|
Извинявайте, че нещо съм нередовен напоследък в отговарянето и пътеписането. Следва опит за съвместяването им набързо в повърхностна и непоследователна сводка за забежката ми в Турция през май.
Ние също пътувахме с кола. Другите обикаляха по-продължително, но аз можах да се включа само в отсечката Анталия - Невшехир.
Първо впечатление още от летището: На турските клавиатури i-то без точка (ъ) е заело мястото на i-то с точка (и), което от своя страна е смотано някъде встрани вдясно, където нормалните клавиатури поддържат препинателни знаци. Досадно. А вместо OK ти се казва "Tamam!". Духовито.
Кокорбашия ни беше една моя стара позната от рафтингови експедиции (в Индия) Седа, грингоизирана туркиня от Айдахо. Имаше и автенични американци. Предимно от Орегон. Добродушни, но не особено добри в ориентацията сред балканско-анадолските хубавини.
Примерен диалог с една от леличките:
Леличка: Този айран от мляко ли е или от коза?
Аз: ??
Леличка: Защото в Щатите ние имаме сирене, но също имаме и козе сирене. Та не знам.
А другата леличка тамам се беше потресла, че съм бил в Англия и съм пропуснал да се абонирам за списание English Garden.
Уточнявам, че овчето кисело мляко по проходите на Таврийските планини е много добро!
Опитхаме го на входа на Тиназтепейска магура (пещера, бълг.). Която с образуванията си, водопадите и езерото на дъното си не пада по-долу от него. Кичът с украсата от плюшени камилки и пластмасови снежанки в ханчето може и да се пренебрегне.
Анталия сигурно е позната на много от четящите тук. За мене беше приятна изненада дотолкова, доколкото летовническата база е изнесена далече и не влиза в спор с автентичната турска атмосфера и историческите пластове на стария град. А може би през лятото влиза, знам ли. За един ден пролетна разходка по калдъръмени сокаци измежду ранноселджукски минарета и късноотомански конаци (по-семпли от в Стария Пловдив) става. А се озовах настанен (в харемлъка!) на един точно етакъв, обърнат на бутиков хотел с абсурден басейн под асмата. Естествено не пропуснах да се потопя и в морето. И още недоизсъхнал да си хвана трамвая, който има вид да е от раннорепубликанската ера.
В самата Кападокия, макар че отщраках четирицифрен брой снимки, ми се струва, че почти нищо не съм видял. А цели четири дни само там обикаляхме и така и не ни остана време за едно от най-хубавите села - Учхисар. Но може би е добре да се ходи много пъти в различни сезони, с различни транспорти (кола, пеша, велосипед, балон) за да се оцени правилно.
Кападокия е пътешественическа "икона" - място, което трябва да се посетиш, независимо, че си го виждал на стотици снимки и филмови кадри и безброй други пътешественици са се разписали там преди тебе. От категорията на Венеция и Кейптаун. Името е на обширно древно царство, но е сведено от туристческата индустрия до търговска марка на три ерозирали в дълбоките пластове на наслоената от изрифванията на Ерджиас и Хасандаг вулканична туфа долини. С издълбани в тях изписани църкви, монашески кили, и ... цели села от обитаеми хралупи. И безброй гълъбарници за естествено наторяване на долините. Изоставени след възхода на изкуственоторовата химическа промишленост.
Ако ще ходите в Кападокия и бюджетът ви позволява, настанете се в някое от новите хотелчета и къщи за гости, със стаи менно в тези хралупи. В каквито местните жители са живели чак до 70-те години на 20 век. Ако пък изберете Мелеклереви (Ангелови къщи) в село Юргюп на Дере сокак No 59, тамам ще проверите дали стопанинът Муаммер е научил таблата. В една от неговите хралупи се прибирах всяка вечер, изтощен емоционално преситен от видяното и помирисаното през деня. Но не дотолкова изтощен, че да не мога да го бия с 5:0. На горкия много му се събра тоя ден, защото и Фенербахче загуби финала на купата на Турция от Бешикташ. Разбра се, че напук на славната си история, точно тая купа не я били печелил поне от преврата на Младотурците. Гледахме мача в смесена компания на окрилени и опечалени фенове в барчето с
бирата в центъра на Юргюп зад хамама отпреди младотурците, разположен удобно между турската и бившата гръцка махала. В който пък още първия ден се бяхме подложили на надлежно традиционно изкъпване с професионално съдействие. А пък стопанката на Ангеловите къщи Арзу какви пухакави баници прави! А снагата и хич не издава човек, който би проявил интерес към баниците. Двамата били истамбулчани, архитект и дизайнер, попаднали в Юргюп със случайна награда от състезание по радиото преди десетина години. И си купили руина и съградили от нея
хотелче за чудо и приказ. Сега се опитват да купят и съседната руина, но вече е скъпо. Трябвало е още тогава да си вземат две. Да има!
Съседното село Гьореме е по-известното, а също и една идея по-хипарско-бакпакерското. Както ви харесва. Там е и най-големият музей на открито с най-многото скални църкви. Един от най-масовите туристически капани в Кападокия е летенето с балон. Лично аз не съжалвям, че се попаднах в него. Пък и ми се случи рожден ден. Както личи от снимките, чарът на преживяването не е толкова, че се
любуваш на пейзажа (и) от птичи поглед, а че се любуваш на пейзаж осеян с още петдесетина пъстроцветни балони като твоя. Които излитат вкупом около изгрев слънце, отвяват се накъдето вятърът рече, и докъм баничено време са се приземили някъде в полето, избягвайки по възможност прясно разораните ниви.
На юг от Гьореме спряхме в Каймакли, където се влиза в цял подеземен град на поне четири нива, давал убежище на местни жители в смутни моментиот през най-различни епохи (хититска, раннохристиянска, византийска) . В днешно време се оживява предимно от японски туристи. За сравнение - гръцките предпочитат да се отбиват като на поклонение в село Мустафапаша, бившо Синаос. И да се ръсят с лека ръка по 8 турски лири за билет за вход в изоставената с нищо не забележителна и дори неизписана черква. Синаос е гръцко село, изселено в Северна Гърция по спогодбите за размяна на население (чиста проба етническо прочистване по съвеменните разбирания) след гръцко-турската война през 20-те години на XX век. На тяхно място са дошли "гръцки" мюсюлмани. "Гръцки" е в кавички, защото хората са говорели български като повечето помаци в Родопите. Имам един приятел, който впоследствие горчиво ме разкритикува как не съм се разговорил с тях. Темата за демографията и топонимите в Македония му е хоби и даже бил писал статия в Уикипедия от кое точно определно костурско село са тръгнали днешни Мустафапашлии. С него при други случаи сме обикаляли по въпросните костурски села и сме бистрили политиката и етническите прочиствания с живеещите и до ден днешен там българи, макдедонци, славяноезични елини или каквито там те самите рекат да се определят. Но, разбира се, в мнозинството си - християни. Вярно, че в Мустафапаша срещнахме поне един възрастен човек, с когото със сигурност щях да се разбера на български, но американците му се нахвърлиха да му снимат магарето, а аз се ужасих от перспективата съвсем да им объркам и без това вече оплетените представи Кой кой е на Балканите и в Анадола. В разговори с турците обаче се потвърди, че докато изселниците в Гърция и три поколения по-късно се приемат като натрапници ("Едни турци изгонихме, други дойдоха!") , изселниците в Турция са били добре дошли и са се вписали много бързо в новата си среда.
Не са съвсем добре дошли ... кюрдите. До степен на обикновен расизъм. В село Аксарай се изумихме от отказа на местния чиновник да допусне трима обути в потури кюрди, сезонни полски работници, да разгледат местната историческа забележителност - кервансараят от времето на селджукските турци (XIII век). Имало си правилник, според който трябвало да се държат настрана, за да не смущават височайшите посещения на чужденците. Трябваше официално да ги приобщим към нашата групичка, за да ги пуснат. За което те едва ли не ни разцелуваха от благодарности. А също и самият пазач турчин беше готов да ни разцелува, защото беше видимо притеснен, че службата му налага да поддържа насилствен апартейд. Вместо целувки всички пихме чай. С локум! Не, че видяхме нещо кой знае колко интересно зад каменния зид на кервансарая - голям двор, където да си вържеш камилата, и голямо тъмно празно помещение, където да си сместиш постелята сред другите камилари.
По пътя за Кападокия се бяхме отбили и в Чаталхьой, и в Коня. Чаталхьой е "PR-ът на арехолозите!" според един от малкото точни коментари в книгата за гости, в която преливат излияния за туристи от цял свят това е било най-вълнуващото място в Турция, за което са си мечтали от деца да прелетя отпрез 9 океана в 10-ти. Става дума за разработвани от десетилетия арехеологичски разкопки на цивилизация от времето на Фред Флинтсоун, ще рече - късната каменна ера, от която обаче нищо каменно не е останало. С голямо въображение се правят теоретически възстановки на дървено-кирпичен град без улици, където в задушните обиталищата се е влизало през покрива.
Коня е голям град, богато духовно средище поне от времето на суфисткия философ Мевлана (XIII век), чийто мавзолей е и в центъра на вниманието. По ирония на времето суфизмът е едно от най-толерантните спрямно неверниците, недоверниците и слабоверниците течения в Исляма, но в днешни дни именно на него се дължи значително по-консервативния характер на града в сравение с Анталия или Цариград. Съдейки по облеклото на жените по улиците .Много повече забрадки. Отстрани погледнато наблюдаваш мирно съжителство на различни светове. Но ако четеш Орхан Памук (примерно Сняг), разбираш, че нещата са значително по-сложни. В мавзолея в някакви редки моменти се събират въртящите се дервиши, последователи на основаното още от самия Мевлана братство-орден-секта. Които за съжаление все повече се възприемат единствено като туристическа атракция. Ако не на живо, то на DVD от магазинчето за сувенири. Нашата визита не съвадна с ритуал на живо. Вместо това един местен чичко - Осман бей - възбудено ни обясни на турско-френско-немски и с ръкомахания къде точно танцуват дервиште, къде стоят зрителите и къде жените. Която лекция звучи много поучително, когато хванеш от речта му думи като "сеирджи" и "кадънлар". А за комепнсация на туристие хотелската управа е разпечатала в четири копия двуизмерна снимка на развихрил се дервиш и ги е вмъкнала слепени гръб към гръб в двете крила на въртрящата се врата, при което кичозният ефект е поразително близък до оригинала. А в бара на последния етаж се опитват да продавата минералната вода 12 пъти по-скъпо от в бакалията на кьошето. Но пък конякът Ихлара е прилчино оценен.
Ихлара е неколкокилометров каньон с високи отвестни скали, в който са издълбани между 3 и 103 цървки в зависимост от прецизността на преброителите ("А били шивачите около деветдесет, даже малко повече - триста и деветдесет" из детска песничка към приказката за Храбрия шивач). Идеално трасе за състезания по църковно-манастирско ориентиране. Но и без църквите каньонът е много приятно място за разходки покрай рекичката. И през нея, когато си пропуснал последното мостче, а чичкото с чая и локума е на другия бряг. И за похапване на прясна пържена пъстърва. Но не е останал незабелязан от писачите на масови пътеводители.
A на забележката на Благун за дините - ей, Богу, настъпил им беше сезонът още през май! Много добре се разбираха с баницата на Арзу
/ Редактирано от дoмoceд на 25.07.09 21:30.
|
Сводката [re: coloman]
