Казват, веднъж бил ли си в Египет, неминуемо ще се върнеш рано или късно.Дори за самата мен,не очаквах , че завръщането ми в тази невероятно древна страна, ще бъде толкова скоро.
Египет предлага за всички по нещо-безгранично културно-историческо наследство, лазурни,топли плажове с кипящ живот под водата и за не толкова естетите, а тези търсещи ал инклюзив пукница до зори,то страната на фараоните е всичко изброено от мен до тук.
Декември 2009, освен срещи с приятелите на Немо , някъде из топлите морета,нямах някакви други по сериозни въжделения или конкретна точка на желанията си в Египет.
Просто исках , релаксиращо лежане на плажа и малко адреналин.
Петра, събуди интереса ми, още някъде в много ранното ми детство, когато гледах филм,показващ истинския живот на местните бедуини.
Ама Йордания, не е по всекиму джоба за 2 седмици блаженно протягане по плажовете на Акаба и съзнанието ми се зае трескаво да работи, как да постигна съвършената си почивка, включваща безделие на морския бряг и активно бродене из древните руини ( и не съвсем такива) в Петра.
Разглеждайки атласа, ми просветна гениалната идея,да отседна в Синайския полуостров и от там , почти като Мойсей, да прецапам залива Акаба.
Вглеждайки се в картата,на очи се набива, небезизвестния и претендиращ за най-добър курорт в Египет - Шарм ел Шейх.
Проверявайки цени , оферти и предлагане, почти се бях отправила за там.
Но !!!!!!!!!!!!!! Съветвайки се с Трип Адвайзер, съмнението, започна бавно да ме гложди.Навсякъде от там се предлагаха, напълно налудничави еднодневни трипове до Петра, които са равносилни,да отидеш до Пирамидите в Кайро,направиш им една снимка и бегом към дома.
Така или инъче, едно от нещата, който най-ненавиждам е организиран туризъм, до важни за мен места, та започнах да търся алтернатива, как сама да се домогна до Йордания.
Ама това по вода се оказва, тотално невъзможно!Просто е лудост , как има невероятно удобен и евтин, воден транспорт от Синай до Акаба, но на който ,самостоятелни пътници, не са допускани!
Невероятно но факт!
Та чувствайки, че проблеми ще има, се насочих към един алтернативен вариант,даващ ми при нужда до 24 часа , да се докопам от Синай до Петра,по суша- Таба.
За Таба, пък изобщо не бях чувала и не свързвах репортажите от 2004 , когато един Хилтън, беше изравнен почти до Земята и нелепата си кончина,намериха там над 30 човека и 150 бяха тежко ранени.
Таба, е била върната на Египет през 1979 от Израел и в знак на топли съседски, зараждащи се взаимоотношения,израелтяните даряват този скъпо-струващ и с прекрасен плаж хотел.
Но историята на Таба е твърде по- стара, от нелепата претенция, на страна основана 1948 с резолюция на ООН.
Таба е бил един от първите курорти в Египет през 50-60г. и със сигурност по-стар от пренаселената и чудовищно- застроена Хугарда или модерния Град на Мира, наричан, поради ежегодните мирни конференции, провеждащи се там, относно Близкия и Среден Изток - Шарм ел Шейх.
Но бурния възход на строителство и изграждането на модерна инфраструктура , на което се е радвал до края на миналото хилядолетие, са далечен спомен и 2004 се оказва съдбоносна за неговото развитие.
Хората по цял свят са изплашени и скоропостижно напускат Таба,оставяйки я в приятна дрямка под сенките на зловещите планини надвиснали над нея,променящи си цветовете от бяло , та чак до черно и в ръцете на истинските й господари-шепа бедуини, живеещи си там и до днес.
Грандиозният проект за нова Ривиера по Червено море е замразен (Taba Heights) за неопределено време и слава на Боговете, че все още има такова диво и прекрасно кътче на Земята , като Таба.

Та знаейки и по-малко преди месец, от това което токущо написах, смело се запътих към Таба с идеята и няколко дни бродене из Петра.
Безспорно, Египет е най-добре да се посети ал инклюзив и с помощта на Томсън, имах под ръка прекрасен пакет за 2 седмици.
Излитайки на 01/12 от Гатуик и проклинайки, появилия се голям студ, с нетърпение очаквах да кацна в Таба по къси гащета и прекарам първата си вечер в курорта под звездите.
Но излизайки от летището на Таба, такъв тамошен студ ме скова, че помислих, да не би по погрешка да съм кацнала, някъде по северните ширини, а не на египетско военно летище, което приема , отвреме на време по някой чартър.
Строховете ми бяха разсеяни( не напълно, като виждах , този който ме посреща, как зъзне с Вълнени ръкавички),от представителката на Томсън, която разясни, че летището се намира на близо 2000 метра надморска височина и ни делят едва 30мин път през стръмните злокобни планини,спускащи се до самия бряг на морето и където температурата е поне с 15 градуса по висока .
Поради падналия здрач, не видях много , макар и звездите да бяха като палачинки големи и осветяващи безплатно стръмния канон, през който си пробиваше път нашия автобус.От неприятното жужене в ушите ми, усещах как сменяме надморска височина и след има няма и 30 мин., се озовахме пред нашия хотел.
Рисърчът ми в интернет беше дал, много добра представа, какво мога да очаквам и което напълно съвпадна с гледката пред мен.Но никъде не се споменаваше, че това е по средата на нищото и няма общо нито с Таба( старото рибарско селище) , нито с Taba Heights –новият курорт.
Един хотел и едно безкрайно нищо наоколо!
Разопаковайки на бързо багажа, се отправихме към терасата на ресторанта, от която се носеше приятна-примамлива миризмичка на печащо се барбекю.
Впечетленията ми от първата нощ, могат да се обобщят идеално с 2 думи-Ами тука е райско местенце.Храната е супер, алкохолът няма нищо общо с този, който вкусих предната година в Хугарда и персоналът е изключително любезен и приветлив, но не с тази типична, натрапваща се и дразнеща сервилност на арабите.
Същото , обаче не можех да кажа за отседналите гости, които бяха малко на брой, но запомнящи се от първо виждане.Огромни, разплути тела, лапащи до полуда и наливащи се до безпамие с Блъди Мери ( ама вярно , че го правеха страхотно-доматено сокче, се отваря пред теб!).Дори ме споходиха мисли от сорта, дали дебелариумите от Англия и Русия, са си дали среща в хотела и провеждат някакви надяждания.
По принцип , ако реша, мога да се абстрахирам от всичко и реших, тяхна си е волята.
След приятна закуска с пъпеш и кисело мляко( арабите го умеят) се запътихме към плажа, който е на 4 мин. пеша.Пустиня,планини, магарета и камили!!!!!!!!!!!!Изумителна гледка.Просто започнах да усещам , че това е желания от мен курорт, докато не се появят онези с багерите и тотално , променят пейзажа.
По някакъв начин се пренесох във времето на 90 години, когато Синеморец, беше токущо отворен за простосмъртните от страната, когато нямаше асфалтова улица, вечер токът спираше и всички туристи( може би около 20), се събирахме в Синята Акула, за сладки приказки и мазни салатки с огнена вода.
Това е картинката около Sol Y Mar,Декември 2009.
В тона на дивотията и хипарията, на плажа се мъдри голяма табела, че мястото е неохранявано и всеки си поема риска.
За мен това е перфектният плаж-далеч от цивилизацията, хората, техниката и над мен надвиснали скалите, а пред погледа ми, гледка към Израел, Йордания и Саудитска Арабия.
Спокойствие и тишина, нарушавана от време на време от тима аниматори, мъчейки се как ли не да привлекат дибелариума към някаква активност-Воли Боли( да се разбира волейбол),Физарядка на кея ( за братушките) и стрелички за англо говорящите.
Излегнах се , поех си дълбоко въздух и си казах-3 дена, няма да мисля ни за Петра, ни за връх Синай, за нищо.
Леко с шнорхелчето и разговори само с подводния свят, който буквално кипи наоколо.Дори в Хугарда, миналата година не видях толкова представители на безгласните,морски обитатели.Поне 20 вида срещнах и съжалявам , че не си купих карта с имената им та барем, поименно да се обръщам към тях, когато им ходех на гости.Такива цветове и нюанси има под водата, че нищо не е в състояние да ги опише, нито камерата, да пресъздаде реалните им багри.
Приказен свят, различен от нашия и така ми се прииска да стана русалка и живея там, а при скучна вечер, да подмамя някой клет моряк.
Но докато си правех тези планчета, изведнъж чух-Родна реч, омайна сладка.Изненадка.Съпругата на мениджера на хотела се оказа нашенка и не по-малко изненадана от нас, каза, че за последните 5 години, по средата на нищото не е виждала сънародници.
От нея, успяхме да се докапаме до малко клюки и пикантерийки от житие- битие на хората, работещи в 2 –те Таби.( а те се намират на разстояние една от друга няоколо 30км).
Старата Таба, граничи с Израел, а новата е в посока Nuweiba.
Персоналът е млад, без експирианс, без големи очаквания и непридобил все още досадните египетски трикчета за зарибяване на туристите .В Таба е скучно за някои хора, никога не се връщат повече, а за други е примамливо местенце, като от приказките.
Разговаряйки с нея и тя казва, че самостоятелни туристи с така нареченото фери, което е в Новата Таба и на 20 км. от нас Не качват!
Лошо, та лошо.По вода залива Акаба се пресича за няма и час, а тръгне ли се по суша през Израел, един Дявол знае, кога ще пристигнем.А транспорт в Синайския полуостров, може да се каже , че почти няма, сравнение с останалия Египет, а в нашия случай, наоколо няма Нищо.
Минало-годишния ми опит за помощ при намиране на екскурзовод, по съвет на Томсън в Луксор, само затвърди подозренията ми, че тамошните самозванци,представящи се за историци, археолози и какви ли не, са дърти чичовци, подписали мазен договор.В сърцето на този невероятен комплекс под открито небе, само слушахме бръщолевиците, относно женската любов в Древен и не само Египет.
Та винаги се стремя да избягваме местните представители, но сега нещо май нямах избор и седнахме да проведем дълъг разгаовор, как да ни намери група за Петра, за поне минимум 2 дена.За 3 дена , той заяви, че щяло да бъде загуба на време, ала бала и най-добре да си ходим под строй с редовия турист за 3 часа в Петра.
С упоритост обаче, винаги съм смятала, че човек чудеса може да постигне и в крайна сметка се намирах на такава чудата земя, по която кой ли не от познатите ни светии не е бродел, че му дадохме у лево и продължихме да се чудим , дали пък по Земя да не тръгнем през Израел.
Не съм била никога в тази страна и нямам интерес да я посетя преди да видя Сирия, Ливан и може би Афганистан, с която както знаем, са си смъртни врагове и имаш ли веднъж печат от Обетованата Земя, то на куково лято ще зърнеш чудесиите на нейните неприятели, по простата причина, че няма да бъдеш допуснат да припариш до там.А и още една досада за Израел-влизаш веднъж-оп- около 30 долара ли беше, паунди( когато съм на почивка, харча и не мисля за пари , та и рядко запомням цифри) и след ден като се прибираш и влизаш пак в нея-същата сурвачка за добър ден.
Мениджерската жена ни осведомява и за други грозни трикчета от страна на евреите.По празници, те се изсипват на цели тумби, да се веселят на евтения из Синайските хотели и как точно тогава се получават заплахи за бомби по хотелите и клетите израелтяни до часове са прибирани в страната си и настанявани в много кратно по-скъпи там .Трикчета, но не беше това, което ме вълнуваше в момента.
Просто не мога да повярвам , тъпнята, която спохожда желаещия за приключения и защото ми беше супер тъпо тази вечер, не знам как се заприказвах, с много приятно семейство англичани, които ни канят, на следващия ден да посетим заедно Сент Катрин манастира в Синайската планина.
Плановете ми бяха съвсем различни, за тази дестинация, но с непрекъснатите проблеми съпътсващи някой решил да се разхожда из полуострова, решавам, че изкачването на връх Синай, може и да почака.Това е лесно осъществимо, ако сте отседнали някъде из Шарм ел Шейх.Посред нощ ви товарят на автобуса, пристигане около 3 по здрач, около манастира и плавно изкачване 2,3 часа до върха.После слизане надолу и в 9 сутринта, портите на светата обител са отворени за туристи( до 12 на обяд,вход 4 долара).
Катрин са намерили микробус с шофор и 4-та , точно в 6.30 сутринта тръгваме на път. Гледката, която се разкрива е уникална.Пустиня и докъдето поглед ти стига пясъци и Планини или огромни камари от камънаци с най-различни цветове.Просто е невероятно.От единия път на шосето планините са с един цвят, а гледайки от другия прозорец на колата, все едно си на някакво друго място.Свлачища от пясъци,приличащи на ски писти или реки в далечината.
И разбира се, защото не сме някъде другаде, а точно в Синай-полицейски постове през 10 мин. ( че и паспорти и всичко проверяват,голяма досада и зор за бъдещите терористи), та и цял танк с насочено дуло срещу нас съзирам..............
Пътят отнема около 2 часа и 5,6 спирания за достигане на манастира и струва 15 на човек ( ама не помня долари или паунди?).
Манастирът е основан около 330 след Христа от Римската Империатрица Елена и е един от най-старо деистващите в света, водил своята дела, без каквито и да е било прекъсвания.Известен е с горящия храст, чрез който Бог давава първия сигнал на Мойсей.Как точно се е запалил, едва ли ще разберем, но е притегателна точка ,този храст за снимки.
Около 6 век, от малък параклис се превръща в огромна крепост, внушителна с нейните размери и разположение, между невероятно огромните и трудно достъпните скали.Един от най-старите Християнски манастири, носещ името на света Катерина, намерила гибелта си в името на своята вяра и чието тяло е открито 300 години по-късно на върха( смята се че ангелите са я въздигнали до там) Синай, който е най- висок в Египет – 2642 метра.Свещено място, както за християни, мюсулмани и евреи, откъдето Бог изпратил до Мойсей 10 си заповеди.
Манастирът е наистина внушителен и по-скоро прилича на добре укрепена крепост.По някакъв начин ми напомня с излъчването си на Рилския Манастир, макар и да са толкова различни като цяло.Чардаците, малките сукаци вътре и брадатите попове в черно, ме карат да се чувствам като у дома си.Тълпи от туристи те носят в църквата вътре и се чувстваш като в центрофуга, където не можеш да контролираш движенията си.
Излизайки навън и качвайки се достатъчно високо по скалите, та целия да ми се разпростре като на длан, си мисля колко усилия е коствало в миналото, древните миряни да се доберат през пустинята до тази свещена обител.
Слънцето се е изкачило на икендиено време и е време и за нас да си ходим към плажа.Особено важно е, което не трявба да се забравя, ако има водолази, между тук четящите, никога за 12 часа, не изкачвайте връх Синай и после бам в дълбините потайни, защото с такава постъпка, някой може да заплати с живота си.
Та връщайки се на плажа, за краткото зимно слънце, което се скрива около 4 след пладне и четиримата сме много въодушевени и впечетлени.
Да бъда съвсем честна аз съм луднала по пустинята, която е толкова необикновена и през която сме минали току що.Необикновена и лунно-приказна.
Катрин и мъжа й, току що пенсионирал се оператор от BBC се оказват много интересни, интелигентни и невероятно жизнени за годините си.Лека полека ставаме приятели и те проявяват интерес да дойдат с нас до новото чудо на света Петра.Добре, ама ние самите не сме решили още, кога ще тръгнем и някак си не сме загубили окончателно надежда, че смело ще порим вълните през Акаба.
И както не вярвам , че има нещо случайно в този живот, не мисля, че беше и случайно запознанството ни с това семейство.Те дават идея, да питаме, човекът , който им е организирал пътуването за Манастира.
И о чудото се заформя.Типично по арабски, служителят на хотела иска двойно по-висока цена от реалната с увещанията, че никой не ходел за 2 дена до там и това ще се окаже много трудно.Но си намира майстора в лицето на мъжа ми и Катрин.2-та успяха да свалят така цената, че още имам леки угризения за посредника ни, дали поне спечели 20 паунда от всеки един от нас.
Предлага невероятната цена от 240 паунда на човек, включваща-такси от Нищото, където сме до пристанището на Нова Таба, отиване и връщане с т.н фери, което си е най-обикновено , спретнато катамаранче, побиращо, не повече от 200 човека вътре, трансфер –отиване и връщане от Акаба до Петра, барабар с екскурзовоада, нощувка в приличен хотел, препоръчван от Lonely Planet и отстоящ на 5 мин пеша от древния град,входа за 2 дена, който струва около 20 лири+вход за нощното шоу( около 12 лири) , барабар с 2 лапачки в Йордания и необходимите визи и документи, които се плащат на влизане и излизане в кралството.
Е по-прекрасно нещо от това, едва ли някой може да желае.Ако беше разрешено да се пътува с корабчето, самостоятелно със сигурност щяха да заминат поне 300 британски или йордански пари, защото тяхната валута е почти , колкото английската.
Готови сме за път.Поливаме обилно съвместното ни пътешествие с тези готини хора, плануваме нови такива по света и дошла неусетно любопитната зора, която ще ни съпътства в непознатото за следващите 2 дена.
Корабчето, неусетно се носи по вълните на Червено море и след няма час се озоваваме в Акаба.
Е разликата, между 2-та бряга е потресаваща.Докато на Египетския, сякаш всичко е замряло е чака новото пробуждане на световете, то на Йорданските брегове, просперитета, от далече се надушва.Всичко е модерно, стилно, градено с много пари.А от къде ли са се взели тези пари се чудя, но не за дълго, защото екскурзоводът, обясняващ на руски е истинска енциклопедия( същото не може да се каже за англ.говорящия и попревеждаме отвреме на време на новите ни приятели).
Йордания, основана 1946 , много бързо се превръща в оазис за непрекъснато враждуващите си съседи наоколо.Явява се 2-рата желана в Арабския Свят, страна, където хората искат да се заселят и заемаща 16 място в цял свят по същия показател.( България , къде ли е в класацията?).
Разумна, социална, хуманна и далновидна политика на правителството, нарежда неиното скромно население от около 6 милиона в първите редици по академичност.В тази малка страна се намират 17 университета и всичките от тях безплатни ! Е на това + безплатно здравеопазване се казва, едно голямо браво!
Химическата й промишленост не спира за миг и бълва фосфати и какво ли не от тези умрели планини за живот.Магистрали , като слънце се прокарват на територията й и мощта й закрепва.Интересна подробност-сделка се случва между Саудитска Арабия и Йордания.Първата заменя 12 км. плажна ивица за 12000 пустинна земя( но не обикновена пустияна, а бъкана с полезни изкопаеми).
Цените са като във Великобритания и в някой случаи, доста по-скъпи.Всичко е подредено, приветливо и не виждам никъде типичното арабско пазарене и циганийки.Наистина съм много впечетлена от видяното и наученото за Йордания и би ми се искало, някой ден да завърша,започнатата обиколка там и съчетая визитата си с посещение и на близките Ливан и Сирия.Но това не ми е в плановете за следващите 5 години, та всяко нещо с времето си.
Неусетно сме стигнали Петра или по-скоро до Wadi Musa, градчето даващо подслон и топла храна на последователите на Индиана Джоунс.
Около 11 сутринта е и от всякъде се изсипват автобуси с хора откъде ли не.Е как мразя тези групови туристи, които нямат ясната идея накъде и защо са тръгнали , но имат цел, колкото се може повече снимки и после да раздуваме и се показваме.Скука и безумие!!!Да бъде забранено със закон, ако човек, си няма и най-малката представа накъде е тръгнал.
Преди навлизане в известния канон се върви около 3 километра, равен като питка път и за мързеливите дори се предоставя яздене на магаренца, коне,камили или наемане на малки файтончета.Цена около 2, 3 Евро в едната посока.В началото на пътя има специална клиника за болни и експлоатирани животни, която е под егидата на Кралица Rania и която вършела невероятни неща за клети животни.
Пред нас, започват да се появяват и първите монументи на този приказен град.Огромни монолити, смятани понякога за цистерни, друг път за гробници( най-лесно е необяснимото да се определи като погребален комплекс), но за какво ли точно са служели, едва ли някога ще стане ясно,по-простата причина, че не е много ясно , кой е строителят на този невероятен град.
Преписва се тази чест на Набатийците от преди 2000 години, но едва ли от някакви номади, ще се пръкне на толкова важно стратегическо място, един Необятен Град.Може би ,за да се разгледа всичко подробно е нужно седмица, а за бързокраки като мен, на пълно препускане 70-80% са постижими за 2 дена без да се стига до Малката Петра.
Не бих искала да цитирам , какво се знае от конвеционалната история за Петра, защото за себе си не намирам логика и поради факта, че няма и намерена до сега писменост.Някой учени са оптимисти и смятат , че е въпрос на време да се намери липсващата такава.Да приемем, че някой се е заселил преди хиляди години, доизграждал е граденото вече до тогава, после Римляните се появяват, с човешка ръка,правят перфектно изграденото дотогава от природата и мирно и щастливо градът се развива.
Но както природата, понякога е съзидателна, то и често взема своя дял.Разрушително земетресение в началото на миналото хилядолетие, остава Петра в забрава и спокойствие.
Отново известна в наши дни за европееца става благодарение на швейцарският пътешественик Johann Ludwig Burckhard през 1812,мотаещ се натам и търсещ изгубени библейски градове.
Навлизаме в канона-е това е невъобразимо и несравнимо – представям си как това е бил някога град на атлантите,изглеждащ, доста по-различно от сега.Толкова неща си представям, че когато пред мен изниква най-известния монумент в Петра-The Treasury , направо се чудя, в кое време съм попаднала.Времето е спряло и всичко около мен е нереално и нечовешко.А дали там е имало съкровища?
В тази сграда не пускат туристи, но човек може да надникне, а и със сигурност мога да кажа, че тя не е най-внушителната и интересна от комплекса.
Разходката нагоре ни води, до какви ли се странни, издълбани пещери, скали, цветове,променящи се според слънцето и сенките.Почти нявсякъде може да се влезе( където е физически възможно) и почти навсякъде се носи не особенно приятна смрад на човешки и и животински изпражнения.Пещерите били допреди 20-на години домове на бедуините , сега са изпразнени и станали чудо на света.
Но местните, продължават и до ден днешен да си населяват своите скали, но не в централната част на Петра.Живеят както са го правили и до преди началото на времето.
Тук там се срещат кафета, където измореният турист може да почине и зареди сили, които отново не са така натрапчващи се за един европец.
Не знам как е станало около 4 след обяд и слабото слънце, скоро ще се скрие, а това е едно от незабравимите неща, запомнящи се , освен всичко останало за Петра-Залезът.
Той се явява , като безплатно, лазерно, светлинно шоу.Всичко трае броени минути и не бих могла да го опиша, защото е красиво, неземно, невероятно и сякаш не от нашата планета.Сградите променят цветовете си за минути.Идва ми да крещя от кеф................
Станало е тъмно и е време да се приберем до хотела, хапнем и се върнем отново за друго едно шоу, но определено с намесата на човека.
Хотелът , не е лош, но най-важно на 5 мин., от входа на Петра.Мечтите ми да спя при бедуините не се осъществиха, поради трудностите да се добера до там, но честно казано не съжалявам много.
Времето е хладно , все пак там е зима, но за наша радост нито сняг има , нито е чак толкова студено-около 10 градуса.
18.30 се запътваме да хапнем в ресторанта и там доста се позабавлявахме.Такъв огромен ресторант, не бях виждала от времето на соца и големите сватби от по 1000 човека.Това е невероятно помещение, но още по невероятното е, че вътре сме само аз и мъжа ми.Катрин и съпругът й си вземат турска баня и се забавляват под ръцете на ловки масажисти и ще се присъединят към нас след около 40 мин.
Никой няма, виждам големите баки, които предполагат самообслужване и се запътвам с бърза крачка, да напълня канче.Из невиделица се носи много ядосан сервитор и ми казва, че ще бъдем обслужени!Но кога ще стане това, не е много ясно, след като чакаме около 10 мин. с празни пред нас паници.
Питаме го вежливо , дали чакаме някого или нещо да се случи и той навъсено взе да ни сервира.Яденето не беше лошо, дори доста добро, но обстановката около мен ми напомняше древна , със сигурност погребална зала и до десерта , така и не стигнехме, та никога в Йордания не опитах сладките им неща.
8.30 на входа на Петра сме – 150 човека ентусиасти.
Преходът от 3 км, преди навлизането в канона е заслан на всяка крачка със свещички.Групата е помолена да пази пълно мълчание( а и не знам, на някой думи да му бяха останали пред тази красота) и бавно започва прехода към Съкровищницата.Звездите са може би хиляди над нас и ако през деня, се чувстваш в друг свят, то нощна Петра, е нещо което трябва да се види!
Посрещтнати сме със сладък арабски чай и помолени да седнем на килимите, грижливо застлани пред т.н храм на Индиана Джоунс.
Ако светлинните шоута в Кайро и Луксор са скъпи, комерсиални и разбира се също много впечетляващи , то това в Петар е семпло и несравнимо.Арабска музика( но истинка бедуиснка, а не чики-рики), песни, чай, свещи и звезди.Мечтая си никога да не напусна това място.Сливаш се с природата и забравяш всичко.Носи се глас,разказващ историята на Петра и питащ:
О Петра, кой е тук, кой ни е дошъл на гости, след хиляди години забрава?
В този момент се случва нещо невероятно.Унесена и слущаща гласа, нещо се изправя на рамото ми, стряска ме, аз подскачам, хората се обръщат и мракът е пронизан от едно напевно и гръмогласно Миауууууууууууууууу.
Това може да се случи само на мен.От всичките хора там, от цялата ни улица в Лондон, всички котки ме намират.И досега се чудя, какво ли точно искаше да ми каже този джинджър?
Не зная, но каквото и да е имал предвид, вярвам че е било хубаво.
Представлението трае около час и половина и мен лично ме зареди с такава добра енергия, че летя през канона, не за 4-ти път, а 6-ти( но не ми се говори, какво ме накара да тичам бястно към 3 след обяд, навехна си крака и пак се върна за залеза) път.
4-та изпитваме неописуемото желание да седнем на бира, в някоя локална кръчма ресторантче и си говорим, говорим...................
Пием бира Петра за 5 паунда едната( кутииките са много красиви и дори се каня да си взема една празна или пълна за сувениер, ама, не вземам), в много приятно ресторантче, 11 вечерта и разпалено говорим какво ще ни поднесе изгрева( обезателно и това трябва да се види).Как е станало 1.30 не е ясно, но всеки се отправя по стаите до нови срещи – 5.30 сабалям.Нищо не е отворено и умирам за кафе.4-та крачим с бързи стъпки, защото искаме да сме първите пред тълпата, но странното е, че тълпа няма.Къде са отишли хората от вечерното шоу, за мен е загадка.Групата ни се чувства, като истински завоевател на времето и града.
Няма абсолютно никой освен нас до 8.30 сутринта, когато забелязвам още 3,4 ентусиасти да крачат бодро, ама те може би са пили кафе, а аз не и започвам да ставам много нервна.Заведенията в Петра, са напълно отворени, яденето,пиенето е там, ако искаме можем да се самообслужим и сувенири да си приберем, но кафе няма как да си направим.А през това време стопаните си нанкат сладко на Земята , завити с катове юргани.Решавам че 8 часа е време да отварят и съставям план, който и както очаквах проработи.Сядаме, дигаме олелия и ще бъдем осблужени,както и стана.
Петра на зазоряване е по-призрачна, от което и да е друго време на деня( а може би защото не са се появили досадните турсити).Призрачност и нищо друго не ми идва на ума.Тишина, безвремие и невероятно спокойствие цари.Стълби водещи към нищото, врати в нищото, прозорци, дълбини...............Толкова съм щастлива , че съм имала цели 3 часа Петра само за мен.
Става около 9.30, с мъжа ми решаваме да стигнем до Манастира-най-монументалната, невероятна и за някой с изключителна трудност за достигане сграда.Изкачване около час и половина ( малко по-трудно от лесен преход).По пътя се натъкваме на други интересни пещери , една от която е гараж за 2 нови джипа.Това е снимка-уникат-много нерелано.Изкачването е стръмно и отвреме на време сме подминавани от таксита-магарета или любопитни бедуински девойки, завързващи, дори лек флирт с мъжа ми.Качени на магаренцата си, забрадени коси, не лица, нови маратонки и слушащи музика, задявайки се сексуално с туристи от другия пол е много кул нещо.Просто радва, но това ако ме изкефи, на още по-високото, взеха да се появяват стари баби, пушещи, едно такова нещо, предизвикващо краткотрайно щастие и подканвайки ни да се присъединим към тях , попушим и пийнем чайче.Преходът може и да не е много труден, но не е и толкова лесен и като благоразумни туристи, мислещи за сигурността си, мило отказваме.
Манастирът е поне , 2 –пъти по голям от Съкровишницата, ама не виждам, как биха качили дотам цял екип за снимки на филм.
Бил е наистина действащ и срещу него се намира огромна пещера, застлана с шарени килими, наргилета и т.н, което е приятно място за отдих, след час и половина бъхтене нагоре.За мен това ще остане, най-невероятната сграда.
След кафенце и бисквитки бавно се спускаме надолу.Разглеждаме амфитиатъра, побирал около 5000 човека, римската улица и станало един по пладне.Срещаме приятелите си на долното кафе и пак се почват приказките.
Петра е град, който разкрива всекиму по нещо, според, това което е заслужил.Колин не е много бърз в ходенето и затова не предприеха изкачването с нас, но какво им се случило-натъкнали се на истински оазис сред скалите.Един от многото бедуини, които все още си живеят там, който си гледа Зеленчуци, Цветя ги поканил в тях( и пред къщичката му има номер , като на улица и име!!!!!!!!!!!).
Сякаш времето е започнало да лети бясно.Остава ни още само час, да напуснем това мистериозно място и не знаем, в коя пещера да се наврем...................Вечеряме с групата, която трябва да ни прибере в Египет, не къде да е , а в Мариот, който има най-високата точка за наблюдение на града, посрещаме още един невероятен залез и е време да си ходим.

Както всичко има начало, така дойде и краят на моята мечта –Петра.Заслужава си един път в човешкия живот да се види!
По старо от историята и времето, показващо по лъжичка на час, зареждащо с дива страст за нови пътувания, това за мен е Петра.
Древната Петра, която ми даде знак да отида в Етиопия и изследвам- Lalibela-древния град, копие на Йерусалим, там високо някъде във планините.
Благодаря ти Петра, че ме допусна, след толкова трудности до себе си и ми даде спомени, до края на живота ми.
Пожелавам го на всеки!Щастлива съм да давам всякаква информация, ако някой иска да последва стъпките ми!