|
Скъпи приятели, това е последната част от лятната ни авантюра в Близкия и по-близкия Изток. Какво се случи в Баку през последните дни, ще разкажа малко по-късно. Пожелавам на всички пътешественици кураж и любопитство!
КЮЧУККУЙУ И АСОС /БЕХРАМКАЛЕ/
Кючуккуйу звучи като “Мачу Пикчу”, но нито е толкова известно, нито е толкова високо място. Това е прекрасно селце в западната част на Едремитския залив. Айвалък-Едремит-Бехрамкале. Чудно заливче, остров Лесбос е отсреща и при хубаво време можеш да му преброиш дърветата. И ние не знаехме нищо за съществуването на Кючуккуйу, но докато си търсехме домакини от couchsurfing.com в района на Чанаккале, попаднахме на интересния профил на Т., който прекарва лятото там. Беше написал, че шест месеца лови риба от прозореца на вилата си, а през останалото време от годината лови риба другаде. Списъкът с посетените от него страни беше толкова дълъг, че единодушно решихме да опитаме запознанство с този човек. Той отговори почти веднага и писмото му започваше с думите “Заповядайте. Телефонът ми е…” Следваше подробно обяснение за това как точно да се придвижим до селото. Оттам да му звъннем и той ще ни вземе след пет минути.
На автогарата в Балъкешир сме към 11:00. Автобусът, с който потегляме към целта, се движи бавно по крайбрежието, защото пътят не е много лесен, и защото спира на всеки курорт. Кючуккуйу! “Тука сте”. Слизаме и се обаждаме, че сме пристигнали. Преди да успея да си запаля цигара, пред агенцията “ТРУВА” спира кола. Разпознаваме Т. - среден ръст, силен загар, татуировчица с източни символи на лявото рамо. Преди да се усетим, се оказваме пред маса, отрупана с храна. Вилата е бяла, двуетажна, има много голяма тераса, градина с две палми, цветя и храсти. Хамак, шезлонги и люлеещи се столове допълват картината. Колело и яхта са другите превозни средства на Т. Той въвежда и останалите герои в повестта – приятелката му и “капитан Немо”. Последният е местен младеж, който в повечето случаи управлява яхтата, помага в домакинството и попива всички уроци от по-възрастния си батко от Истанбул – нашият домакин. Разговорът не е много лесен в началото – първият ден е така. Психолозите казват, че групата е готова чак на третия ден. След втората бира ние съкращаваме този срок и доста по-оживено коментираме Сирия, Антиохия и планината Немруд. Интересуваме се какво е положението в Турски Кипър – да отидем ли да видим. “Там турците ходят да играят комар. Няма какво интересно да се прави”, информира ни Т. “Затова ли всички хотели са петзвездни и е толкова скъпо?” “Точно заради това”. Говорим за акцизните стоки, консумацията на зехтин по средиземноморието, киселото мляко и сиренето. Т. си поглежда часовника и ни предлага точно в еди-колко си часа да тръгнем към Асос /Бехрамкале/, за да видим крепостта и не по-малко важно – залеза. Логично в разговора ни навлиза темата за гръцкото присъстие по крайбрежието и събитията от 1923 година. Т. проявява такава академична обективност към проблема, че направо се изумяваме. Аз съм почитател на старите гръцки градове, отделих много време в последните години, за да изучавам древната Фокея и западноевропейските й колонии. С поднасянето на млечните лешници темата се отмества към Трабзон. Лешниците били оттам. “Обикаляме” Черно море и тамошните гръцки колонии, преминаваме към Украина и Русия. Московчанка е спътницата в живота на Т. Тя деликатно се оттегля от масата и подхваща романа на Орхан Памук, който скоро му донесе голямата награда.
Тръгваме към Асос. Пътят се извива покрай крайбрежието сред масиви от маслинови насаждения. Морето е синьо и спокойно. След 22 км автомобилът е гариран на мъничък паркинг в село Бехрамкале /Асос/. Домакинът насочва вниманието ни към бледочервеникавия цвят на камъка, от който са построени къщите. В Халкидики наричат каменните къщи с покриви “македонски”. Те не приличат по архитектура на тесните и елегантни турски постройки със задължителен /обикновено дървен/ балкон на втория етаж. Преминаваме през множество сергии с традиционни сувенири и скоро сме на върха. Според информация от нашия гид градът е основан около 1000 г. преди Хр. от гърци, дошли от остров Лесбос. Последователно е управляван от лидийци, персийци, пергамонци, римляни, византийци и турци. Допълнителна слава му придават посещенията на Аристотел и… на св. Павел. Бехрамкале /Асос/ се намира в най-западната част на Турция, на една ръка разстояние от близкия гръцки остров. В отлично състояние са колоните от храма на Атина, но личното ми възхищение се поражда от изумителната панорама на Егейско море. Кратка препратка към гледките от височината на Саранда в Албания. Потъвам в съзерцание, защото гледката е толкова впечатляваща и по средиземноморски тъжна! Нищо не пречи на погледа да си шари из релефа на крайбрежието, възприемам сянката на редките дървета като приятелски жест от природата в още много горещата привечер. Точно под нас е пристанището. Там има няколко заведения, чиято публика пристига с малки яхти. Т. ни повежда по обратния път, защото настъпва моментът на залеза, а той знае най-подходящото място за наблюдение. Залезът създава такова очарование, че от сърцето ти се откъсват безгласни звуци на възторг и скръб!
Проговаряме едва в Кючуккуйу, разположени отново около богата трапеза. Мъжете пият мастика. Дамите удряме по едно елегантно Мартини, за да не сме капо.
На следващата сутрин правим кратко къпане в морето. Не ме дразни отсъствието на хубав плаж – хубав според нашите черноморски стандарти. Плажчето е мини, почти за семейно ползване. Прекосяваш алеята пред вилата, слизаш по малка метална стълбичка и се озововаш на бетонна платформа с три шезлонга. За глезотия стълбичка води и към морето – като в басейн. Водата е чиста и солена, мястото си заслужава синия флаг “Чисто море”. Към 11:00 вече сме качени на яхтата “Escape”, която ще ни разхожда целия ден. Днес е рожденият ден на Емил, предупредил ме е все още да не съобщавам това на цялото село. Капитан “Немо”, домакинът ни и моят спътник отварят първа бира и си говорят на капитански език. После и тримата се редуват да управляват плавателния съд. Емо си припомня яхтаджийския период в по-младите години и се кефи. Младата рускиня и аз заемаме плажна поза. Аз си приготвям фотоапарата за снимки, а тя си потъва в историите на Орхан Памук. Движим се близо до брега. Започва да се сбъдва моята велика мечта – да гледам любимия средиземноморски бряг от водата. Същата тази вода не потрепва. Задминаваме рибари, имам чувството обаче, че нито те, нито ние се движим – толкова е равна и непотрепваща повърхността. И делфини, моля ви се! Делфини! Брегът е фантастичен. Синьото на морето и зелено-сивото на маслиновите дървета произвеждат силен ефект върху зрителното ми сетиво. Задминаваме малки плажчета, тук-таме срещаме други яхти и лодки. След около два часа хвърляме котва в близост до едно малко заливче. Мъжете веднага се гмуркат във водата, плуват си, кефят се по момчешки, после излизат и се отръскват на плажа пред голям ресторант. Женският отбор си кротува на яхтата. Нещо не сме склонни да се гмуркаме, май тук водата е по-студена. Скоро капитанът ни приближава към кея, разтоварва ни на брега и връща яхтата в “открито море”. Следва разточителен обяд с хиляди мезета, бири и червено вино. Време е за пътуване към “дома”. Добре де, но морето вече не е толкова спокойно. Вълни, пръски, вятър, облаци. Накланяме се веднъж, после пак. Олеле, мале! На ти сега разходка с лодка! Добре де, ще го преплувам това разстояние до брега – не е далече. Слагам фотоапарата през рамо /обърнете внимание – не на рамо, а през рамо/, обличам се, обувам се. Никой и нищо не може да ме успокои. Емо се подсмихва, но не ми се подиграва грубо. Прошепва ми само: “Виж руският народ как си чете литературата и не трепва. Закален е руският народ!” Е, добре! Това наистина малко ме ободрява, защото девойката действително не трепва, само се мести от дясната страна, за да не се мокри от пръските. Опитвам се да разчета истината в изражението на капитана. Нищо! Той е толкова умел, така си маневрира, че… Както и да е, аз започвам да си повтарям на ум мантра. “Водата – равна като тепсия… водата – равна като тепсия… водата…” Ето сега ще предизвикам вселенски мир и спокойствие, по-голяма концентрация от тази – здраве му кажи. Постигам чудото след десетина минути – казах ви, ще я укротя тази вода! Емо ми обяснява подобряването на положението по някакъв научен-географски, не знам какъв начин, но аз почти не го чувам, защото а разхлабих концентрацията, а сме се преобърнали. Все пак скришничко поглеждам часовника на спътника си. По едно време забелязвам населено място. Кючуккуйу е това, близо сме! Вълноломът все повече се приближава, “Escape” се паркира кротко на мястото си. Всички благодарим на капитана, а Т. благодари и на “Escape”, преди да се отдалечи в посока към вилата. Обявяваме рождения ден на Емо, той кани цялата банда на кръчма и след 30 минути сме събрани около пълна с риби и мастики маса. Калмарите и скумрията са уловени преди малко /сега им е сезонът/. Настроението е приповдигнато, досещате се, че целият майтап отнасям аз. Защо? Ами заради бурните ми чувства по време на обратния път. Аз не само нося на майтапи, но съм склонна и сама да се иронизирам, така че веселбата става неудържима. Тостове за Емо, после за капитана, после за всички нас. Групата вече работи като смазана машинка, няма непозволени теми, няма забранени въпроси. Онова, което помрачава донякъде остатъка от вечерта, са полицейските катамарани, които виждаме да поемат в открито море “на лов” за бегълци. Понеже това е най-краткият път между Европа и не-Европа, оттук тръгват да бягат отчаяни сомалийци, мавританци, иракчани… Какво им се случва в открито море, ако ги залови турската или гръцката гранична полиция – ще премълча.
Остатъкът от последната вечер от нашето пътешествие прекарваме на терасата на домакините. Слушаме музика откъде ли не и каква ли не, разглеждаме албуми от пътешествията на Т. по широкия свят.
На другия ден приготвяме багажи, правим бавна разходка в селото, хапваме на крайбрежната, отмаряме. В 02:00 сме качени на автобуса за Одрин. Отбелязваме, че си струва да разгледаме града някой друг път. Не сега, защото след пет минути ще дойде маршрутка, с която ще стигнем до българската граница. Там се качваме на свиленградски автобус, колкото да преминем граничните пунктове. Вече сме в родината. Докато пием по едно кафе, пристига друг свиленградски автобус, с който пътуваме до Хасково. Оттам – ясно, пристигаме в София. Очите ми все още не могат да свикнат с изобилието от зеленина, гори, гори, гори и дървета… в България. Боже, какво си имаме тук!
Сбогом Сурия /Сирия/, Довиждане Турция, може би до някой друг път… А може би и по-нататък, хоризонтите са мамещи, желанието е непреодолимо. Пътят лекува и колкото страданието е по-голямо, толкова пътят трябва да е по-дълъг… Включвам компютъра и търся по сателитните карти страната…
|
Сирия и Турция - последна V част
