|
Скъпи пътешественици. Върнахме се живи и здрави от Сирия през Турция. Благодаря на всички, които ни помогнаха с информация. Пускам тук първата част от разказа за пътуването. Град Алепо. В края има линк към албума/те. Ще се радвам на отзиви. Готова съм да предоставя всякакъв род допълнителна практическа информация. Поздрави!
СИРИЯ И ТУРЦИЯ 2007 ГОДИНА
Част I
Малко след като се върнах от пътешествието в Мала Азия, Родос и Крит, в ранната есен на 2006 година, случаят ме запозна с млада жена от Ливан. От дума на дума заговорихме за предпочитанията и вкусовете за пътуване и летуване. Установихме, че Средиземноморието е “нашият елемент” и тогава тя ми предложи да разсъждавам върху възможността да празнувам Коледа в Леванта. В широкия смисъл на думата Левантийските земи обхващат цялото източно средиземноморие. В тесния смисъл на думата, това са само Сирия и Ливан. Как така ТАМ?! Нали в Ливан има война - опитах се да реагирам на предложението. Ще отмине до месец-два. Нормално за района, отговори ми жената.
Мисълта за Близкия изток се загнезди в душата и ума ми до такава степен, че и двамата с Емил /моят постоянен спътник/ бяхме почти готови да празнуваме Коледата я в Дамаск, я в Маалюля. Маалюля е селото, в което още се говори арамейски език – езикът на Исус Христос. По стечение на обстоятелствата пътуването не се получи, но идеята си остана жива и работеща. Междувременно отпаднаха транзитните турски визи. Оставаше само да се намери най-евтиният транспорт и да се вземе сирийска виза. Нито едното, нито другото създадоха проблеми. Визата беше готова за три часа /55 евро еднократната/, билетите бяха закупени същия ден - само 40 долара до град Алепо. Накупих розови мускали на кило, покривчици, цървулки и други сувенири за домакините, при които щяхме да отседнем. В допълнение – една раница шарени албуми от красива България, които взех от информационния туристически офис в София.
В историята на Сирия може спокойно или неспокойно да потънеш и да се почувстваш като ученик, който тепърва трябва да учи или да преговаря материала в най-добрия случай. В тази страна хората говорят за събития между двамата пророци така, както ние си разказваме спомени от ученическите години. /За мюсюлманите Исус Христос е пророк, какъвто малко повече от 500 години по-късно е и Мохамед/. Поради тази причина ще спестявам дългите исторически справки.
Пътуването
Автобусът потегля в 15:30 часа в един жежък юлски петък. Малко преди българската граница шофьорът спира за зареждане на багажниците с мед. Разбираме, че медът е най-добрият подарък за арабите и купуваме две кила. Засилваме се за цигари от free shop-а, но познавачи ни предупреждават да не правим глупости, защото в Сирия цигарите били без пари. Така ли? Вярно ли, че всичко е евтино – питаме ние. Без пари е. Вие на пазар, нали? Пазар ли? Не. Ние на туризъм! Аха. И все пак, купете си обувки, дрехи... Честно казано, освен за прословуния алепски сапун, албуми и картички, не съм мислила да купувам каквото и да е. Нашата програма е доста дългичка. Има неизвестни величини и парите трябва да се ползват предпазливо.
Най-сетне след Анкара и ужасяващото плато /подобни гледки те карат да схванеш, че не всички хора по земята си имат цветни градини в двора/, Соленото езеро, Аксарай, Адана и Искендерун, заобикаляйки Антакия, сме на турско-сирийската граница. Преминаваме турската част без проблеми. На сирийския граничен пункт Баб Ал Хауа /Порта на Вятъра/ попълваме едни розови документчета, за които ни обясниха, че грижливо трябва да пазим до излизането си от страната. Километрична опашка от тирове с надписи “Аллах коросун” /”Господ да ни пази”/, идващи към Турция, пречи на свободното ни преминаване. Ноаколо е пустиня – скали и камъни. Добре дошли в Сирия! Вниманието ми е изострено на 6. Емил е живял в Сирия преди много години и сега също е наострен – дали ще разпознае пътищата на детството си?! Полета от маслини. Клаксони. Открити камионетки, натоварени с многолюдни семейства. Хора с всякакво облекло – преобладаващо традиционно, но и европейско. Къщи с цвят на пустинен пясък и скала, къщи без покриви, понеже Сирия си има 300 слънчеви дни в годината и никой не го е страх от дъжд или сняг. Културен шок №1: хаосът в движението по пътищата! Леле, как кара този шофьор, майчице, ще стигнем ли до това Алепо живи!!! А как караше в България и Турция! Емил ми се подиграва. Забравил е да ме предупреди, че сирийските шофьори са преминали през “Формула 1” до един.
АЛЕПО
Стигаме до един от най-древните обитавани градове в света - Алепо. Той е нещо като втора столица на Сирия, център на земите северно от Хомс в дълбокото минало. Град, свързан с пътя на коприната. Град, в който живеят араби, арменци /Сирия е приела над 250 000 арменци след турските изстъпления над тях/, евреи, туркмени, кюрди. Жега. Първа спирка – централната автогара. Слизаме само за по цигара и отново се качваме в автобуса, защото нас ще ни чакат пред офиса на транспортната агенция “Зейтуни” на улица “Барон”. Глъчка, клаксони, навалица, дърпане. Слизаме и оставяме багажа си в офиса на “Зейтуни”. По традиция едната ми раница е разпрана. Върху втората някой е излял нещо – сок, вода или… След пет минути нашият бъдещ домакин се появява с ведра усмивка и ни подканва да се качим в таксито, с което е дошъл. Запознаваме се в движение. Нали се сещате – той е от програмата за гостувания couchsurfing.com. Знаем му възрастта, пола и професията – учител по английски. Таксито ми създава ужасни емоции, не мога още да превключа на това шофиране без ред и правила. Спира най-накрая между една бръснарница и жилищна кооперация. Тук май не са чували за СПИН. Пият си сокове по улицата от една чаша; наркотиците са под смъртна забрана; хомосексуалността е сурово преследвана и наказвана от закона… Апартаментът, в който ще живеем три дни, е на петия етаж. Няма асансьор. Хиляди хлапетии надничат през вратите на домовете си и ни се усмихват. Семейството ни чака в гостната, всички са насядали по пода, чашите за чай са приготвени. Нашата стая е напълно празна! След миг обаче учителят разстила две тънки дунапренени дюшечета и добавя розови чаршафи. Ясно, тук се спи на пода. Той е каменен. В повечето сгради подовете на жилищата са каменни. Материалът, от който са направени стените, не е от значение. Малко по-късно забелязваме “пердетата” на балкона – тук хората пазят домовете си от финия прах от пустинята. На втора предпазна линия е метлата от щраусови пера. Като заговорих за щрауси, да не забравя да информирам, че щраусовото яйце е един от символите на сирийската християнска църква.
Сърдечно запознанство. Поднасяме нашите подаръци и секундарно получаваме в замяна лакирана дървена кутия с апликирани ситни орнаменти. Пием чай след чай, ядем сладолед, семки от тиква, сладкиши. После правим късна разходка в квартала. Домакинът изчезва за малко, за да ни обмени пари. Един USD се разменя за 50 сирийски лири. Купуваме и първите цигари. За мен – жълт Голоаз, за Емо - червено Малборо. Наистина е за “без пари”. Заведенията за дюнери /шаварма или шауарма/ още работят. Жега е, а няколко момчета се пекат на бавен огън заедно с пилешкото. Решаваме да опитаме – леле колко вкусно, запечено от всички страни и с едни подправки… Докато се храним ни заговаря сириец, който има дюнерджийница в Бургас. Дошъл е в Алепо с новата си кола. Местните го гледат с благоговение. Той е успял човек! Говори български език като българин и мноооого обича България. Всички тук я обичат. Пък нали вече сме и в Европейския съюз – ценни хора, ценни паспорти. Купуваме вода и кока кола и се връщаме да отмаряме. Жега е, всичко по нас е мокро! Плановете ни да спим се оказват напразни. Хората искат да си говорим и ние го правим с огромно удоволствие. Идват братовчеди, приятели, ученици. Животът тук започва късно вечер и продължава до малките часове. Научаваме, че домакините, ако са пушачи, по традиция подават първата цигара на госта. Менкаме цигари, пием още чай. Седнали на пода се схващаме и търсим удобната поза. Завиждам на местните, за които седенето по турски не е никакъв проблем. Завиждам най-много на един младеж, чийто кръстосан крак се насочва към лицето му докато ни обяснява нещо разпалено – колко му е да се почеше с палеца или да си бръкне в носа! Някъде към 03:00 се извиняваме и тръгваме да спим.
Емо става по първи петли. Снове насам-натам, изкъпал се е, липсва му само вестникът. Ставам и аз, няма как. Домакините спят и не потрепват дори от предпазливия шум, който вдигаме. Към 9:00 сме напълно готови. Не искаме да будим хората, но не сме разбрали къде да потърсим интернет или телефон. Учителят се излюпва с усмивка. Чакаме го да се нагласи и да закуси. Той винаги закусва. И не сяда да се храни на маса никога, защото има чувството, че още от първата хапка се е нахранил. Вече е близо 10:00, но все още нищо не работи. А къде пиете кафе, питам аз, защото никъде не виждам кафене или нещо подобно. Извън града – отговаря нашият човек. Аха. Третото интернет “кафе”, което пробваме, отваря току-що. Приключваме с пощата бързо. Не искаме да тормозим човека по жегата, затова го караме да напише цитадела и адреса си на арабски, за да сме сигурни, че таксиметровият шофьор ще разбере къде искаме да отидем. Той ни води до фурната, за да купи хляб. Тънък, кръгъл хляб. Очевидно се продава на кило. Една средна доза с около десет хляба струва само 5 лири. Виждам, че всеки, който напуска опашката, търси място, за да разстеле “питите”. Защо - питам аз тъпо. За да изстине, иначе “питите” се слепват в тестето, понеже са топли. Понечвам да снимам забулена жена, която е клекнала и разстила хляба на един бордюр. Росица, не снимай жени! – предупреждава ме домакинът ни. Може да имаш неприятности. Не е прието тук. Ох, извинявам се! Не знаех. Още една моя простотия. Добре, че научавам този урок още в първите минути на престоя ни в Сирия. А-а телефони… т.е. фонокарта откъде - питам пак. Откажете се. Има някои проблеми с този вид комуникации, няма начин… Добре. Значи оставаме на есемес-и.
Разделяме се и ние взимаме такси за центъра. Първа спирка – Цитаделата на Алепо. Денят започва с пазарене с шофьора. Не иска да включи апарата. Разправия. Слизаме. Пак се качваме. И така до сто и едно и обратно. Установяваме, че сме напълно неподготвени за ежеминутно пазарене за всичко и навсякъде. Пък и хабер си нямаме от арабските цифри! Но! Дори и двойно-тройно да ти вземат, цената е повече от поносима – возиш се за лев, лев и двайсет през целия град. Цитаделата се вижда от всякаква позиция. Величествена и огромна. Град в града. С алеи, театри, джамии, хамами, разкошни зали, музей… Пред входа й се намира нещо като “европейско” бистро – има кафе, безалкохолни напитки, сандвичи и наргилета. Скъпичко е за тукашните стандарти – един фреш е два долара, вместо левче, но… Сядаме за кафе и сок. Обещахме си с Емо да пием сок на всеки ъгъл, така де, сега ни е паднало да се бомбардираме с витамини. Прави се от дребни и много сладки портокали. Пет-седем за порция. Няма захар. Но най-често няма и сламки. Не тук. Тук всичко има. По улиците местните си пият от една чаша. Е, това е и културния шок №2 – мръсно, но от сърце, както обобщава Емо. В това много “баро” бистро седим около час. После пътешестваме часове в Цитаделата, срещу билетче от три долара. Алепо се вижда отлично от високото. Цветът на града е пясъчно-скален. Тук-таме просветва зеленото кубе на някоя джамия. След Цитаделата се шмугваме в сука /сук е закрит пазар/ през Баб Антакия /Портата към Антакия/Антиохия/ и потъваме в приказките. Ако искате да предоставите на очите си цветове, докато сте в монотонно пясъчните градове на Сирия, ходете по суковете и надниквайте /ако може!/ във вътрешните дворове на постройките – къщи, обществени и култови сгради. Този сук е описван от Шекспир – това е най-източният пазар в неговите творби. Май се смята и за най-големият в света. Истанбулската чаршия избледнява прогресивно в съзнанието ми. Бързо ставам жертва на един арменец, който ни води в магазина си, за да ни показва килими и сребро. Аз се препотявам, че му губим времето на човека. Той показва, показва... Внезапно едно момче се появява и ни сервира чай. Абе този не разбира ли, че не сме неговите хора? Емо ми намига и ми казва тихичко да се отпусна и да си играя играта свободно. На арменеца му е кеф да прави това, което прави. След излизането ни от магазина той се назначава за наш гид. С негова помощ купуваме първото кило алепски сапун. Бях чувала за този сапун от французи. Ще кажа само, че това е първият твърд сапун, който човечеството познава. Кръстоносците са го пренесли в Италия, Испания и Франция през 12 век. Прави се и до ден днешен ръчно от маслини и лаврови плодове /плодовете на дафиновото листо/. Той е дерматологично чудо, което ни струваше по-малко от 5 долара /килото е около 5 сапуна/. Ако отидете в Алепо през ноември или декември, може и да видите с очите си как се прави. Толкова е по-ценен, колкото е по-узрял – две/тригодишен. Пазарлъкът се редува с показване и посещение на няколко керван сарая в старата част на града. Крачим по тесните прави улици на хилядолетен град! Някога, в елински времена, това тук място се е наричало Берое. Арменецът остава с нас до един от входовете на Омаядската джамия /горе-долу там е била агората/ и старото християнско училище. Тази джамия е строена само десет години след гиганта-джамия със същото име в Дамаск. Тук се налага да се спомене, че Дамаск е бил столица на първия арабски халифат и първата династия, която е владеела положението, е тази на Омаядите. След тях идват на власт Абасидите, които преместват столицата в Багдад. От багдадския период са приказките на Шехеразада. Абасидите пренесли красивите плочки и покрития от алепската джамия в новата столица, но за щастие, тя е достроявана и разкрасявана многократно през следващите векове. Продължаваме със свободно шматкане, пиене на сокове от дребни плодове, ядене на сладолед и заплеснато разглеждане на красивите арменски дюкяни и къщи. Няма да ги сбъркате – те са с много изящни навеси или козирки от лакирано, резбовано като дантела дърво. После намираме музея и информационния център. Снабдени с карта на Сирия, Алепо и Дамаск, продължаваме по централната улица “Барон”. На тази улица са най-изтупаните хотели. Тук-таме се виждат и малки кафененца за гостите от Европа, но най-вече - заведения за чай. Само мъже. По едно време става освен горещо и много шумно, забоботват генератори, защото токът е спрял. Изтощени от жегата, влизаме в една чайна, поръчваме разхладителни напитки и се обаждаме на човека от couchsurfing-а, с когото е планирана среща. Той идва на секундата и ни повежда към офиса си в търговския център. Има хубав магазин за всякакъв чешит оптика. Настанияваме се на балкона, пием чай, гледаме изобилието от сателитни чинии по покривите на сградите и се отдаваме на дълги и напоителни разговори. Научаваме къде е хотелът, в който са отсядали знаменитости като Агата Кристи и Лорънс Арабски, получаваме инструкции за хотел и район в Дамаск, уговаряме се да закусваме заедно и да пушим наргиле на другата сутрин. Хотелът “на” Агата Кристи се казва “Барон”. Да, на едноименната улица. Вече е мръкнало. В Сирия се стъмва по-рано, отколкото в България. Любезният управител изпровожда едно момченце да ни покаже стаите на изброените личности. В допълнение то ни отключва и апартамента на Хафез ал-Асад – бащата на сегашния президент, който ни се усмихва от всяка стена, витрина, кола… “Барон” е хубав, романтичен хотел, убежище предимно на чужденци. Управителят ни показва изложената в рамка сметка от 76 сирийски лири, които някога Лорънс Арабски е платил тук. Сядаме на терасата и си поръчахме бира. Бирата в Сирия не се среща под път и над път като у нас. Преживяването е много приятно, не бързаме, релаксираме, разговаряме с много топлота. Пренасяме се във времето на Агата Кристи и обсъждаме втората и третата й професии – археология+фотография, които тя усвоява до съвършенство, благодарение на втория си съпруг – археолог в Близкия изток. Към 21:30 се прибираме.
На другата сутрин излизаме по-рано. Правим дълга закуска със специалитети, “излезли от фурна”, пием чай и научаваме “езика” на наргилето с новия ни приятел. След това сутрешно пиршество посещаваме музея /ех, каква Ищар има там!!!!/, пием поредната доза портокалови сокове, отиваме в училището на нашия домакин и там обсъждхме надълго и нашироко видяното в музея – древната цивилизация в Мари /още сто пъти трябва да се ходи в Сирия/, Угарит /Раз Шамра/ или цивилизацията на финикийците, кеф ти също богинята Енки и Гилгамеш, да не говорим за хититски лъвове и пр. После сме поканени на специален обяд, който няма да описвам в подробности. Ще отбележа само, че вместо оцет, домакините ни предложиха леко вкиснал сок от грейпфрут за салатата и множество непознати за мен треви. По-яка комбинация, здраве му кажи. Настъпва и часът на гостите, та така до среднощ.
На следващата сутрин на разходка излизаме всички. Конкретната цел този път е арменският квартал с предвидено посещение на едно сиропиталище, на гръко-католическата черква и на арменската черква “Св. 40 мъченици”. Целият квартал е изумителен – улиците, къщите, култовите сгради. В сиропиталището пием чай и беседваме дълго с една от основните спонсорки на тази скромна, но работеща институция. Целият комплекс е очарователен – смесица от арменски, еврейски и арабски стилове и символи. Още по-прекрасна е уредбата и вътрешната декорация на намиращия се срещу дома за сираци колеж по туризъм. Кръстосваме тесните улички, следваме указателните табели. Зад масивните зидове на сградите се крият прекрасни и просторни ресторанти. Продължаваме към гръко-католическата черква. Блага беседа с отеца, който дори се поитересува за здравето на Патриарх Максим. Коментираме иконата на св. Никола от Мира – истинският Санта Клаус или Дядо Коледа. Мозайките са вълшебни. Благословени, напускаме и продължаваме към арменската черква “Св. 40 мъченици”. Изпадам в потрес от резбованите каменни пана в двора на черквата. Защо ли виждам тук едни символи, които познавам като емблеми на нашите художници или по-скоро на задругата на занаятчиите?! Снимам на воля. В самата свещена обител е още по-невероятно. Млада, много интелигентна жена, започва доброволна просветителна беседа. След гореща молба от моя страна тя с усмивка ми позволява да снимам иконата на св. Месроб Машдоц – духовникът, който в 401 г. дава на арменците азбука във вида, в който те я използват и днес. Кръщелното “отделение” е фантастично – християно-арабски стил; централният свод на олтара е в неповторими цветове, между които доминира зеленото… мозайки, огромни “платна”, хубаво чувство. Излизаме от това място възхитени. Пред едно малко магазинче виждам поовехтели картички. Влизам вътре да си избера нещо по-свежо, и докато се занимавам с това интелектуално дело, дъщерята на домакините вече е влязла в “преговори” за едно сребърно колие. Всъщност, ние сме в арменски дюкян за сребро. Тук се продават дори сребърни налъми за хамам. Пазарлъкът продължава повече от час. Нагиздена с гривна, колие и пръстен, плюс втора гривничка бонус, девойката приключва сеанса. Ние отдавна сме допили чая си. Майката плаща и изглежда доволна от покупките на дъщерята. Напускаме арменския квартал, но още сме в християнската зона. Последната ни спирка е Café d’Alep – едно прекрасно място, което си бяхме “заплюли” още от предишния ден. Пием по един шейк, отмаряме в уютната обстановка – шик и лукс с много вкус. Таксито ни води до алепския ни дом. Багажът е събран още от сутринта. Сбогуваме се със семейството. Скоро сме на автогарата. Нашият мил домакин взима паспортите ни и отива на опашка за билети. Ще ходим в Дамаск. Или ШАМ. Шам някога е било сборно понятие за страните Сирия, Ливан, Йордания и Палестина. Днес означава преди всичко Дамаск. Това, че ни искат паспортите за пътуване по вътрешна линия, в този момент малко ни смущава. Но по-късно, в други градове и места, щяхме да се натискаме да пътуваме именно с компании, които имат бордови списък – това са най-добрите и сигурни компании, в които няма пазарлък за цените и обслужването е отлично. И знаете ли – билетите са по-евтини от тези на “ментетата”. От Алепо до Дамаск са 350-400 км. Билетът струва “непосилни” 3,20 лева на човек! Страна, в която бензинът е по-евтин от водата!
С многкратно “Шукран” /”Благодаря”/ се разделяме с новия си приятел. Кой знае, на връщане може отново да спрем в този толкова интересен град…
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=161692
|
Сирия и Турция - част I
