|
Сядам отново с пълна чаша (червено винце) да разказвам за Schwarzwald.
В Мюнхен сме и Alte Pinakotek е мястото на Ели. Тя обожава импресионистите и където отидем винаги ме завлича към местната галерия. Изумително е да се видят толкова оригинали на едно място! Аз нямам нищо против, макар, че множеството платна с религиозни сюжети ми дотягат. Търпелив съм, защото знам, че Ели ще е търпелива когато по-късно аз ще я завлека на моето място: Hofbrauhaus, където е топло и светло, пълно с весели, щастливи хора и по-важното – бирата се лее като река. Музиканти с кожени гащи свирят стари градски песни и всички пеят, без да следват точно ритъм или мелодия. Дори думите нямат значение, стига да имаш душата. Hofbrauhaus вдига оптимизма ни, а навън продължава да вали.
Хотела, в който преспиваме не е лош – 115 евро за тройка със закуска:
Hotel am Viktualienmarkt
Стаята мирише на цигари, въпреки че е за непушачи, но банята е просторна и чиста.
Друг хотел в района , който сме опитвали преди, е Hotel am Markt:
Цените му са подобни, но стаичките са много по-малки.
Най-много бих препоръчал Hotel Alcron:
Hotel Alcron е чист, стаите са проветрени, мирише на току що сменени чаршафи и хавлии, а хората, които го стопанисват (струва ми се че имаха полски акцент) са изключително любезни и внимателни. Освен това той е буквално на една пряка от Hofbrauhaus. За жалост в края на май Alcron бе пълен.
И трите хотела са в центъра, до Marienplatz, където е Rathaus и близо до Viktualienmarkt, където освен че продават пресни меса, риби, плодове и зеленчуци, пекат вкусни wurst с дълги пресни хлебчета и немска горчица за по няколко евро. За бирата няма нужда да споменавам.
Дъждът не спира цяла нощ и се лее като из ведро сутринта, когато отиваме на гарата да вземем колата. До там стигаме с такси – огромен стар мерцедес, шофиран от човек с типично балканско изражение на лицето. Усещам че е от бившите югославски републики, но ме е страх да го попитам. Вече не правя тази грешка. Преди няколко години в Baden-Baden при подобна ситуация попитах шофьора дали е от Сърбия. Човека толкова се ядоса, че не спря да псува до гарата, въпреки извиненията ми. Оказа се че е хърватин.
Интересното е колко много сръбскоговорящи срещаме в Германия, най-често в ресторантски и хотелски бизнеси, както и таксиджии. Нашия днес не остава назад от балканския ни манталитет и добавя две, три евро над сметката на брояча. Аз само се усмихвам и ги закръглям на десет евро. Така или иначе смятах да му ги дам и без малката хитрост. Той не знае колко добре го познавам, как го разбирам и защо ми е симпатичен. В него виждам себе си от първите години в щатите, когато шофьор на такси беше единствената възможност.
Дъждът вали и допринася за студено и мизерно настроение. Единствената добра новина е в Avis, където вместо клаустрофобичен Golf получаваме просторно Reno Scenic. Освен това няма да плащаме one way charge, тъй като някой е дошъл с колата от Франция и ние ще я върнем обратно там. Момчето което ми дава ключа (всъщност една пластмасова плочка, която пъхаш в таблото като вертикален floppy disk) сякаш е по-щастливо и от мен, че се отървал от автомобила. Необходимо ми е известно време да открия от къде се освобождава ръчната, тъй като такъв лост липсва. Вместо лост има един бутон вляво до волана. Стартера също е на бутон.
Дъждът продължава да се лее и бюргерите шофират бавно и внимателно. Поемаме към Ulm. От там, по магистралите през Studgart можем да стигнем бързо до Titisee и Todtnau, където е първата ни вечер, но решаваме да не обикаляме толкова много, a да хванем по-пряки пътища. Това е грешка: малките градчета по пътя отсъстват от не особено подробната карта на Avis. Губим се на няколко пъти и често спираме да се ориентираме.
При едно от тези спирания се налага да питам за посоката младо момче, бодро крачещо нанякъде покрай група селскостопански постройки. Трябва да е около 17, носи работен комбинезон и замърсени до някъде гумени ботуши. Очевидно току що е газил в оборска тор. Изумен съм когато заедно с тази миризма долавям леко и миризмата на качествен aftershave. Още повече ме изумява липсата на превзетост, отчужденост или арогантност в откритото му лице, толкова типични за младите хора в щатите. Момчето искренно се опитва да ни насочи с малкото английски думи които знае.
Бавят ни също различни камиони, които пъплят с 40, 50 км по мокрите еднолентови шосета – 300 километра ни отнемат седем часа!
В Todtnau пристигаме към 20 часа, настаняваме се в хотела, (Hotel Waldeck, ) и преди да се стъмни имаме време да разгледаме градчето. Очевидно това не е активния сезон. Студено е, улиците са пусти и всичко е затворено с изключение на италиански ресторант. Аз не съм много по пица и спагети, но няма друг избор. Влизаме и сме приятно изненадани – ресторанта всъщност е турски и италианския елемент е само за парлама.
Освен нас има още двама немци, които допиват бирата и си тръгват. Целият ресторант остава на наше разположение. Не знам какво ги прави такива, но където и да съм ги срещал по света, турците винаги са били готини, особено тези, които работят в бръснарски салони, ресторанти или малки магазинчета, пълни с екзотични подправки. Todtnau в Германия не прави изключение. Сервитьорът е дребен и подвижен човек с почти свенлива усмивка, който отгатва моментално от какво имаме нужда: повече вода, салфетки, лютичко за мен или още една бира, без да ни досажда с въпроси какво ще обичаме. Храната също е вкусна – аз си поръчвам телешко, задушено по някакъв начин с пикантен пиперен сос, а момичетата са на пици капричиоза и маринара, които също са вкусни, но толкова огромни, че се налага да приберем едната в кутия, да не става зян. За три основни ястия, една чорба, две мезета, салати и доста бири, сметката е само 40 евро! По-късно във Франция това ще ни се струва като сън.
Пийваме си биричка, приказваме си с Ерхан – сервитьора, с когото сме вече приятели и обсъждаме какво ще правим утре. Първоначалния план беше да оставим колата в Todtnau, където всъщност ще свършим похода и да тръгнем от Barental до където сме с автобус. При този студ и дъжд обаче, вероятно е по-добре просто да шофираме до всяко следващо ангажирано място, където да си правим малки местни походи. В ресторанта е уютно, градуса се вдига и това ни се струва един чудесен план. Ели се притеснява, че след толкова бира няма да мога да нацеля мостчето към хотела, но аз съм точен, нямам проблем и дори успявам да осъзная колко страшен е потока отдолу, набъбнал мощно от дъжда.
Ще трябва отново да прекъсна – момичетата ме викат да им готвя моя специалитет. Пускам някои снимки.
Чао!
Студен и мокър Мюнхен. В дясно е Hofbrauhaus
Оркестърът в Hofbrauhaus, където е топло и приятно
И където млади немкини продават гевреци
Забелязах тавана едва след тази снимка
Реното от Avis. Отзад ми прилича на настъпана хлебарка
В центъра на Todtnau
Todtnau - черквата
Hotel Waldeck - първата ни нощувка в Schwarzwald
|
Германия
