|
Ден 17 - 01.02.2011 – вторник.
През нощта валя проливен дъжд, а на мен ми се сцепи главата. Сигурно защото бях смесил 3 вида бира – Tusker, Serengeti, Kilimanjaro. Станахме в 7 часа. За половин час бяхме готови, включително и със закуската. Светкавично се справихме с колосалната порция от 2 филийки хлебец, чаена лъжичка маргарин и още толкова конфитюр. А, забравих че имаше и по чаша чай. Двамата с Миро отскочихме до близката чаршия, за да потърсим обменно бюро и карта памет за фотоапарата на Илийчо. Малко магазини бяха отворени,, затова само се помотахме нагоре - надолу. В 8 бяхме отново пред хотела, където ни чакаше джипа за сафарито – естествено Тойота. В същото време като по команда изникнаха няколко улични търговци на сувенирни шапки и кърпи батика. Набързо завързахме алъш – вериша. Тръгвайки на път, споходихме първото отворено чейндж бюро и се запасихме с местна валута. После с доволно бавна скорост се отправихме към езерото Маняра. Казвам бавно, защото шофьорът ни се влачеше с непоносимите 40 -50 км/час, докато покрай нас прелитаха всевъзможни други МПС – та. Аз лично безкрайно много се изнервям от подобно шофиране. Стигнах до извода, че нашия хубостник нарочно кара бавно, защото езерото и резервата бяха доста близо и той просто нямаше какво да ни прави и покаже, ако пристигнехме твърде рано. По пътя спрахме за кратка хранителна паузьа в село Lake Manyara, където веднага ни накачулиха амбулантните търговци от околията. Спазарихме дребни сувенири, а междувременно си взехме за по 2 лева солидна порция с пържени картофи, салата от домати, краставици и зеле в комбинация с 4 шишчета. Най – забавното беше, че докато хапвахме, бяхме тотално обсадени от доволно нахалните сувениропродавци, но вече бяхме обръгнали и просто съвместявахме вкусното с изгодното. Това е АФРИКА все пак.
По обяд бяхме на езерото. По протежение на неговия бряг е и едноименния национален парк – резерват. Входът на парка е в една прохладна сенчеста гора сред ромолящи поточета и застлани с каменна настилка алеи. И модерни тоалетни – една чудесна изненада за омърляния турист. Нямам точна представа за входните такси, защото те бяха включени в общата цена за сафарито. Продължихме с джипа вече на територията на резервата. И се започна с животните. Антилопи, слонове, жирафи, зебри, гну, диви прасета, газели, хипопотами, други антилопи, други маймуни, французи, японки, американци, жерави, ибиси и куп други животинки. Приключихме в 17 часа, взехме си готвача от изхода на парка, когото водачът ни беше зарязал на влизане, за да не плаща входна такса и за него, и се отправихме към близкото село Karatu. След кратък престой в сувенирния магазин на “чичото” на нашия шофьор с цени 5 пъти по-високи от нормалните и нулев оборот от наша страна, спряхме в центъра на селото до спретнат малък супермаркет, откъдето си взехме вода и дребни нещица и не пропуснахме да отбележим по една студена бира. В покрайнините на селото се намира Camp Ngorongoro. Много симпатично и приятно местенце. Спретнато, подредено и чисто. Седнахме веднага на по глътка с мезенце. Нашият готвач ни донесе пуканки с редовниоя привечерен чай и малко след това се почна с яденето. Първо – крем супа (гъбена) с хляб, после телешко задушено със зеленчуци и варени картофи, а за десерт – авокадо, папая и отново чай. Аз понадих и с мляко с какао, след което определено започнах да дишам тежко – тежко. На следващия ден трябваше да ставаме към 7 часа и след кратко размотаване и вечерен тоалет си легнахме по палатките – военен тип от дебел и здрав брезент, не много очарователни, но функционални. За първи път по време на това пътешествие щяхме да спим на палатка и имахме някои предразсъдъци, но цялостното очарование на местенцето заглади немногото кусури на примитивното нощуване.
Ден 18 - 02.02.2011 – сряда.
Наспахме се добре. Нощта бе тиха и спокойна. Сигурно заслуга за това имаше и охраната на лагера, състоящ от нашите две палатки, в лицето на един младеж масай, въоръжен с масайско копие, масайски дървен боздуган и задължителното масайско одеало. Сутринта ни събуди хор от птичи гласове. Беше прекрасно. Този къмпинг в хубаво и сухо време е наистина прекрасно местенце за отмора.
Станахме в 7 часа, закусихме хубавичко и в 8 часа потеглихме за Серенгети. Зареждайки гориво на близката бензиноистанция, успяхме отново да привлечем като с магнит сувенирджиите на селото и да им направим сефтето за деня. Горе – долу успяхме да нацелим долната граница на цените или по-скоро постигнахме баланс между нашата габровско – дряновско – шопска стиснатост и африканската склонност към прецакване на всичко що е „mzungu”. След има – няма половин час стигнахме до „Ngorongoro Conservation Area”, където вече се беше събрала безобрано голяма, многолика и надута тълпа чужденци. Половината бяха помъкнали фотоапарати с огромни обективи, имаше и такива като моя откраднат Никон, от което ми стана още по-гадно. В Информационния център има малък музей, посветен на кратера и развитието на човешкия род, вероятно защото Танзания се приема за люлка на човечеството, и по-точно района на ждрелото Олдувай, където са намерени едни от най-старите фосили, свързвани с най-ранните форми на човекоподобни същества.След като водачът ни закупи необходимите билети и разрешителни, продължихме нагоре и след едно доста стръмно изкачване спряхме на view – point с перфектна видимост и гледки към целия кратер Ngorongoro. Гледката наистина е внушителна. Но в действителност от очакваните и описваните от справочниците и рекламните брошури безброй животни, от нашата наблюдателница успяхме да видим само шепа зебри антилопи гну. Така или иначе по програма кратерът оставаше за следващия ден и леко разоаровани и подозрителни от липсата на очакваните тълпи животни, бързо продължихме напред. Отминахме няколко масайски села (боми) и техните традиционни говежди и кози стада. Отбихме се и до лагера „Симба”, в който трябваше да пренощуваме и където отново зарязахме готвача, заедно с по-голямата част от багажа ни.Слънцето се издигна и покрай пътя, освен масаите и добитъка им, започнахме да отминаваме животно след животно. Стартирахме с два слона. Същите вечерта се появиха в лагера ни, за да пият вода от хидрофора, всявайки едновременно смут сред чужднците и веселие сред черните им готвачи и водачи. След това се занизаха жирафи, антилопи – гну, на Грант, импала, газели на Томпсън. След около два часа кандилкане по прашен макадам стигнахме до един от входовете на парка Серенгети. Водачът ни се заби в южната му част с оглед на сравнително краткия ни престой, отреден за сафари. Освен гореизброените гадинки, успяхме да се полюбуваме още на хиени, чакали, още слонове, антилопи дик – дик, прасета, кафърски биволи, лъвове, гепарди, купища зебри, а от птичето царство – щрауси, птица – секретар, някакъв особен вид щъркели, орли, ястреби, кралски жерави, някакви големи сиви птици с име, което не запомних, лешояди, токачки, яребици и куп други, абсолютно непознати нам. Тази част от резервата е сравнително по-слабо посещаема, но въпреки това многообразие и разнообразие никакк не липсва. Това, което прави впечатление обаче е, че животните са дотолкова свикнали с гастролите на туристите, че вечве ги приемат за част от пейзажа, или по-скоро като поредното ято досадни мухи, навъртащи се около тях. Убедителен пример за това бе когато в ранния следобед попаднахме на четири лъвици под една крехка акация, сладко подремващи под прежурящите лъчи на следобедното слънце пред дъжд, които благоволиха да отворят очи и да се изправят бавно на крака едва след като шофьорът ни почти ги прегази на заден ход, за да се опита да ни угоди в стремежа си максимално да се приближи до тях с идеята да направим по-добри снимки. След което отново се тръшнаха на земята, току до ауспуха на джипа. Нула внимание.
В по - късния следобед ни запука як дъжд, ако и да бяхме по средата на сухия сезон. Но така или иначе бяхме изпълнили програмата максимум за разнообразие на животни и птици и вече бяхме тръгнали да се прибираме.
На едно място видяхме как два чакалапреследваха малкото на една газела Томпсън, която отчаяно се опитваше да ги пропъди, но безуспешно. Опитахме се и ние да помогнем, но уви, кръговратът на живота има своя траектория на движение, неподвластна на усилията на никое живо същество. Останахме си с гадното усещане, че сме изгледали поредния филм по Animal Planet в който хищниците са задоволили своя глад, този път на 3D.
След още 2 часа яко тръскане по черния път, вече със скорост многократно по – висока от сутрешната, минавайки покрай още сигурно хиляди животинки, най – накрая се добрахме до лагера Симба, където ни чакаше прилична вечеря. Стъмни се бързо, доспа ни се още по-бързо и още по-бързо се метнахме в чувалите. Доста път ни се събра през този ден и още повече умора.
Ден 19 - 03.02.2011 – четвъртък.
След вчерашното ни приключениев Серенгети, днес с малко недоверие подходихме към разходката из кратера. 20 километра в диаметър и цялото разнообразие от африкански дивеч с едно единствено изключение – жирафът.
Станахме рано – в 5.30 часа и след бързата закуска потеглихме първи от целия палатков лагер. Нашият гид беше умрял от студ през нощта и може би затова бързаше толкова. След около 45 минути шофиране слязохме в кратера. На пръв поглед всичко изглеждаше като една голяма туристическа измама. Равно, с ниска растителност, с дървета само по стръмните склонове на кратера, изобщо никакво подходящо местенце на което би могъл да се скрие някакъв по-едър дивеч. Да, ама не. Може би ранния час на пристигане ни подведе отначало в преценката ни. Постепенно започнахме да срещаме традиционните антилопи, газели и зебри. Бързо – бързо се появи и слон, а скоро след това видяхме и носорог, един чудесен екземпляр, и то доста отблизо. Носорог изобщо не бяхме мернали в Серенгети. Продължихме по списъка. Водачът ни закара до едно прекрасно езеро в което се плицикаше цяло стадо хипопотами. Денят започваше отлично. Намерихме и стадо биволи. Липсваше ни само симба – мъжкар с развята грива. Натъкнахме се една дремеща лъвица, но не беше същото. По едно време настъпи оживление в нашите редици, тъй като по „сателитнив” телефон гидът ни научи, че в близка местност има пълен комплект от едрите котки. С пълна газ ни поведе натам. И наистина, скоро след това видяхме чудесен мъжкар с тъмна грива, спокойно отправил се с бавна и величествена походка нанякъде. Това нанякъде се оказа близкото дере с течаща вода, където да си накваси устата след обилното преяждане с месо от зебра, убита по-рано през деня от прайда. Ние се появихме към края на пиршеството, когато едва 1 от 4-те налични лъвици си дояждаше заедно с 3 младежолъва, а 4-5 чакала предпазливо се опитваха да отмъкнат по някой кокал от лъвската трапеза. Наблизо кръжаха и десетина лешояда, но техните парашути се отвориха едва когато лъвовете целокупно се изнесоха на водопой. Същото се отнасяше и за зяпачите в наше лице и още десетина джипа, които се струпаха точно на пътя на лъвовете. Те обаче минаха между спрените коли, като че ли заобикаляха трънаци из саваната. Нула внимание към зяпачите. А на близкия хълм стадото зебри и гну бяха като препарирани. Едва когато всички лъвове се наместиха в дерето за водопой, лека – полека се размърдаха и вероятно си нашепваха, че животът продължава, с единственото изключение, останало в търбусите на прайда. А алфа мъжкарят се измъкна от дерето и с натежала походка се добра до един храсталак, точно на 2 метра от един от джиповете, където доволно се изтегна за почивка и спокойно храносмилане. Пощракахме още малко и потеглихме на друга страна. По-късно попаднахме на двойка гепарди, оглеждаща околността от миниатюрно възвишение. Стана обед, напече яко, а ние трябваше вече да си ходим. Досами пътя попаднахме на женски сервал две малки, които си бяха спретнали дива гонитба в едни ниски трънаци. Сервалът е голям, колкото средна домашна котка и се прехранва с дребни гризачи и не по-едри хвъркати. Продължихме нататък и когато вече мислехме, че друго няма какво да видим, на един овраг досами пътя се натъкнахме на един величествен орел, който току-що беше свалил някакво пернато и си приготвяше угощение, като го оскубваше методично. Достатъчно екстри за деня. Бяхме доволни. От БИГ 5 (7) видяхме БИГ 4 (6), което като цяло е почти програма максимум, тъй като леопардът е много потайно същество и рядко се вижда.
Малко след 12 бяхме отново в лагера, където ни чакаше сготвен и сервиран обяда, а малко след това се отправихме към Аруша. Имахме само кратко спиране в Карету за пазарлък и циганене с местните сувенирджии. Направо ги изкарахме от равновесие, тъй като предвидливо ги събрахме всичките около нас. Така започнаха да наддават един срещу друг и цените им рязко паднаха от първоначално обявените. Тогава ние обявихме още по-ниски котировки. Някои поддадоха за ужас на другарчетата им. Имаше интересни сцени. Е, до бой между тях не се стигна. И по-добре. Ние обаче понапълнихме дисагите с дървени фигурки на животни. В хотела се добрахме в 16 часа. Раздадохме бакшишите на гида и готвача – съответно 40 и 20 долара.
След кратък брифинг с Абрахам относно предстоящите ни дни в планината отново излязохме на пазар. Към 19 часа отпуснахме морна снага в близката пивница на по бира с картофки и добавки. Накрая се прибрахме в хотела, за да дооправим багажа, поизперем и позамием. Бяхме доволно уморени , но и уморени от доволство.
Ден 20 - 04.02.2011 – петък.
Станахме в 7.00 часа, бързо се стегнахме и дори по време на миниатюрната закуска успяхме да спазарим 3 платчета. В 7.50 часа пристигна бандата носачи и гидове в малък автобус – тип ”недорасъл чавдар”. Натоварихме багажора и нас и точно в 8.00 потеглихме. Невероятно, но факт. Точни като швейцарски часовник на немски посланик. В 10.30 ч. Кацнахме на Marangu Gate. След едночасово размотаване за попълване на купчината формуляри и бумаги тръгнахме за първата хижа – Mandara. В тази първа отсечка трасето се разделя на „бял” и „черен” маршрут – съответно използвани от mzungu и шерпите. Идеята е белите да се поразходят по малко по-дълъг маршрут, докато носачите изпреварят и наваксат с багажа и храната. За разглезените „бели” не е приятно да им се размотават в краката тълпа намирисващи и потни шерпи, а още по-малко пък не обичат да чакат за топлото чайче или манджица на съответната хижа. Затова местните бързат да стигнат първи, а в това време гидовете обясняват в детайли местната флора, фауна, спират се през 5 минути да си притягат връзките на обувките, пият вода през 3 минути и какво ли оше не. Стига се и до фрапиращо размотаване, когато водачите на качващи се и слизащи групи се спират и водят абсолютно безсмислени разговори с единствената цел да уплътнят предвиденото предостатъчно време за преход. Чисто организационно това го оправдавам, имайки впредвид кой се качва по тези маршрути и потенциалното недоволство на капризните туристи.
В 12.30 часа спряхме за похапване на специална отбивка с тоалетна, кошчета за боклук и чистач с метла и парцал, който сервилно се размотаваше наоколо и си „просеше” бакшиша. В 13.00 отново потеглихме. Вторият ни водач Чарли се видя в чудо с нас. Любимото му упражнение бе да си нарами щеката като овчарска гега, тъй като постоянно се опитвахме да го задминем. При едно от поредните му спирания и заговаряния със слизащи събратя Илийчо се измъкна от „мъртвата хватка” и отпраши напред. Чарли се гипсира и хукна подир него. Едвам го настигна, а ние в това време щяхме да умрем от смях. В 14.00 часа пристигнахме на Mandara Hut (2700 м). Записахме се на рецепцията и се настанихме в бунгало-близнак със 2 стаи за по 4-ма. Спретнати и миниатюрни – идеално пасващи за жълтата раса, чийто расови представители така често срещахме по пътя. Благодарение на прилаганите „хватки” багажът ни пристигна доста бързо. Още по-бързо нашият готвач ни спретна чай с пуканки, след което си организирахме скромно излетче до някаква близка „кратерна” забележителност на около 10 минути от лагера. Всъщност кратерът е залъгалка. Малка измамка за убиване на време, за да не казвам „голяма”. Единственото хубаво нещо от цялата тази разходка бе, че от задния крй на кратера се откриваше прекрасна панорама към подножието на планината.Вижда се и планината и някакво прилежащо езеро. При връщането ни в лагера ни посрещна стадо колобуси, настанили се да вечерят на едно дърво точно до нашето бунгало. Много красиви и елегантни гадинки. За отбелязване е, че по време на кратката ни разходчица да кратера Maundi бяхме неотлъчно и неизменно следвани от двамата ни водачи. В бързо настъпилия сумрак се ориентирахме да вечеряме това, което ни беше сготвено, след което се отпуснахме по леглата за почивка.
Ден 21 - 05.02.2011 – събота.
През нощта беше приятно студено, но въпреки, че си легнах с чорапите, скоро ми се наложи да ги събуя. Между двете части на бунгалото (между двете четворки), по някаква странна причина имаше „топла” връзка. Това даде повод за доста смях на другата сутрин. Станахме в 7.00 часа наспали се и бодри.През нощта се чуваха гласовете на колобусите и на птици турако. Оказа се, че Илийчо на няколко пъти е излизал през нощта и със силния си фенер е предизвикал недоволството на „братовчедите”. Закусихме в 7.30 часа и в 8.20 потеглихме за Horombo Hut. Голямо размотавана падна. Почивчици и спирчици за сладки раздумки със слизащи гидове, носачи и туристи. Видяхме „нашите” австралийци, а така също и мощна група руснаци, събран, както се оказа, „от кол и въже” за изкачването. От 17 човека само 8 бяха качили Uhuru Peak. По пътя сваляха на носилка и един „mzungu” – височинна болест. Доста подтискаща гледка, но стискахме палци с нашата добра аклиматизация да нямаме проблеми. По трасето нямаше нищоособено или забележително. Перфектно оформена пътека с отбивки за почивка (масички с пейки + WC). Но за съжаление растителното разнообразие на Уганда и дори на Маунт Кения тук липсва. За разлика от туристическото разнообразие. Какво да се прави – едното за сметка на другото. Евгений Динчев е много прав в пътеписа си за този тур, че първите два дни от изкачването на Кили просто притъпяват планинарските усещания. Дано да не ни изиграе лоша шега това. И гидовете с тяхното непрекъснато ломотене - „pole – pole”, “slowly – slowly”, “pomalo – pomalo”, “yukkuri – yukkuri”, “cheoncheonhi – cheoncheonhi”, са просто отвратителни. Въпреки очевидната необходимост и нужда от бавна скорост и постепенно набиране на височина, не може един читав водач да бърза да мине пред теб и умишлено да почне да ти се завира из краката, за да те забави. Убива ти темпото, накъсва ти дишането, пречи на погледа и кръгозора ти, изобщо – гадна история. В края на дневния ни преход заявих на главния ни гид Huseini/ Paolo, че на следващия ден Charlie го искам навсякъде другаде, но не и пред мен. Дори тъпанарят Кен от Маунт Кения се оправяше по-добре с воденето и темпото. А все пак там 2 дни ръшнахме на височини между 4000 и 5000 м. А за угандийската ненатрапчивост на Ерик и Сиприану изобщо и дума не може да става. Тези дребнички мъже все повече започват да ми се издигат в очите. Когато някой нафукан и разглезен гид 2 дни ти се петлее в краката, започваш да оценяваш скромността и професионализма на угандийците, които с един бегъл поглед през рамо фиксират местоположението на всички в групата и преценяват какво темпо да зададат. Нито един път за шестте дни, прекарани с тях, не се изпречиха пред някого и не създадоха дискомфорт с присъствието си. Не говоря за това, че непрекъснато се вслушваха в дишането ни и по него също определяха скоростта ни на движение. И никога не се уморяваха или задъхваха, колкото и бързо да се движехме. Massalah! Ползвам познатия на всички израз просто зашото не знам как да го кажа на езика Bakonja. А иначе в Уганда християните са около 80% от вярващите.
Малко отклонение. В Танзания, по думите на Huseini, християните са около 85 %. Оказа се, че самия той е католик – въпреки името си. Просто родословието му е малко нетипично – майчиното му е мюсюлманско, а бащиното – християнско. Да, но баща му се „спасил” нанякъде и майка му се принудила да даде на сина си името на своя баща – мюсюлманин.
И пак по въпроса за гидовете и портърите. Първият ден, с предвидения „байпас” на трасето, носачите стигнаха навреме и се справиха с водата и храната. Вторият ден обаче резервно „черно” трасе нямаше и те съответно и закономерно се издъниха. Така е като ги мързеше да тръгнат малко по-рано от нас. По този показател угандийците отново водят в класирнето. След първия преход в Rwenzori, когато имаше малки организационни проблеми и известно закъснение с пирстигането им на първата хижа, от втория ден нататък просто нямаше грешка. Изобщо не говоря за темпо и бързина на придвижване по безспорно много по - тежкия терен. Направо бяха неотразими. И при техните гидове забелязахме тънкия момент, че когато поради някаква причина случайно успявахме да настигнем спрели за почивка или храна носачи, поне 100 – 150 метра преди тях, водачът ни си намираше някакъв повод да спре и да ни замотае нещо – я с някакво растение, я с местност, я с друга забележителност. Но отново почти незабележимо и ненатрапчиво. Докато танзанийците се влачат по трасето, угандийците просто летяха и се плъзгаха по стръмните склонове и лепкавите блата през 5 пъти по-тежкия терен на Rwenzori. А за кенийците по-добре да не говорим – те са май по-зле и от танзанийците. За това – Хора, ходете в Уганда и Rwenzori! Хората и природата заслужават нашето внимание и уважение! Румънците се оказаха много прави – класацията е, безспорно – Rwenzori, Mount Kenya, Kilimandzaro!
Междувременно ни сервираха вечерята и ми прекъснаха вдъхновението. За сметка на това по време на вечерята се запознахме със Светлана, бойна рускиня със страхотно позитивно излъчване и душевна нагласа. За първи път стъпва в планина, но е твърдо решена да изкачи Кили. Тук е сама. Изпратил я е нейния шеф на фирмени разноски. Евала на шефа! Нейният гид е в тясно сътрудничество с някаква известна руска планинарска турагенция и беше доста навит да понаучи малко руски думи и изрази, та се наложи да осъществяваме сложни тристранни езикови гиманстики. Сладури! Пожелах от все сърце успех на Светлана към върха. Днес бе ден на запознанствата с хубави хора. По време на следобедния чай се запознахме с още една странна птица – 65 годишен датчанин, за чието име първоначално не попитахне. Palle – пенсионер човек – обикаля света. И той за пръв път бе на планина. И хайде на Килиманджаро. Разказа ни за Гренландия – кога и къде се ходи там. И за това, че DK означава „Deutsche Kolonie”. С горчив смях, разбира се. Той обаче благоразумно оставаше още един ден на същото място за по-добра аклиматизация и това означава, че ще се разминем по пътя нагоре.и на него искрено пожелахме успех. Това бяха позитивно настроени хора, които заслужават уважение за полаганите от тях усилия, понякога надвишаващи възможностите им.
И тъй като все още не ми се лягаше, продължих да си слушам музика от телефона и да пиша.
Днес около нас ги няма корейците и „любимата” на всички американка – capricioza или както още я нарече Илийчо – „попския ръкав”. Голямо мрънкало!!! Сутринта падна голямо оплакване за това как не могла да мигне цяла нош в резултат от хъркането на някой. И тъй като тя бе ¼ от бунгалото близнак до нас и в края на „топлата” връзка – може да се сетите, че аз също съм бил вероятна причина за нейното безсъние. Оплака се на поне 4 човека само в мое присъствие. Петия бях аз, защото нарочно се завъртях около нея и невинно я попитах как е спала. Голяма трагедия! В самовлюбеността си и егоцентричността си дори не беше забелязала кои са съседите и по бунгало. Проблемът си е неин. Може би затова бе сама – саменика в планината. И е пълна противоположност на Palle и Светлана.
В момента слушам „Nothing else matters: и се наслаждавам на уединението си. Май никой не остана в столовата и е време да ходя да си лягам. Утрешният ден бе ключов. Пожелах мислено успех на всички в деня преди подхода към Uhuru (свобода).
Ден 22 - 06.02.2011 – неделя.
Спокоен ден ... докато не стане напечено. За хижа Кибо тръгнахме в 8.15 и в 11.15 ч вече бяхме там. Дъ-ъ-ъ-лъг – дълъг път, почти безличен, особено във втората си част. За един час след Хоромбо се излиза от тревисто – алпийската растителност и се преминава в лунно – марсианския пейзаж на подкратерните вулканични полета. Вулканът сериозно е кихал и кашлял. Вода на Кибо няма, въпреки ледената „шапка”. Както няма реки и езера около и в кратера. Последната вода (читава) е на почти час от двете хижи. А на половин час преди Кибо има барбекю отбивка (без барбекюто) с масички и пейки + WC кабинка с комин??? (сигурно барбекюто е вътре). Вероятно единствената цел е на самата хижа да се ходи колкото се може по-малко по естествени нужди, имайки впредвид, че всичката вода – и за пиене, и за миене, и за подмиене, се носи от Хоромбо. Така или иначе на Кибо пристигаш с прашни крачоли и обувки, а не дай Боже да духа и вятър. Прахолякът става невъобразим. А на самата хижа невъобразима е така също и миризмата на тоалетна. Така че човек не знае кое е по-добре – силен вятър с прахоляк, но без ароматизатор или спокоен слънчев ден със синьо небе и ... убийствена смрад. Настаниха ни в стая за 14 човека, заедно с двама 70-на и кусур годишни норвежци, двойка млади французи, Светлана и още някакъв тип, който така и не разбрахме какъв е. Гидът на Светлана цяла вечер ме тормози да му превеждам и сто пъти повтори едни и същи инструкции. След като се настанихме, изчакахме топлия си обяд (по принцип за този ден е предвидена суха храна в картонени кутии и почти същия вкус), след което към 14 часа заедно с Миро, Илийчо и Светлана тръгнахме на скромно аклиматизационно изкачване по маршрута към върха. Предният ден Светлана ни засрами с двете си 3 часови аклиматизационни разходки и днес решихме и ние да положим малко усилия в тази насока. Предупредихме гидовете, че ще се качим до около 5100 – 5200 м.н.в. (хижата е на 4750 м) и потеглихме. Времето бе много приятно (разбирай - на хижата трябваше да ходиш с противогаз). Слънчево, но не горещо. Темпото ни потръгна и бързо литнахме до 5000 м. Там подобрих личния си рекорд за височинно облекчаване в резултат на обилния обяд. Миро пък безуспешно се опита да го подобри на 5150 м. Илийчо в това време се възползва от нашето размотаване и отпраши нагоре. И още, и още. Добре позната картинка за всички, които го познават и са ходили с него тук и там. С Миро се спряхме на 5250 м, а Светлана остана да ни чака на 5000 м. Работата беше ясна – Илийчо се отправяше към върха. Въпросът по-скоро беше какви щяхме да ги плещим ние пред гидовете ако много се замотаеше докато се върне. Слязохме на хижата около 17 часа, а в 18 ч ни сервираха т.нар.”heavy dinner”. Тогава Хусейни разбра, че Илийчо е щипнал към върха сингъл и откачи. Голямо мрънкане падна. За всеобща изненада и радост в 19 часа Илийчо се появи с гръм и трясък – доволно превъзбуден и кипящ от адреналин. За 5 часа бе качил върха и се бе върнал. Това си е направо постижение. Хапна набързо и легна да почива, защото реши през нощта да се качи отново, този път с цялата група. Луда работа! Легнахме си рано с идеята да поспим. Ядец!
Ден 23 - 07.02.2011 – понеделник.
Повечето състайници си бяха уговорили с техните гидове тръгване до към 0.00 часа. А ние искахме да потеглим чак в 02.00 часа. И съответно се почна голямото тропане, шумкане и какво ли не още. Май изобщо не можахме да спим, както се оказа при коментарите на следващия ден. Стаята тъкмо се опразни и ние трябваше да ставаме, за да се приготвим за тръгване. Пийнахме по един топъл чай с няколко бисквитки и потеглихме. Беше ми неочаквано зле. Лошо ми беше и глава се опитваше да ме наболява – незнайно защо. Може би обилната вечеря в съчетание с недоспиване + височина. Кой знае. Но когато опънахме пътеката, всичко ми мина. Яваш – яваш, pole – pole и в 5.30 часа бяхме на Гилман пойнт (5685 м). Чарли, чието убийствено бавно темпо за първи път може би ни помогна, се раавика възторжено. Малко преди това го ругах яко, защото 100 м под Гилманс пойнт обърка пътеката и ни набута в едни скали, които зверски накъсаха темпото и дишането ни. Разгеле с помощта на мощния фенер на Илийчо за плашене на маймуни и други хищници му показахме правилния път и благополучно издрапахме. Излизането на тази точка е ключов момент от изкачването на Ухуру по Марангу руут, защото оттам до върха остават по-малко от 200 м денивелация, но теренът е много по-полегат, защото на практика се върви по ръба на кратера. На същото местенце гидовете се стараят да доведат групите си за изгрева на слънцето и правят сериозна почивка. И ние спряхме, за да отдъхнем и на по чай, една от малкото екстри, осигурени от нашите водачи. По норматив до Гилман пойнт дюсе върви около 5 – 6 часа, а ние бяхме изпълзели за 3 и половина. Имаше час до изгрева на слънцето и беше безсмислено да чакаме, затова поехме към върха. С Илийчо отскочихме до някоя и друга чучка край трасето с идеята да заснемем изгрева, но това се случи малко след Stella Point (5750 м) в 6.37 ч местно време. Разстоянието между Гилманс пойнт и Ухуру е около 1.6 км и се ходи за около час и половина. На върха (5895 м) бяхме в 7.10 ч. Времето беше страхотно. Е, малко студеничко и доста ветровито, но пък беше слънчево и с искрящо синьо небе. Ледниците, доста встрани от пътеката, блестяха под първите лъчи на слънцето, а малкото облаци, които се наблюдаваха, бяха долу ниско над саваната. Мотахме се близо час за снимки и позиране на най-високата точка от африканския континент. Горе се видяхме и със Светлана, която също беше успяла да се качи. Към 8.15 часа поехме надолу с доста прилично темпо (но не колкото вчерашното му) и в 9.30 ч двамата с Илийчо бяхме на Кибо. Половин час след нас дойдоха Миро и Оги. Доста изморени, пооправихме малко багажа, обядвахме и се опънахме малко по леглата, за да починем. По време на обяда успяхме да се сдърляме с Хусейни относно недостига и липсата на провизии и основни неща за хранене. С наближаването на края на трека момчетата или по-скоро организацията им започва да издиша. Пример за това е издънката на Чарли с минаването ни (по-скоро неминаването ни) през Zebra Rocks по обратния път, въпреки изрично направената предварителна уговорка. По този повод хубаво се изпокарахме с него. От Кибо тръгнахме в 12.50 ч и в 14.50 ч бяхме на Хоромбо. Настанихме се, малко хигиена, след което се пъхнахме по леглата да отпочинем хубаво и да попишем. „Попският ръкав” отново е на гърба на нашето бунгало. Вечеря очакваме към 18.30 часа, а след това, живот и здраве – дългоочаквания сън.
Ден 24 - 08.02.2011 – вторник.
Събудихме се с идеята, че е време да си ходим. Закуската беше уговорена от предната вечер за 07.30 часа, но в 7.35 се появи готвачът ни с кофа топла вода за миене, нещо, което бяхме свършили половин час по-рано. Какво да го правиш?!? Подгонихме го да прави закуската. Хапнахме остатъците от припасите ни. Довършихме и малкото неща, които бяха останали за доизяждане. Паднаха се по 2 наденички на калпак. За Мандара поехме в 8.30 часа след като си взехме довиждане и се снимахме за спомен със Светлана. За щастие пътеката постепенно се разнообразява със слизането надолу, иначе е голяма скука. Предвкусвах също така и предстоящия конфликт с гидовете и носачите ни. Закачката относно броя и функциите им и съответно полагаемия им се бакшиш неминуемо щеше да излезе на дневен ред. Отложихме тежкия разговор за Мандара, но рано или късно трябваше да хванем бика за рогата. Най-добре – навреме. И това по „право” и „квалификация” основно чакаше мен. По пътя срещнахме огромнии тълпи бели, жълти и черни, поели нагоре. Нека им, ние пък сме вече надолу. На Мандара застигнахме и иранците, които „любимата” ни американка строи и снима само с едно намигване. Ние пък строихме „нашите” хора. И се почна - кой, кога, къде, какво, защо ....Спретнахме постановката така. Миро трябваше да говори на български, а аз превеждах и доукрасявах. Церемонията започна с нашата благодарност за това, че сме изкачили върха без перипетии и проблеми. След което им изброихме всички издънки и обяснихме нашето недоволство и несъгласие в минал период от време. Отрязахме и неколцина присламчени по традиция от чужди групи носачи. В крайна сметка извадихме предварително приготвените 100 долара бакшиш, връчих ги на Паоло/ Хусейни и казах – това е...Голямо разочарование за тях. Сред всеобщото неодобрително мърморене и смут всички нарамихме багажа и поехме надолу. До гейта цареше неловко мълчание, но нямаше изпълнения, въпреки дребните опити от отделни носачи да си изпросят от всеки от нас поотделно по нещо дребно в допълнение. По пътеката се навъртаха и разни дребни търговци на сувенири, но не спазарихме нищо съществено. Пристигнахме около 14 часа, отрегистрирахме се , огледахме близките сувенирни магазинчета и в 14.30 часа поехме към Аруша. Там бяхме около 17 часа. Изтичахме набързо да обърнем пари и на връщане към хотела кривнахме от „пътеката” към близката кръчма. Но само с Оги, защото Илийчо предпочете душа на стаята, а Миро – дербито на близкия футболен стадион. В пивницата уж набързо отбелязахме по 4 бири, между тях – картофки. Този ден Оги беше рожденник и искаше да почерпи, но това остана за по-късно и за пълния състав на скромната ни групичка. В хотела се върнахме развеселени, за да се поокъпем и постегнем багажа. Вечерта навестихме същата кръчма, където си поръчахме последните 3 порции риба, с ориз и някакъв неопределим сос, но поне бира имаше в изобилие. Този път Оги почерпи за рождения си ден. На прибиране, пред хотела срещнахме двама чехи, с които си бъбрихме поне час.
Ден 25 - 09.02.2011 – сряда.
Рано сутринта дойдоха двете таксита, спазарени от Берга предния ден и ни откараха до местната автогара, където автобус още нямаше. С леко омекнали колена и размътени от повечкото бира предната вечер глави там посрещнахме изгрева на слънцето. Автобусът дойде отнякъде, настанихме се и само с 10 минутно закъснение (не може да бъде) потехюглихме към Дар ес Салам. Пътят е около 650 км и трае цял ден. Спирахме тук и там да събираме хора и багаж. Обяд правихме на принципа „няма не искам” в някакъв крайпътен комплекс, където предварително бяха разфасовали и опекли цял вол (или крава) и стадо пилци. Порция (сериозна) с месо и пържени картофи струваше 3 лева. И имаше по желание разни лютиви сосове + прибори и салфетки. Цивилизация... В Дар стигнахме в 17.30 часа. Добре, че не бяхме предвидили да гоним ферибота, защото той тръгва по разписание в 16 часа, а шанс да го хванем нямахме никакъв. На гарата ни се струпаха обичайните куп народ плюс един млад австриец, който много искаше да се присламчи към нас за транспорт до центъра. По схемата 2 + 2 разучихме предстоящия ни транспорт до Момбаса, спазарихме един пикап с открита каросерия (иначе трябваше пак поне 2 таксита да наемем) и поехме към предварително набелязания от нас в Lonely Planet хотел. Оказа се нищо особено, но беше тихо и спокойно. Излязохме на разходка и разузнаване за фериботното разписание за следващия ден и след дълго ходене до неправилния терминал и опитване на какво ли не за ядене от сергии и колички, на връщане (в 22 часа) успяхме даже и билети да си купим за другия ден. Че и транспорт от хотела до пристанището си уредихме. Градът не ни направи особено впечатление. Класическо съчетание на сравнително нови сгради на хотели и бизнес центрове с традиционните смрад и боклуци по ъглите и задните сокаци. Прибрахме се да спим в жегата и комарите на хотела и след хладен душ и last minute бира се напъхахме по леглата.
Ден 26 - 10.02.2011 – четвъртък.
Станахме в 5.30 часа. В 6.20 часа вече имаше закуска. Трудно за вярване, но факт – не ни подведоха с обещанието от предната вечер за толкова ранна закуска. Навреме дойде и спазарената от предната вечер кола. Австроmzungoto отново се присламчи към нас и след 10-на минути бяхме на пристанището. Бяхме се уговорили да оставим по-голямата част от багажа ни на гардероб в хотела. За Занзибар тръгнахме с по една малка чанта и най-необходимото за една нощувка един ден митарстване из острова и плажовете му. Бързо се натоварихме и настанихме в прохладния, обширен, economy салонна катамарана Килиманджаро. Модерен и сравнително нов плавателен съд, но не особено голям на размери, което веднага се почувства, когато потегли към острова. Клатенето определено се усеща, въпреки слабото вълнение, а не бих искал да си представя какво ще е при 4 – 5 бала. Движехме се с около 36 км/час и за уговорените 2 часа взехме разстоянието от 70 км. Стройна организация имаше и при разтоварването. На гише „входящи” някакъв чиновник поиска да му покажем сертификатите за ваксинация срещу жълта треска и Миро за малко не беше ваксиниран за втори път, защото беше забравил неговия в хотела в Дар. По габровски и с много приказки и от наша страна му се размина. Тръгнахме в неописуемия задух и влага на Stone Town с Lonely Planet в ръка и с почти никаква представа накъде вървим, защото табели с имената на улиците просто липсваха. Към нас се лепна един местен, който много искаше да ни отведе където пожелаем и разпалено твърдеше, че тук местните много харесват чужденците и живо се интересуваше накъде сме поели и дали може да ни заведе там. Едвам го разкарахме. След дълго ходене насам – натам стигнахме до отбор хотели по нашия джоб, но се оказа, че от предния ден на острова се провежда ежегодния музикален фестивал за традиционна източноафриканска музика и свободни легла в града просто няма. Ами сега! В поредния посетен от нас и пълен хотел се улучи един местен, който се оказа бивш моряк, бушувал по Черноморието и нашите кръчми и бардаци преди години и който от съвсем топли чувства и абсолютно добросъвестно ни поведе от хотел на хотел, докато най-накрая успяхме в един от тях да си спазарим 2 свободни стаи за по 15 долара на човек с включена закуска. Хотелът бе приличен – сравнително скоро отремонтиран, чист и спретнат. Е, освен че имаше фестивал, за сметка на това в града нямаше ток от предния ден. Половината град караше на генератори. Явно и тук като в Уганда спирането на тока не е изненада за никого, освен за нищо неподозиращия чуждестранен турист. За тия неща не пишат по справочниците и туристическите реклами. Оставихме багажа и и се върнахме по суковете за сувенири и нещица за хапване. В стария форт попаднахме на млада българка (Силвия от Пловдив), която заедно със съпруга си занзибарец през активния сезон живее и работи на острова. Продават изрязани под различни форми монети от различни държави като сувенири и явно добре се справят. Малко преди това на съседна сергия ни подкачи снажен и противоположното на „снежен” момък, който пък се оказа, че е студенствал в България. Беше му мило и драго да види и разговаря с българи. И на двамата направихме скромен оборот със подобаващите пазарлъци и отстъпки. Фестивалът още не беше започнал и се върнахме до хотела да оствим накупените нещица и да се заредим с дреболийки за предстоящите концерти от програмата. Дотук добре. От форта излязохме лесно... но се оказа, че има вход по 25000 шилинга на mzungo. А ние излязохме от там по-рано без да проучим този въпрос в детайли и когато двамата с Миро, изпълнени с добро настроение и чанта с безалкохолни напитки, понечихме да се наредим сред зрителите, ударихме на камък. Даже на гранит ударихме. Изобщо не ни пускаха без билет, нито за малко, нито за много. Нажалени и огорчени от това „негостоприемство”, се завъртяхме в парка пред форта, където се провеждаше алтернативен кулинарен фестивал (разбирай – 200 сергии със скари, котлончета, барбекюта и какво ли още не), където отбелязахме по една занзибарска пица и нещо за пиене. На сладки приказки и без музика, защото почти нищо не се чуваше откъм форта, и с „намесата” на група дечица, които ни разведриха настроението, времето отлетя и стана почти полунощ. Прибрахме се, взехме си по душ и се мушнахме по леглата. Ток още нямаше и за първи път се къпах под душ с челник. Сигурно съм представлявал забавна картинка. Но пък имаше опастност иначе да си извадя око или да си счупя главата в банята. За следващия ден си спазарихме едно private taxi, което да ни разведе из острова. Уговорката е за 7 часа. Да видим!
Ден 27 - 11.02.2011 – петък.
Този път закуската не беше символична. На местните им се беше отпуснала душичката. Беше сервирано на покривната тераса на хотела в съпровод на стройния хор на няколко десетки местни гарги, които си бяха спретнали събор на няколко околни надвиснали дървета. В 7.30 часа слязох на кратка разходка около хотела, когато за моя голяма изненада там ме посрещна спазарения от предния ден таксиметров шофьор. С парцал в ръка освежаваше колата си в очакване да се появим. Денят започваше добре. Натоварихме малкото ни багажи потеглихме. По предварително уточнената преограма трябваше да посетим първо пещерите и плажа Mangapwani, а така също и местните slave chambers – места, в които са държали предвидените за продажба роби. Първо навестихме руините на един султански дворец, намиращи се насред 150 годишна мангрова гора, всъщност засадена от въпросния султан. Тук двама местни младежи изникнаха от нищото, представиха се за екскурзоводи и пожелаха да ни разведат срещу заплащане сред малкото останали един върху камъка.След 2-3 по – сериозни реплики ги отказахме както от беседа, така и от пари. 5 минути стигат за тези руини И може би още 15 ако човек реши да посъбере някое и друго манго из гората. За има – няма половин час нашият човек Mr.Jomba – Jomba (Uncle – Uncle; чичо - чичо) ни отведе по един очукан селски път до една невзрачна поляна, където се подвизаваше поредния местен „екскурзовод”. Това бе мястото, където трябваше да има пещера. Честно казано, ако се съдеше по подхода и местонахождението, очаквахме и тя да е някаква измама от типа на пещерата на Херкулес в Мароко. Бяхме твърдо решени да отрежем и тукашния „гид”, но изчакахме, колкото да видим за какво иде реч. Този път щяхме да бъдем несправедливи. Входът на пещерата е тип „пропастен”. Самата тя е коралова и в двете посоки спрямо входа е 3 + 2 километра дълга. Дълбочината не е голяма и върви на 20 – 30 метра по дповърхността и това е може би причината за уникалния задух, царящ вътре. Около входа имаше десетки огромни стоножки (12 – 15 см), някои от които бяха основното блюдо на някакви огромни черни мравки, на чиито път гледахме да не се изпречваме. Навлизайки 10 – 15 минути по левия ръкав, стигнахме до зала, в която са били държани робите. Беше пълна с прилепи и лепкав задух. Едвам се дишаше. Дори за мен, който 2 пъти седмично правя парна баня на висока температура. Тениските бяха залепнали по нас и отвсякъде се лееше пот. Но наистина по ненормалното бе, че поти не можехме да си поемем въздух. Нямам обяснение. Бързо – бързо се върнахме под входа, където поне можеше да си поемем глътка въздух. Оттам поехме по десния ръкав, който по думите на гида е дълъг около 3 км и излиза на брега на морето. По него отново вървяхме десетина минути, като пътеката преминава доста ефектно и ектремно покрай едно сладководно подземно езеро, дълбоко на места до 4 метра. Наш Илийчо за изумление на местния опита от водата и каза, че става ... Малко след това има малък вертикален проход към повърхността, по който се измъкнахме като мишки от дупката си на свеж въздух. Пещерата определено си заслужаваше посещението като изключим тежкия задух ио високата температура вътре. Платихме от сърце 6 –те хиляди шилинга на пещерняка за вход и разходка и изобщо не съжалявахме, защото без него просто нямаше да се оправим и видим толкова. След пещерата Чичо ни отведе на един безлюден плаж, в един безлюден малък залив с един безлюден хотел, където абсолютно необозпокоявани отбелязахме първото си къпане в солени води. Прекрасно местенце!!!Един Господ знае защо нямаше жива душа тук. За мое огромно съжаление обаче под вода нямаше нищо впечатляващо. Коралите бяха абсолютно невзрачни, а за рибите да не говорим. След около 40 минути замбуркане продължихме към северната част на острова - Nungwe.
По път спряхме в едно малко селце, където местни жени бяха опънали сергийка с манго (разбирай две тави) току пред дома си – малка кирпичена колиба със сламен покрив. Плодовете бяха доста евтини (100 – 200 шилинга) и много - много вкусни. Ядохме като невидели и сериозно се поомазахме, но хората донесоха вода и ни поляха, че иначе пчелите щяха да ни изпият.
В Nungwe стигаш до ослепително бели коралови плажове, полюшващи се палми, карибска или по-скоро островна атмосфера, малко mzungu, но за да достигнеш брега, трябва да преминеш преди това през традиционната мизерия и мръсотия. Парадоксът на бедните държави. На 20 метра от искрящия плаж и уникалното изумрудено море се потапяш в прахоляка и смрадта на местното поселище. Двата свята са разделени от ... нищо.
Тук си дадохме час и половина. За гмуркане, плаж, разходка. Даже пихме по бира като бели хора на плажния бар на един от хотелите в шезлонги под полюшващите се палми на брега. Цели 3 лева. На тръгване се отбихме в една местна кръчма и хапнахме с местните пържени картофи и някаква мръвка и риба.
След Nungwe се насочихме към югоизточната част на острова и по-точно Jungzani National Park. С известно предубеждение, този път по-основателно, и срещу скроманата сума от 10000 шилинга или 8 долара (което всъщност не е едно и също) бяхме разведени из екваториална гора за около 15 минути (можеше и за по-бързо), след което ни поведоха наблизо да ни видят прословутите местни червени колобуси, които явно са основната атракция тук. Бързо ги открихме (по струпалите се други зяпачи като нас), след което станахме свидетели на ядене, подскачане, боричкане, пикаене и ... изхождане. Маймуните дотолкова са свикнали с човешкото присъствие, че не ни обръщаха никакво внимание. Даже успях една да я хвана за опашката и да я дърпам като връвчица на тоалетно казанче. Общо взето – театрална постановка за mzungu. Но в интерес на истината и ние нямахме много време да се забавляваме с колобусите, защото времето напредваше, а идеята ни беше да се върнем преди 17.30 часа, за да си купим билети за вечерния ферибот и да влезем преди 18 часа на фестивала във форта, когато все още пускаха безплатно, но за малко. След доста бързане в 17.30 часа бяхме на порта, само за да разберем, че поради повреда на титулярния катамаран, въпросния ден ще има само един ферибот за Дар и то не от обичайните, пътуващи по това направление. Е за сметка на това цената беше 3 пъти по – ниска, само 20 долара, но това само по себе си беше показателно какво трябваше да очакваме. В резултат на цялото мотаене и дезорганизация из порта, не успяхме да стигнем навреме до форта и логично охраната на фестивала отказа да ни пусне вътре без билет. Не помня вече какви им ги надрънкахме за купени и оставени сувенири вътре на базара, за това, че си тръгваме същата вечер и сме само за малко и с целия ни багаж (което си беше самата истина), но в крайна сметка май им омръзна от нас и ни пуснаха да влезем за „малко”. Донакупихме си още сувенири, взехме си поръчаните от предния ден сувенирни монетки от Сиси и седнахме да послушаме някаква занзибарска група за традиционна taarab музика, докато дойде време за ферибота и срещата ни с Оги и Илийчо, които останаха отвън в градинката. Честно казано, тази група не ни направи фенове на taarab музиката и към 20 часа се изнесохме. Всички заедно се отправихме към пристанището и ферибота, само за да видим, че това е едно старо корито, още повече вече пълно до козирката и че ще ни е изключително трудно да се качим на палубата, камо ли да помислим за сядане някъде. Очертаваше се дълга и трудна нощ. Понякога обаче да си бял в черна Африка има и своите предимства. Докато отчаяно се оглеждахме къде да стъпим на палубата сред множеството крака, багаж, глави, бохчи, тела и какво ли още не, някакъв човек каза да го последваме (проврем, прегазим) до носа на кораба, където сръчкаха няколко местни и о.... чудо, направиха ни 4 места за сядане на една странична пейка. Направо не беше за вярване. Набутахме неголемите ни чанти тук и там и ... зачакахме да потеглим. Купувайки билетите, така и не разбрах часът за потегляне. Първо говореха за 0.00 часа, после за 22.00 часа, накрая казаха в 21.00 да сме на пристана и толкова. Всички се кълняха, че в 06.00 ще бъдем в Дар, което аз никак не можех да си представя. Все пак са 70 км и дойдохме за 2 часа. Какво по дяволите щяхме да правим от 22.00 до 6 сутринта така и не ми стана ясно. Аз лично се надявах на малко сън, но .... А и на билетите ни пишеше departure – 21 часа, arrival – 6 часа.
Корабът имаше 2 палуби – долна (вътрешна) и горна (покрита с платнища, но не закрита). Ние бяхме горе, слава Богу, защото при първото и единственото ми обикаляне, за да намеря тоалетна на борда, си напъхах гагата на долната палуба и останах с усещането, че съм влязъл в екарисаж. Същата температура и още по-зловеща миризма. Очите ми се насълзиха, може би от гледката на потни млади майки, небрежно загледали се в своите изплезили език и тежко дишащи невръстни отрочета в краката им. Но май че беше по-скоро от миризмата. Връщането ми на горната палуба бе равносилно на катерене от 3 – 4 категория (не че ги разбирам тия категории) и включваше разни метални парапети, стълбици, седалки и прилежащата човешка гмеж, която вече се бе накръстосала по всяко едно свободно местенце на кораба. След цялото изпълнение бях решил следващия път да пикая от горната палуба направо в морето. Не че на някой щеше да му направи впечатление. Стана 22, после 23, после 24 часа. Корабът излезе на рейд пред пристанището, на около 200 метра от брега и там отново замря. Както и цялата лудница вътре. Само миризмата бушуваше. Явно това е разбирането на местните за overnight пътуване. Товариш се, заспиваш, леко полюшван от закотвения на рейд кораб и по някое време по първи петли те откарват омаломощен от жега, умора и смрад. Е, и ние се опитахме да спим. Беше трудно, мно-о-го трудно, адски трудно. Седнал на пейка с широчината на педя за 8 часа не ти дава особено предимство. Можеш да стоиш прав пред нея, но пък се спи по-трудно. По едно време Миро си разрита половин квадрат място пред пейката, постла си вестник (май беше Телеграф) и се просна да спи на земята. Към 4 часа, при едно от многобройните ми пробуждания видях, че Оги му е завидял и също се е сместил до него на вестника. Чудничка двойка бяха ... Но това даде предимство на нас с Илийчо, защото вече разполагахме с общо 4 седящи места на пейката. Това си беше вече лукс. Но баба знае 2 и 200.
Ден 28 - 12.02.2011 – събота.
В 6 часа акостирахме на пристанището в Дар. Набързо наехме един пикап, минахме през хотела, за да си приберем оставения преди 2 дни багаж и продължихме с умити лица към автогарата Ubungo, откъдето трябваше да вземем автобуса за Момбаса. В 7 часа бяхме там, спазарихме билетите за 23000 вместо за предварително обявената цена от 28000 шилинга, натоварихме се и ... изненада. Бяхме купили последните 4 места. Автобусът тръгваше по разписание в 7.30 часа. Били сме на косъм от провала. Успокоени зачакахме потеглянето. В 7.15 часа Миро отскочи до WC – то с идеята, че има цели 15 минути на разположение. Да, ама не! Шофьорът потегли в 7.20 часа. Беж от последния ред седалки, където бяха местата ни, вдигнах врява и той спря на другия край на автогарата, за да си изчакаме другарчето, което обаче дори представа си нямаше къде сме. И нямаше никакъв шанс да ни намери вред огромното множество автобуси и народ. Наложи се да сляза и тичешком да се върна на началния перон на другия край на гарата, за да го подбера. Пак пот и емоции! Но, събрахме се и потеглихме. Буквално! Все се бяхме нагледали на шофьори – пердета, но този беше роден шампион! Така и така пътят на много места беше макадам. Беше се прежалил. Така и така беше прежалил и автобуса. Само не разбрах защо беше прежалил и всички пътници. Луда работа! От най – лудите! И въпреки това, и въпреки лудешкото каране, и въпреки предварително обявения час за пристигане 14.15 часа, в Момбаса бяхме в 18 часа. Не искам и да мисля кога щяхме да стигнем, ако този не караше като луд. На танзанийско – кенийската граница нещата бяха обичайни – хората долу, багажа долу, проверка, багажа горе, хората горе. Гарата в Момбаса е като повечето африкански автогари – почти в центъра на града. Отново спазихме традицията с намирането на подслон. Двама при багажа, двама търсят хотел. Преглед и пазарлък в 3 до 4 хотела наблизо е достатъчен за добиване на представа за цени и комфорт, а и ние не сме от най – придирчивите. Така че бързичко се настанихме и освежихме. Да, но аз не бях добре. Лошият сън на ферито и целодневното обдухване от отворения до мен прозорец на автобуса ме бяха докарали до предболестно състояние. Затова и вечернат аразходка из Момбаса не ми понесе много. Пийнах едно безалкохолно, изядох половин занзибарска пица и се понесох към хотела. След изпития един фервекс се мушнах в леглото и скоротечно заспах.
Ден 29 - 13.02.2011 – неделя.
Така спасих разболяването. Хотелът ни (New Daba Hotel) струваше 1000 кенийски шилинга стая за двама и не включваше закуска. Това бе и причината с Миро да си разрежем останалите от предния ден 3 огромни плода манго и сладко – сладко да си ги похапнем. След това понадихме и с други нещица, така че пропуск в яденето нямаше. Уговорихме се да оставим багажи си на рецепцията и четиримата излязохме на обиколка из историческата част на Момбаса. Безвъзвратно отминала колониална слава! Няма как нещо, построено преди не по-малко от 100 години и непипнато до ден днешен да не изглежда грохнало и изоставено. Добро впечатление ми направи обаче това, че имаше поставени табели с обозначени туристически маршрути из тази част на града, а забележителностите бяха маркирани и придружени от специално поставени за целта големи информационни табели на английск език. Това, освен че допълва знанията и прочетеното в пътеводителите, почти не ти дава възможност да се изгубиш. В самото начало на обиколката ни направихме бързо проучване за транспорта до Найроби, като посещението ни на жп гарата се оказа поучително и показателно. При все първоначалните ни намерения да изминем разстоянието с нощния влак, коментарът на служителя от билетното гише беше повече от показателен, а когато му казахме, че имаме полет в 13 часа на другия ден той простичко каза, че е по-добре да си хванем автобуса. Дори въпреки изрично обявения час за пристигане на влака в 9 часа сутринта. Да, но нас не ни се пътуваше с нощен автобус и след бързо проучване се спряхме на такъв, потеглящ в 14.30 часа и пристигащ около 21 часа в столицата. Още повече, че Момбаса вече ни беше създала впечатлението на град, на който преспокойно стига половин ден за разглеждане на всичко забележително. Решението ни бе бързи и ефективно. След туристическата обиколка взехме багажа от хотела и в 14.10 часа бяхме при автобуса (на 100 метра от хотела), където за първи път получихме места в „ложата”, точно зад шофьора. И това трябваше да преживеем.По-скоро само с това не бяхме се сблъсквали. Всяко нещо има своите предимства и недостатъци. Когато си отпред, виждаш пътя, природата и другите МПС – та. И не друса толкова много... От друга страна, да гледаш и виждаш всичко, особено при африканския стил на шофиране, определено не е предимство! Тази „екстра” досега ни беше спестена. Но не и този път. Освен, че автобусите в Африка като цяло са от следколониалната епоха (между 1960 – 1970 г), за тях, техните шофьори и другите участници и потърпевши в трафика, могат да се изпишат доста страници. Нагласяйки към общата картинка и пътищата, които поне в половината от случаите (по време и място) са от предколониалната епоха, човек би могъл да добие сравнително добра представа за случващото се. Но не и ако не го преживее. Пътят от Момбаса до Найроби е, така да се каже, перлата на Кения, така че бяхме се нагълтали с големи очаквания. Шосе и жп линия се движат в 90 % от времето съвсем наблизо, така че нашето решение за автобус вместо влак се оказа печелившо, поне откъм ландшафт. Минава се през националните паркове Tsabo – West & East. И то през деня. Очаквахме обаче доста повече животни. Такива обаче просто нямаше. Едни 4 зебри, една маймуна и толкова. Ядец! Но през нощта сигурно и толкова нямаше да видим. Ценово нещата също са несравними. За влак – 2 – ра класа с легло и закуска – 2640 шилинга. Автобус – 800 до 1000 шилинга в зависимост от настроението на пазарящия се. Несравнимо. Не мога да коментирам удобствата обаче. Влакът има 53 спирки по трасето, автобусът – не повече от 20. Влакът се движи в пълен „комфорт” по свое си трасе, автобусът – накъдето го поведе шофьора.
И така се носехме безгрижно към столицата сред цялата дандания от строго специфични бибипкания и присветкания между отделните участници в движението. Съществува и много интересна система за вътрешна комуникация между шофьора, кондуктора и още един член на екипажа, който може да бъде определен за товаро – блъскач на багажа, положена върху основите на също толкова специфични подвиквания, подсвирквания, тропане по ламарината на автобуса и вездесъщите бибипкания. Тромбите са гордостта на африканските шофьори. Повредата на тази система сигурно ги прави глухи и слепи.
Въпреки сухия сезон, още по средата на пътя ни заплющя як дъжд, който продължи чак до сутринта. В този контекст искам да отбележа, че работеше само шофьорската чистачка и тя обираше водата от не повече от ¼ от прозореца пред него. Вентилацията на автобуса не функционираше, така че още с първите капки беше създадена стройна организация. Беше накъсан вестник на парчета, с които редовно се забърсваше конденза от вътрешната страна пред водача. При едно от 20 - те спирания даже посипаха прах за пране от външната страна. Така и не схванах защо, но ... местни шофьорски порядки! Аз бях седнал на седалка до прозореца и още със самото тръгване се наложи да направя дребна поправка на прозореца до мен, за да може стъклото да влезе в предвидения му улей и да се затваря по – плътно. Малко по – плътно! Добре, че го направих, защото когато заваля навън, дори и плътно затворени прозорци, валеше и вътре. Не искам да си представя картинката със зеещ и тракащ прозорец и пороя навън. Към 19.30 часа спряхме, за да вечеряме в „случайно” крайпътно заведение, но това си е част от спектакъла. И манталитета. Както и навсякъде другаде, екипажът се храни и пои без пари, а всички останали си го отнасят с надути цени. За капак на трудното ни, но за сметка на това продължително пътуване към столицата, ни сполетя още едно премеждие. На няколко километра преди града шосето се разширява и от макадам става 6 лентова магистрала. За тези като нас, които цял ден са се лашкали по калдъръма това бе добра новина. Но не така стои въпросът за тези в противоположната посока. Един контейнеровоз, изпреварващ друг камион, точно в стесняващия се за него участък, прелетя пред нас и се разминахме по начин, който ме кара да настръхвам всеки път, когато си спомня онзи миг на безвремие. Непрогледна тъма, прорязвана от немощните фарове на някой и друг камион, пелена от дъжд, едно сладко спящо и нищо неподозиращо 4 годишно дете, легнало на пода на автобуса под предното стъкло вляво от шофьора и изникналия от нищото и прелитащ пред нас огромен камион. Може би педя бе разстоянието, разделило живота от смъртта на поне първите няколко реда пътници в автобуса сред които се нареждахме и ние. Никой не разбра кога и как се случи това. Всички обаче осъзнаха какво НЕ БЕ ги сполетяло. Изпитах огромно облекчение от факта не, че ни се беше разминало на косъм, а от осъзнатото чувство, че ни бе подарен живот. Камионът заби някъде из полето, а нашия шофьор и малцината свидетели от първите редове на автобуса само успяхме да кажем „а-а-а”. Така и не спряхме. До края на пътуването ни местните само мълчаха и цъкаха с език. Господ ни опази! И съхрани живота на малкото африканско дете, което така и не разбра за случилото се.
В Найроби, сред локви и непрестанно изливащ се тропически дъжд, се добрахме чак в 23.30 часа (по разписание 20 – 21.00 часа). Стовариха ни в центъра на гарата River Road, след което наехме хотел за 800 шилинга стаята и стандарт, отговарящ на цената и бързо – бързо се свряхме по леглата, за да осмислим живота и превратностите му.
Ден 30 - 14.02.2011 – понеделник.
За разлика от крайбрежието, където мюсюлманското население е преобладаващо и където е пълно с джамии, това не е така във вътрешността на Кения и Танзания. И сигурно това беше причината в 5.30 часа да се „насладим” на песнопенията на местен ходжа, който отбеляза първата за деня молитва от съседна стая. Хотелът се държеше от мюсюлмани, а и повечето посетители бяха такива, както се видя на сутринта. Поне имамът пееше хубаво. След сутрешния тоалет планът на двама ни с Миро бе да стегнем багажа за път до България,, а след това всички да отидем до офиса на Big Time Safari, за да си потърсим парите за нощувките по време на трека в Маунт Кения. Точно в 9 часа бяхме при Албърт, който дори и да е бил изненадан от появата ни, с нищо не го показа, и след 40 минутно размотаване и общи приказки, наброи 13200 шилинга (нещо, за което бях доста скептичен, че ще се случи, но ... не бях прав) и в крайна сметка нашите калкулации бяха на плюс, а това беше добра новина. Разходихме се из разбудения център на града, поизхарчихме получените „премии” и в 11 часа бяхме отново в хотела, за да си потърсим такси до летището. Спазарихме едно за 1100 пари при първоначална цена 1600. Взехме си довиждане с другарчетата от бойната ни дружина и след 35 минути бяхме на летището. Там направихме неколкократни реорганизации на багажа, съобразявайки се с кантара на авиокомпанията и лимитите за тегло (32 + 8 кг), хапнахме от купените по-рано през деня припаси и се чекирахме. За Sharja излетяхме навреме и кацнахме навреме след близо 5 часов полет, този път за съжаление почти само над облаци и никаква гледка. С изключение на прекрасния залез и потапянето на слънцето в облачния хоризонт. В Емиратите кацнахме пак по тъмно. Отново ми направи впечатление ярката осветеност на огромни територии. Кацнахме в 20.20 минути, а самолетът за Истанбул излиташе в 20.50 часа. Това стана причина за доста суетене и бързане както от страна на служителите на летището и служителите на Air Arabia, така също и от нас самите. Но нямаше да излетят без нас, а и не бяхме единствените прекачващи се от Кения. Този път самолетът бе повече от пълен за разлика от предходното трасе.
Последва отново 5 часов полет и с часовите разлики в 23.30 часа бяхме на Sabiha – Gokcen. И дотук. Гадовете от Pegasus Air бяха отменили така удобния и изгоден нам полет от Sabiha до София и трябваше да се оправяме някак си. Ето как.
Ден 31 - 15.02.2011 – вторник.
Спахме на летището до 4.30 часа. После първият автобус Е10 в 5.00 часа до ферибота в Kadikoy. Там бяхме в 5.50 часа, но при дневен трафик пътуването може да отнеме и до час и десет минути. Първият ферибот е обявен официално за 7.00 часа, но явно има и такъв, който тръгва в 6.45 часа. В случая ние гонехме автобус в 9 часа, тръгващ от майната си спрямо летище Sabiha – Gokcen. Пътуването с ферибота отне около 20 минути и 1.75 лири/ лева (Е10 – 3.50 лири/ лева) до спирка Eminonu, откъдето трябваше да хванем трамвай в посока Aksaray пак за 1.75 лири/ лева. Слиза на спирка Jusufpasa, където е и връзката с Метрото. 200 – 300 метра пеша между двете спирки не са много, но с тежък багаж може да отнеме и 10 минути. Метрото пак за 1.75 лири/ лева спира точно на Otogar, което беше и нашата цел. В 8.30 часа бяхме на терминала на Metro Bus с билети и достатъчно време за закуска и тоалет в близките заведения. Беше порядъчно студено, доста необичайно за привикналите ни към африканската жега организми, но поне имахме палнинска екипировка и бяхме подходящо облечени. Отново луксозен автобус и куп екстри дебело подчертахаединствено и само отликите с автобусните ни преживявания в Африка. На границата отново усетихме различията между двете съседски държави. Сблъскахме се и с безумието, което разрешава в България да могат да бъдат внесени само 2 кутии цигари на човек, информация, достъпна единствено и само на българските митничари и на редовните трафиканти, пардон дребни търговци на разнообразна турска продукция. Горят разни неуки туристи или рядко пътуващи хора. След кратки паузи в Хасково и Пловдив, пристигнахме в София малко преди 18 часа. Очакваше ни делегация по посрещането на перона на централната автогара. Хубаво е да пътуваш, още по-хубаво е да се прибираш у дома!
Пожелавам на всички четящи тези редове да изпитат тръпката на приключението от далечното пътешествие в непознати и екзотични страни, от срещата с непознати хора, от изпитанията и преодоляването на трудностите при осъществяването на мечтата човек да покорява нови територии и върхове!
|
Кения, Танзания и Уганда
