Толкова дълга, че в един момент става почти досадна и доста изморителна. Вода няма. Чак към края се преминава над скромна рекица, от която честно казано не се престраших да пия. Появи се многобройна колония от мармоти (mountain hyrax), която съживи малко края на дългото ни ходене. При все това в 16 часа бяхме на хижата, която се оказа претъпкана с немци – група, тръгнала от друг подход на планината. Толкова много, че едвам се намериха 4 легла, които те освободиха по тяхна инициатива. А хижата съвсем не е малка – поне за 150 човека. И тук започнаха изненадите. Носачите ни закъсняха, а това означаваше, че и храната ни я нямаше. Започна да се мръква. Някои от нас нямаха и достатъчно сухи и топли дрехи за преобличане, а си беше и доста студено. За капак на всичко водача ни Кен изтърси, че е предвидено да спим на палатки – и то не само тук, ами и следващите дни. Все едно ток ни удари. Категорично му заявихме, че това просто няма да стане и то по няколко причини, най-малката от тях, че по програма сме си платили да спим на хижи. Този проблем обаче остана да се реши малко по-късно, защото часът стана 20.30, а моя носач, въпреки само 8 килограмовата ми раница този път, все още не беше се появил, а навън бе непрогледна тма, а той нямал дори челник. Останалите носачи тръгнаха да го търсят, а се наложи да им дам моят челник, че и те повечето нямаха грам светлинка. Остана само готвачът ни, който набързо спретна един чай. Иначе залязът беше разкошен, имаше много мармоти и птички около хижата, които малко разведриха мрачното ни и гладно настроение. Остана само да разберем кой и как ще плаща нощуването ни в хижата. А ... и да вечеряме. А после евентуално и да поспим. Което не беше много сигурно, защото швабите трябваше да стават в 2 часа за кратка закуска, след което да потеглят към върха, а нашето ставане бе планирано чак за 7 часа. Всички други си легнаха, а ние тепърва започнахме да вечеряме. За десерт станахме участници в една „интересна” дискусия за това кой е отговорен за недоразумението с нашите нощувки. Включи се и хижаря, който след като погледна нашата програма, дадена ни от туристическата агенция, мъдро заключи, че нашия водач не си е свършил работата. Това беше ясно от самото начало, но работата беше там, че Кен просто нямаше пари с които да плати. Натиснахме го да напише на гърба на програмата, че поради този факт сме били принудени да извадим допълнителни пари, които трябва да ни бъдат върнати впоследствие. Как щеше да стане това, не ни беше много ясно, но бяхме длъжни да се пробваме. Голямо мъдруване и чесане по главата падна, докато получихме нещо смислено черно на бяло от Кен. До края на пътешествието ни така и не разбрахме кой се беше опитал да ни преметне с тези нощувки – водача ни Кен или туроператора Big Time Safari в лицето на Албърт.
Ден 14 - 29.01.2011 – събота.
Немците се разшаваха в 2 и съвсем разбираемо започнаха да вдигат шум. Наложи се чак забележка да им правя, че имаше двама – трима доста превъзбудени. Изтърпяхме ги половин час. Станахме в 6 часа. За компенсация на вчерашния недоимък, тази сутрин готвачът ни даже се беше престарал. Сервира ни пълна кана вода за топли напитки + пълна тенджера с розов грис + 2 буркана конфитюр от червени сливи и фъстъчено масло + плодове. Беше вкусно. Тъкмо ометохме всичко и той взе, че донесе още една тенджера. Пълна с чапати, печени наденички и пържени яйца. Ами сега. Вече бяхме достатъчно преяли. Опитахме ги само, а остатъка го разпределихме по найлонови пликчета за после. На вратата за изпроводяк ни донесе и по 2-3 пържени филии. Идеше ми да го наритам. Тръгнахме чак в 8 часа с пълни търбуси като на Вълка от „Червената шапчица”. В 9 часа бяхме на първия Pass Two Turn (4456 м.). 256 метра денивелация колкото да стръскаме храната. След което се почна .... Надолу – нагоре –надолу - нагоре. Въпреки почти пълната липса на растителност и живинка, в хубавото време, което ни се падна, се откриха невероятно красиви върхове, превали и най – вече страхотни езера. В 9.45 часа бяхме на следващият превал - Horse Back Call 1 (4500 м), като преди това бяхме свалили 250 – 300 м. Последва ново гадничко – прегадничко слизане по един песъчлив сипей, след което поредното стръмно изкачване до Horse Back Call 2 на 4590 м. Там оставихме другите да си починат малко на завет от страховития вятър, който духаше, а ние двамата с Илийчо направихме един страничен фототегел до един близък връх, от който се откриваше прекрасна панорама към още по – страховития Bathion и прилежащите на превала долини и езера. Последва ново слизане на 4280 м до Shipton’s Camp, където бяхме в 11.40 ч. Там спряхме за кратка почивка за раздумка с местни дърводелци, които правеха поредното разширение на хижата с дъски и подръчни материали. Следващото ни изкачване бе до Simba Call (4620 м), откъдето отново отскочихме до близко възвишение за фотопауза и сериозен размисъл дали да не опънем още същия ден Point Lenana, който се откриваше току пред нас. Надделя обаче умората и желанието на другите да ходим към хижата, така че поехме отново по пътеката към поредния превал – Austrian Pass (4761 м), където бяхме в 14.20 часа. Последната отсечка бе доста изморителна, макар и сравнително къса – около 1 км и с неголяма денивелация – 50 м. Взехме я за цели 23 минути. Този път в хижата (Aaustrian Hut – 4812 м) ни чакаше, освен мъглата и свирещия вятър, топъл чай с бисквити и пуканки. И багажът ни. Бяхме се понамръзнали и всичко това ни дойде добре. За вечеря ни приготвиха телешко задушено със зеленчуци и ориз. Готвачът бе отново на висота. За десерт имаше манго и от странните им плодове, приличащи на нар, но доста по - малки и доста по – сладки. В 19.30 часа вече бе тъмно, навън беше преваляла суграшица, която прибели прилежащия терен, абе изобщо си беше станало време за спалните чували и термо бельото. За следващия ден бяхме планирали ставане в 6.30 часа за щурм на върха, след което да закусим и се спуснем надолу към входа на парка, докъдето стигнем.
Ден 15 - 30.01.2011 – неделя.
Още по време на чая се появи готвачът ни и каза, че Кен много го боли глава и няма да ни води днес, а че това ще направи той – Патрик. Още по – добре, че Кен ни беше „черен” и в буквалния, и в преносния смисъл. В 7 часа, след топъл чай с бисквити и почти безсънна нощ, потеглихме към върха при прекрасно време и още по – хубав изгрев. Е, беше доста хладничко, около – 5 градуса, но на фона на неотразимата гледка към върховете и ледниците и езерата в подножието им, всичко бе поносимо. А не можахме да се наспим, защото група знам ли ги какви “mzungu” се застягаха по никое време, може би към 1 часа, за да ходят някъде. Голямо тракане падна. Явно се подготвяха за щурм на някой от баш първенците на Mount Kenya – Bathion или Nelion, по простата причина, че се окичваха с куп карабинери, клинове, въжета и какво ли още не. Заспал съм отново сигурно към 3 часа, но какво пък, на 4800 м. човек бързо се наспива.
За 40 минути бяхме горе. Технически машрутът изобщо не е сложен. Има един – единствен 3 – 4 метров полегат участък, който изисква малко по-голямо внимание поради фирнования сняг и потенциалната опастност от подхлъзване и продължително падане в близкото дере, но като цяло теренът си е „бял кахър”. Там, а и на върха вече бяха отминали големите нощни тълпи, стичащи се от Mackinder’s Camp, имащи за цел да хванат изгрева, така че горе бяхме само ние. Снимки, пози, приказки и хайде надолу за има – няма половин час. Бяхме си заръчали закуската да е готова в 8.30 часа, така че хубавичко си похапнахме. От Austrtian Hut тръгнахме надолу в 9.30 часа и за 1 час слязохме на Mackinder’s Camp. След кратка фотопауза продължихме и в 13 часа бяхме на Meteorological Station, където изчакахме приготвянето на обяда ни в сладки приказки. В 15 часа отново хукнахме надолу, за да не изпуснем излизането от парка, който хлопваше кепенците и резетата в 18 часа. По пътя
|
Кения, Танзания, Уганда
