|
Африканз 2003
(Kaap die Goeie Hoop, афр.)
Събота сурин, средата на декември. Четирима българи потегляме на кратко сафари. Толкова, колкто ни разрешава времето, откраданото от проекти и дежурства по офиси, кюбикъли и болници*. Всъщност на суахили сафари означава не кратко, а дълго пътуване, но поне подразбиращият се континент - Африка - сме уцелили. Отделно би могло да се приеме, че това сафаринце е просто тренировка за Голямото Сафари, което Някой Ден ще направим от Кейп Таун до София. Кейп Таун е ключова дума. За символичен изходен пункт съм избрал класиката - нос Добра надежда, - отстоящ на има-няма 60 км от града. Не за друго, ами защото един от членовете на екипажа се казва Надежда и претендира, че е добра**. Нос Добра надежда е просто скала с етикет - табела, на която да се снимат туристите. Табелата пояснява, че това е "най-югозападната" точка на африканския континент. С други думи нито е най-южната, нито е най-западната, но е толкова географски значима, че не може да мине без някакво "най". Абсурдът обаче не е в изсмукания от пръстите суперлатив, а в промяната, която е претърпял текстът от миналата година. Промяна не по съдържание, а по форма. До 2002 година надписът беше на два от официалните езици в република Южна Африка - английски и африканз. През 2003-та надписът на африканз е замазан с надпис на ... английски. Не, че африканз ми е любим език. Напротив. Не го разбирам добре и ме дразни, когато на улицата ме заговорят на него, само заради белия цвят на кожата, което дава не повече от 60% статистическа вероятност да ми е майчин. Официалната политика за градене на "нация на дъгата" е да се поощряват дестетте различни от английския официални езика. Африканз не прави изключение поне на думи. Ама явно, след като е бил на власт ("на мода", както се изразяват саркастично южноафриканците), му е ред да бъде дискриминиран на национално ниво. На провинциално съвсем няма логика, защото точно в западнокапската провинция, където се пада носът, африканз е на най-масовият майчин език. Нещо повече - точно по време на това сафари ми предстои да осъзная, че в Южна Африка има обширни области, където ми е трудно да се оправя, без да го владея тоя език. И нямам право на раздразнение! Изненадващо наблюдение, след тригодишен безметежен англофонски престой в държавата. Толкова за заглавието. Крайно време е да потегляме, че ни чака дълъг път. А носът е само символичен старт. Нещо като първа копка с червен килим и духова музика. Истинският старт се е състоял няколко часа по-рано пред един супермаркет край кейптаунския плаж Кампс бей. Натъпквали сме багажното на ландровъра до пръскане с провизии. Като че ли наистина сме тръгнали за Кайро (Три дни по-късно всичко освен оризът и макароните ще е изядено и ще се налага ново зареждане) Да се кара Landrover Defender е (с извинение за демодирания хашлашки жаргон, но думата е съвсем на място в случая) маняшко. Особено на слънце сред африканската савана. Не е чак толкова маняшко, когато ти е съвсем за сефте и то точно в единствения град в държавата, където улиците са криви, стръмни и тесни, колкото едва да се разминават фолксвагенчета костенурки (в останалия свят им викат бръмбари и се засягат на костенурка; за костенурките - по-нататък). Тоя ден аз съм единственият доброволец да седна зад кормилото, защото съм свикнал да ми е отдясно. От утре ще почнем да си го дърпаме от ръцете и четиримата и да се цупим, когато ни се налага да играем куфари. Вали дъжд. Не дъжд, ами Дъжд! По асфалта се стичат потоци с вода. И то в сезон, когато се очаква да пече слънце и плажът с палмите да е претрупан с народ. Но не и на ден като днешния, през който небето е решило да излее всичката вода, която е спестило на района през предполагащата се за дъждовна зима. След носа спираме за по снимка с бабуините край Бъфелс бей и пингвините на Боулдерс бей. Продължаваме на север.
След двестатина километра свиваме от асфалта и навлизаме в масива Сидърберг. Черният път пресича една-две реки и навлиза към сърцето на планината. Не е черен, а червен. Характерният за цяла Африка керемиден цвят на почвата. На дъжд цветовете стоят още по-ярки. И ароматите. И тишината на пустошта. Не съжалявам, че поради ниските облаци не виждаме пръснатите като след атомен взрив ръбести камъни с имена от рода на Малтийския кръст, даващи характерния запомнящ се облик на тая точно южноафриканска планина. Замръкваме в чифлика на африканерското семейство Ниевуд - на границата на природния резерват. Тук наричат всяко парче земя ферма, но това не значи, само по себе си, че фермерите я обработват. Просто я притежават. И са я оградили с тел и колчета. А ако имат късмет на природни хубости, могат къмпинг да отоврят. Както е сторило днешното поколение Ниевудови. Не знам как предшествениците им са се разпореждали със земята, но са разполагали с два-три века, за да оставят трайно фамилното име сред регионалните топоними - тук проход Ниевуд, там пролом Ниевуд, оттатък превал Ниевуд. Стопанката ме изглежда с досада, че съм и прекъснал задушевния моабет на африканз със съселяни (село няма, съселяни има) и ми посочва под кое дърво да се настаним. Полага ни се трева, небе и огнище. Тревата не е критично необходима. Палатките са на покрива на колата. Евентуална липса на огнище на южноафрикански къмпинг би предизвикала революция. Дъждът е понамалял дотолкова, доколокото да не ни гаси огъня. Печем месо.
На сутринта планината благоволява да ни се представя на слънце. Сидърбърг е за Южна Африка точно това, което са Родопите за България: сравнително нисък, но обширен масив; съхранил се от индустриално или аграрно развитие с преобладаващо черни пътища; салбонаселен, при това - с етно-религиозни малцинства; на уикенд разстояние от втория по големина град в държавата. Хванали сме един от тия черни пътища, дето го няма на повечето карти. Подходът към пещерата Стадсал, известна със скалните рисунки от по-ранни, вече изчезнали, мацинства, ни посреща с ръждясал катинар. С годините съм си загубил хъса да влизам в пещери с взлом, та отминаваме. Зад баира заварваме "офиса", където би бил ключът от катинара. Запуснати и оставени на саморазпадане постройки. Разминаването със скалните рисунки се компенсира от фотогенично , с гравирани на холандски надгробни камъни от началото на XX век. Горкият африканз е били дискриминиран и преди да дойде на мода, а не само след това. На хорицата не им се е полагало да си надпишат гробовете на народния език. Продължаваме, като на всеки по-чудато оформен от стихиите камък, пресичащо волно муле/магаре/катър или ръждясала черупка от Рено 5 спираме за по снимка. Не за друго, ами защото добрата Надежда обича да кара Рено 5. Озоваваме се в забравена от Бога малцинствена махала. Слизаме от колата и с тежки фотообективи се хвърляме да изследваме задните дворове на нищо неподозиращи невинни хора. Които са си в дворовете, но ние или не им обръщаме внимание, или причакваме децата и кокошките им да влязът в кадър. Изпитвам неудобство и почуквам на вратата на местната лавка, да поискам кока-кола. Ужким, че това е поводът за спиране. Кока-кола си е кока-кола и на африканз, та ме разбират. Хората, които живеят тук, са калъри. Цветнокожи, но различни от черни според расовата класификация на бившия режим. В жилите им тече кръв от първите бели заселници, примесена с незнайно какви африкански съставки. От белите господари са наследили и езика си. В провинцията са мнозинство, но в цялата държава - не. Положението им е като на българските помаци след Освобождението - ни бели с белите, ни черни с черните, пък се радвали на някакви привилегии при стария режим. Кофти. Що се отнася до религията - секти всякакви. Предимно християнски, но различни. Като например мисията с германски сектантски произход в село Вупертал, което е следващата спирка по пътя ни. Изчакваме сектантите (цялото село) да си се приберат да попеят в църквата и заколваме една диня за обяд на мегдана. Лека-полека напускаме пределите на планината и излизаме на асфалтово шосе. На асфалт ландровът се държи като ветроход. Люшка се плавно и си изкарва прякор Шейкъра. Слезе ли от асфалта, се чувства като риба във вода. Слизаме от асфалта 300 км на север, но този път свиваме не на изток, а на запад, към Атлантическият океан. Надпреварваме се със залеза, който обаче играе с удари под кръста. По-точно - в очите. Заслепява! Не се виждат ни дупки, ни трапове, ни дребни животни по трасето. А скоростта е към 100. В Африка не се препоръчва да се замръква на шосе. Да, но тоя път замръкване. Защото съм пропуснал да забележа, че ни чакат още 60 км след граничния пункт на територията на корпорацията De Beers - Диамантеният бряг. Къмпинг, огнище. Трева няма. Печем месо.
Диамантеният бряг е зона с много специален режим. За да влезеш там, ти трябват нарочни визи, издадени от всемогъщия лидер в диамантения бизнес De Beers. Нещо като затворените стратегически градове от рода на Арзамас-16, Архангелск-32 и Дзержинск-61 в Съветския съюз. Целият крайбрежен град Клейнзее и брегова ивица от по стoтина километра и на юг, и на север, са собственост на концерна. Населяващите зоната калъри са на практика крепостни калъри на De Beers. Допускането на скитащи джипове се обяснява с политиката на градене на по-човешки имидж запред обществеността. Както най-големият целулозен концерн, превърнал необятни площи африканска савана в борови (!) плантации, се е заел да издава книжки за ендемичното дървесно и птиче многообразие. Туристите, не ще и дума, се водят под строй, който за наша досада се оказва много бавен керван от поне двайсет автомобила. Кара се по и край плажната ивица на север. Монотонно и негостоприемно крайбрежие, студено море. На няколко места се натъкваме на ръждясали корпуси на круширали кораби. Как пък не се намират предприемчиви граждани, които да пробият загражденията и за най-голям потрес на охраната, вместо да се заровят да търсят Михаля със сито в пясъка, да вземат да отнесат и предадат на старо желязо тези морски дарове. Не изключвам да се окаже по-доходно. Истинските диаманити се вадят от дъното на морето отвъд континенталния шелф. Преходът е свързан с упражнения по шофьорско майсторство в дюни, където е и тръпката. Сменяме се на волана от препятствие на препятствие, а по-сериозни затруднения се преодоляват със съдействието на останалите екипажи. Има и водач, естествено, на който тоя род съдействия му влизат в задълженията, но той предпочита ролята на пъдар. Има телосложението на Боримечката, а си носи и гега. Обяснил ни е на колко атмосфери да си изпуснем гумите и е заявил, че оттук-насетне ще си декламира беседите на африканз. С две думи - наш проблем си е, че сме чужденци, напъхали си носа в зона за летуване на африканери. Една жена обаче била изявила добра воля да ни превежда. Превод, при който се губи цялата информация. Както във филма с Бил Мъри, където един японски режисьор се пени половин час в емоционални обяснения какво иска от него, а после японката превежда "Гледай в камерата!". Та нашата африканерка превежда всичко с думите "De Beers ви пожелават добро утро". Нейсе. Загубата не е голяма, предвид обектите, избрани за обяснения, - запусната фермерска къщурка с два кладенеца. Единият със зелена (?!) вода за крави, другият - с розова (!?) за хора. Излизаме на асфалта, надуваме си гумите и отпрашваме на север. Паркираме си платаките край плажа МакДахъл в градчето Порт Нолот. Плажът не е лош, но не става за къпане. Става за игра на були, но нито африканерите, нито калърите го знаят. Трябва да има нещо извратено да си южноафиканец, че да да дойдеш точно тук да си караш цялата лятна ваканция. На най-студенто море по няколко хиляди километра берегова ивица! Пък не е е да няма летовници. Реч на африканз се носи в нощта от съседните палатки. Огнище има, но месото е свършило. Не ми дава сън безпокойството, че на другия ден няма да можем да заредим с месо. Пада се 16 декември. Официален празник, който на избрани места и сред избрани прослойки е тачен като еврейски шабат. Главно от бялото, говорещо африканз, население. Защото преди около 170 години на тая дата избили сума ти хиляди зулуси, без да дадат жертви, та си обещали во веки веков да я отбелязват, като не пипат каквато и да е работа, включително отваряне на магазин за продукти. Зулусите сега са на власт, но са достатъчно умни и толерантни да не премахват червената дата от календара, а просто да и сменят името - ден на помирението. Така вече и те си имат оправдание да не ходят на работа, включително да отварят на магазин за продукти.
Излишни притеснения. Намираме се в противоположния спрямо бойното поле край на държавата. Калърите нямат никакво отношение нито към победителите, нито към победените във въпросната битка и магазините са си отворено. Едната бакалия всъщност се държи от португалци. По подразбиране избягали или от Ангола, или от Мозамбик. Отличава се по папагала в канцеларията на управителя. Натъпкваме отново багажника с месо и плодове и чак на пътя се усещаме, че сме забравили хляб. Налага се да се отбием и в последното селище преди пустинята, към която сме се запътили. Там наистина едва се оправяме с питане на английски. Добре, че поне аптека знам как е на тоя език (apteek). Има някакви табели по улицата, но всичките сочат не към аптеката, ами към магазина за алкохол. Със самата аптекарка се разбираме прилично, но пък я удряме в земята с въпроса какво търсим - таблетки за дизенфекциране на питейна вода. Нямат. Но имат съвет: "Да не пиете вода от реката". Лесно е да се каже, но как се оцелява сред пустиня, където единствената достъпна вода е именно реката. Не коя да е река, а Оранжевата река. Най-дългата река в Южна Африка, която преди да стигне дотук е минала през най-гъсто населените и индустриализирани зони в държавата. От извора и високо в Драхенсберг ми е било драго да си утолявам жаждата, ама от устието... Във всеки случай имам уверението от патили, че водата хич не е толкова замърсена нито с бацили, нито с крокодили, та става и за пиене, и за къпане. Спътниците ми обаче така и не се отпускат да си потопят в реката и малкия пръст. Няколко дни по-късно, на излизане от пустинята, така добре са се аклиматизирали към природата на Африка, че ще тичат презглава да се цъмбурнат в същата тая река, още не изгасили двигателя на колата. Пустинята в случая е националният парк Рихтерсфелд, изключително сух планински район в най-северозападния край на държавата. Оранжевата река очертава северната му граница. Отвъд е Намибия. Макар Рихтерсфелд да едно от най-красивите кътчета на страната, е най-слабо посещаваният национален парк. В разгара на ученическата ваканция, когато по другите резервати не можеш да се разминеш от палатки и автомобили, тук сме на практика сами. Защото е пословично горещ и недостъпен за всяко возило. Ако закъсаме, я някой ни намери до месец, я - не. Алтернативата би била или да викаме неволята, или да пращаме вестоносец (говорещ африканз) 30-40 километра пеша без вода на 30-40 градуса температура до къщичката на рейнджърите на портала. Признавам, това са леко-преувеличени миражи. Първо, не закъсваме, второ рейнджърите ужким следят кога ще им се явим на изхода, трето, в парка ... живеят туземци. Племето нама. Гледат кози. Дали говорят африканз или какъвто и да било език и дали изобщо им трябва, не става ясно. Живеят поединично с козите си. А на нас хвърлят смразяващо безчувсвени погледи. Има нещо неафриканско в това племе. Бившият ми шеф Кводжо от Гана ме е учил, че е достатъчно на (черния) африканец да му кажеш едно "Здрасти, как си?" и ще си отвори душата. За първи път от три години в Африка ми се случва това правило да не сработи! Но ние сме дошли да се любуваме не на козите и наманяните, а на камъните, сенките им по залез слънце и кокербумите (kokerboem, африканз: характерен за Рихтерсфелд вид алое с високо стъбло); да прегряваме от щракане фотоопаратите си; да пришпорваме колата по набедени за пътища сухи речни корита, каньони и каменисти проходи; да печем месо на открито; да броим звездите и скорпионите*** и най-важното - под български флаг да прокараме в тоя край на планетата френската национална игра .
Рихтерсфелд се нарича не е само планината, попадаща в рамките на националния парк, а и огромно пустинно равнино пространство на юг и изток. Решаваме да напуснем парка по-рано от планираното, за да изследваме и тоя край. Тук влиза в реална употреба устройството GPS. Някакви пътища, по-точно - оставени от фадроми следи, кръстосват полето във всички посоки, но указателите са кът. Ориентираме се по удивително точните координати на характерни точки, дадени на близката до топографска по мащаб карта. Населени места почти няма. Тук-там по някоя тенекиена колиба. Ако бях на Саддам Хюсеин, бих се скрил тук някъде. Пък той се дал да го намерят в иракско мазе. Аматьор! За лобно място на поредната диня избираме единствената що годе плътна сенчица, сред единственото що годе оформено калърско село (с църква, училище и магазин за царевично брашно и кока кола) в района - Екстеенфонтейн. Продължаваме по трасето, което все повече се разкапва, за да даде шанс на ландровера да докаже предимствата си. Озадачава ни група каменни пирамидки, характерни за високите планини в Азия и Южна Америка нежели за пустинята в Африка. Рано следобед, под най-големия пек пристигаме ... в рая. Така се казва едно зелено поливано оазисче на брега на Оранжевата река, което ни засмуква като магнит пирони. Държат го семейство на средна възраст - африканер и шотландка, намерили се неотдавна в интернет. Да си оставят фамилното име по картата още не им е хрумнало. Шотландката от вратата ни се оплаква, че съседите и в радиус от неколкостотин километра не говорят английски. Влизам и в положението. В Рая си намираме занимания като за след пустиня - плуване, гребане, разходки по намибийския браг, табла, печене на месо.
Пътят ни преминава през още три коренно различни по пейзаж и обитатели национални парка.
Охрабис е красив водопад, с много мощна струя в едно скално стеснение на коритото на Оранжевата река. През 60-те на косъм му се е разминало вкарването в тръби и строителството на ВЕЦ. Природните резерватите още не са били дошли на мода. А днес в района необезпокоявани пасат жирафи. Даже срамежливите антилопи клипспрингер, обикновено не рискуващи да се отдалечават от каменистите ридове, излизат на пътя и от любопитсво допускат колата ни в непосредствена близост. Естествено и тук намираме къде да разпънем палатка и напалим огнище. Дежурната диня, гранирана с бяло сирене и мараня, сме я заколили още на шосето в най-страшната пладнешката жега. Не какво да е шосе, а стотици километри опънат като по конец асфалт през необятно поле от червен пясък, обрасъл (по-образно - брадясал) с някакви съвсем излинели и избледнели в слънчевата пещ треволяци. На север е Калахари, а на юг - Великото Кару, - разновидности на понятието "полупустиня", простиращи се до хоризонта и много зад него.
Истинското откритие е Ваалбос. Млад резерват, оформен на границата на полупустинята и саваната. Там, където вече достигат дъждовните облаци през лятото. Не бях очаквал толкова много животни. При това характерни и за двете еколкогични зони - антилопи орикс и роун от полупустинята, зебри и хартебийсти от саваната. И африкански биволи. Същите, като от едно календарче от серията "Животни", която събирахме в малките класове. Цяло стадо. Което, докато си играем с фотоапаратите, съумява да ни обсади. Да бяха крави и от най-глупвата индийска свещена прода - да бяха заобиколили и отминали. Но тези се инатят като магарета. Като че ли ние сме застанали на техния път, а не те - на нашия. Седим и се гледаме в очите с има-няма стотина говеда. Минават 5 минути, 10 минути, 30 минути, ... Ако оворим прозорците можем да хванем вожда и няколко представителки на харема му я за рогата, я за ушите. Не мърдат. На теория биволите са много опасни, когато им се наложи да живеят самотно, но няма никаква гаранция, че в стадо ще бъдат хрисими. Липсват научни изследвания как реагират на парче плат с бял, зелен и червен цвят, каквото виси от антената на колата ни. В някакъв момент усещаме, че ни е отпусната една степен на свобода и бавно, но храбро, се оттегляме на заден ход, пробивайки обсадата. Биволите губят интерес и удивително бързо запрашват в буша. Слънцето клони към заник. Намираме си лагера и огнището. Месото тоя път е от щраус, а компанията - от скорпиони. Отровни. Същите, които ни се бяха изплъзнали от полезрението в Рихтерсфелд. Ето ги къде летували. Свиваме се в палатките, като за пореден път оценяваме колко добра е идеята да бъдат качени на покрива на колата. Нощта се оглася с реч на африканз от съседните палатки. Развели са си и знамето от времето на апартейда. Отмъщаваме им малко по-късно. Някаква жива твар - не то скорпион, не то носорог - съумява да задейства алармата на колата в 4 сутринта. Остава ни само да се провикнем "Болгар! Болгар!" и на сутринта да вдигнем нашето знаме, ако случайно не са го забелязали.
Пиланесберг е същинска дива савана, съхранила са в огромния кратер на угаснал и разрушил се вулкан. Тук разнообразието от животни от хамелеони, през зебри и бабуини до хипопотами и лъвове е огромно. В наша чест стадо слонове решава да се изкъпе, точно когато минаваме покрай избрания за целта гьол. Нас пък ни къпе дъждът.
Индийският океан
Последната точка в сафарито е крайморският резерват Сейнт Люша, провинция КваЗулу-Натал. На Индийския океан. Едно, че е крайно време да се изкъпем в топло море и, второ, че сега е сезонът, когато снасят костенурките. Тоест - време е за . Буквалното тълкувание на дисциплината е "наблюдение на (гигантски) морски костенурки", но то на практика си е "светене на морска костенурка, докато си върши интимни работи, за подобни на които хора или други животни биха настоели за значително по-голямо усамотение". Светенето се извършва с фенерчета и светкавици на фотоапарати. Първо и най-важно ти трябва късмет изобщо да се натъкнеш на костенурка. От тия гигантски коженогърби косетнурки в рамките на един сезон от три-четири месеца по плажната ивица на африканския юг изплуват от Индийския океан и снасят около 100-150. Съответно вероятността на някоя от тях да и хрумне да го направи точно през нощта, когато си там, и точно на отсечката от плажната ивица в резвервата, по която водачът има разрешение да се движи нощем с ландровер, не е особено голяма. Частни коли изобщо не се допускат тук. За съжаление, ако костенурката се обърка нещо и излезе примерно в Мозамбик, и е спукана работата - чака я тенджерата. Късметът ни спохожда. Заварваме една костенурка, изпълзяла на плажа в началото на нощния отлив, и наблюдаваме цялата неколкочасова операция по избиране на гнездо на пясъка над приливната линия, копаене на дупка със задните крака-плавници, оформяне на крепки стени на дупката, снасяне на 100-150 яйца (10-15 десетки яйца, според един главен асистент в Меито, който успяваше някак си да нормализира всякакви ТТ данни в лекциите си до интервала 10-15, в мерни единици по избор), зариване с пясък, затрупване на дупката и околността така, че не меден язовец, ами берковски иманяр с GPS да не може да ги намери, изпълзяване обратно в морето с няколко завъртания около оста си за калибриране на биологичния компас, докато хване посоката. Всичко това придружено със сълзи и пъшкане. Явно на суша не и е особено кеф, а и сетивата и не са настроени добре, защото в момента, когато усети водата на връщане издава радостно възклицание, че е на прав път. Мъжките от тоя вид изобщо не излизат на сушата, та зоолозите трябва да ги търсят в морето, ако искат да ги изучават. А то не е море като море, ами 2000 метра дълбочина, където се въдели най-вкусните медузи. Това е около стотина пъти по-дълбоко от личния ми рекорд на гмуркане. На хитрата костенурка за тази цел и е свиваща се, мека, нетрошлива от налягане, черупката. А че е гигантска костенурката - гигантска е. Към половин тон тежи. Ако нямаше костенурка, за наблюдение биха останали подивелите от глад крокодили, емигирирали от спадналото родно езеро през километър-два дюни до морето, за да си пробват късмета със солена риба и прешашкат плажуващите летовници. На мене са ми по-интересни хамелеоните, които макар и камуфлирани на цвят, издайнически проблясват в гъсталаците, ако ги осветиш с прожектор или фар на кола. Майка Природа не се е сетила за тоя сценарий. Но пък е измислила друга щуротия: единият вид хамелеони няма нужда от мъжки, за да се размножава. Може няколко поколения женски да си снасят потомството без оплождане, докото евентуално някоя пра-пра-внучка не срещне мъжки, за да опресни генетичната информация.
Спали-недоспали рано сутринта хващаме шосето към крайната цел - столицата .
А дали все още се казва Претория?
Хич не е сигурно, съдейки по излиянията на властите в пресата, че името звучало прекалено много на африканз.
Д.'04
|
Afrikaans
