Опитах се да го преведа чрез abv.bg
Ето какво се получи:

публикувам впечатленията си с подробности, за тези които имат време за губене :-)

София-Лондон-Вашингтон ДЦ, 2003г.

Първият ми полет със самолет в краткият ми земен живот се осъществи в 15:10h на 25.07.2003 от София за Лондон.
Пристигам на летището в 14:30 и с неприкрита самоувереност се отправям към служителка за check-in и проверка на багажа. На монитор е изписано че полет BA225, с които ще пътувам вече е със статус: боардинг. Малко се паникьосвам задето ме препращат от едно гише към друго. Слава богу че летището ни е достатъчно малко че дори и да объркаш гишетата за check-in за 1-2 минути може да притичаш из целия пътнически терминал. Намирам гишето за моя полет, като вече малко разтреперан че е 14:40 си подавам билета на служителката, при което с по-скоро намръщена физиономия ми отговаря че малко сам закъснал и е трябвало да дойда поне 1 час по-рано - сърцето ми направо да се прасне от хипертонични пориви след тези благи думи! Опитвам се да кажа нещо в своя защита но едва ли достатъчно убедително, като факта че ще пътувам за първи път със самолет и сам си нямал имане-даване с летищните особености за пътниците. Служителката, ок. 35год. с наднормено тегло и типична за държавен служител вкисната физиономия, се обажда по телефона за да съобщи че има закъснял пътник за да ме изчака автобуса, които ще ни стовари пред рампата на самолета ни. След като сложи етикет на по-голямата ми раница за ЯД (Инт. Airport Дуллес, Вашингтон ДЦ) ме отправи към портала които да ме изведе пред автобуса за моя полет. Побягнах към терминала /Gate 2/ със скоростта на подгонен от разярен бик човечец. Вече е 14:42, а терминала затваря в 14:45 след което ми изгаряха шансовете да се кача на самолета. Прибягвам покрай митиническите служители, незабелязвайки ги небрежно, след което чувам нещо от рода на "алооо, къде бе?". Със себе си носех раница на гърба, за която никoй не се сети да ме провери дали няма някое и друго острие, като след като ми сложиха печат с изходна дата на излизане извън БГ сам освободен да си диря автобуса. В автобуса, преобладаваха лица с бритънски физиономии и тук таме някои българин, основно младежи. Автобуса потегля в 15:00 към рампата на самолета ни - Боейнг 747. Автовуса ни разтоварва на плаца на няколко метра от самата рампа. Оставам последен, за да имам повече време да огледам самолетите наоколо ни. Посрещат ме на английски стюардеса от БА, като любезно ми посочва пътя до моето място, точно до дясното крило. Оказах се до готина българка, със свежо излъчване при което ми се стопля душата :-)
Моето место е по средата, като от дясно българката, а от ляво - бритънец с черти на близкоизточен азиатец ок. 50год. За съжаление, българката си беше объркала мястото и се измести, макар впоследствие да се оказа че местото си беше свободно през цялото време. Обзавеждането в самолета изглеждаше на поне 10-15god., с протъркани кожени седалки. На жадната страна на всяка седалка има по 4-5 списания от рода на Time Magazine и Life/Бритайн/. Имам на разположение още различни копчета за избор на радио станция и за модифициране положението на седалката. Преди да отлетим, 1 стюард и 2 стюардеси ни правят инструктаж как се използва апарата за дишане, къде може да намерим специални възглавници и др. атрибути при извънредни обстоятелства. След инструктажа, стюардите сядат по местата си в близост до пилотската кабина притягаики колани, за което ни напомня и гласът на пилота по микрофона. Самолетът вече се движи в посока писта за излитане, през което време слушаме кратко представяне на български и английски за компанията БритАир; кога ще пристигнем в Лондон; при какви времеви условия и благодарности за правилния избор :-)
Вече сме на пистата за излитане, като само след по-малко от минута вече ще сме над 1000м височина! Изолацията в самолета е безупречна, като единственото което се чува са леко тунтене от вибрациите на машината... набираме скорост, което усещам и по лекото ми неволно прилепване към седалката. При самото отлепване от земята усещам как се клатушкаме за известно време, докато се уравновеси. Само първите 1000-1500m. изкачването е под наклон, след което самолета се установява хоризонтално и последващото издигане става вертикално, като в този момент единственото което усещаш е лека турболенция. След 2-3мин. от излитането вече можем да се движим свободно. Издигаме са на мах височина от 10500м., като през повечето време от 150мин. полет времето над Европа беше полу-облачно.
Монитора, които се отваря откъм "тавана" дава нон-стоп информация къде се намираме над картата на Европа, в колко часа се очаква да пристигнем, с каква скорост се движим и на каква височина, каква е температурата навън, която при над 10000м беше ок. -45Ц и колко минути остават от полета.
През повечето време бритънеца до мен и дума не обели, без да проявява какъвто и да е интерес да завържим лаф, четейки си книга на иконом. тематика.
Стюардите на няколко пъти по време на полета ни поднасяха питиета и веднъж един по-голям обяд състоящ се от пакетирана китайска храна, сосове, десерт вид паста, питие, малко хлебче. За всяка седалка има отваряща се масичка за хранене или четене. Една от стюардесите, ок. 50-55god. с побеляла коса и безизразна физиономия на типичен кореняк бритънец, бе особено неприветлива, за разлика от колежката и - чернокоя жена на ок. 30-35god. с ведра усмивка и мъж ок. 30 годишен. Българите в самолета се отличаваха, че бяха по-разговорливи помежду си за разлика от бритънците.
Към 16:50 ГМТ се намираме вече над Лондон, където е облачно. Правим няколко обиколки над летището, докато получим зелен сигнал за кацане, през което време могат да се видят и други краящи самолети наоколо ни. Пилота ни предупреждава отново да затегнем коланите, което пренебрегвам с цел да мога да снимам по-свободно Лондон от високо. Самото приземяване също бе толкова леко, с леко подрусване което не е способно да ме забие в седалката пред мен ако и да не съм си затегнал колана.
От рампата на самолета направо влизаме в "коридор", които ни отвежда към терминалите. Коридорат е един вид подвижен ръкав вграден в сградата от едната страна, а от другата слепен за самолета с типичните за по-дългите ни градски автобуси гумо-виден материал.

Полета от Лондон до Дуллес Airport /Вашингтон/ трая около 5h и 30мин. През повечето време летяхме над облаци, които покриваха по-голямата част от полета ни над атлантика. Полета мина доста приятно, оставайки с много добри впечатления от British Айрваъс с които и за първи път пътувам със самолет. На всеки час минаваха стюарди или стюардеси които предлагаха разни сокове, чай, безалкохолни и пр. За разлика от предния полет от София до Лондон, стюардите бяха в пъти по-добри като професионалисти в отношението си към пътниците и тяхното обслужване. Стюардесите се опитваха да забавляват по-малките деца за да заспят, а стюардите с голям професионализъм лееха питиета на по-възрастните пътници. Самия самолет бе Боейнг 767 или 777 със 9 реда седла хоризонтално. Всеки пътник разполагаше пред себе си с монитор с размери 15x15cm вграден в седалката на пътника пред него. След като самолета излетя мониторите се включиха и всеки можеше да избере индивидуално от над 20 канала с филми, show програми, научнопопулярни, news и пр., както и от дозина радио станции.
Аз бях в дясната част на самолета по средата м/у двама американци - един младеж учещ в Георге Масон и натурализирана американка от Индия, преподаваща в high school в Maryland.
Така и не се запознахме, което едва ли щеше да има много смисъл след като се разделим на летището но успяхме да си полафим за това как европейците се различават от американците, както и малко реклама в полза на България пред непредубедените ми спътници по неволя.
Младежът отдясно ми пак бе напълно неглежирал факта че панталоните му бяха наполовина под висящите му боксерки, нито пък беше виждал гребен от известно време чорлавата му глава. Имаше си спътници, предполагаеми колеги от юни, с които си говореха на сащ сланг с леко негърски оттенък, което сигурно ги правеше повече cool по своему. От самото начало не съм се и опитвал да се запозная с него пренебрегвайки го заради гореописаните факти, които ме наведоха на мисълта че некакъв си източно-европеец най-малко го бръсне че пътувал до него. Покрай разговора ми с индийката засегнахме теми от политика, през военните, social life и образование. Точно тогава младежа до мен реши да се включи в непринудения ни разговор, може би отчитайки факта че ако сам не опита да се включи в разговора ни едва ли щяхме да го подканем. Стана дума за студентите по exchange програми, в които и той самия участва като студент по межд. бизнес отношения. Неговият интерншип бе в Испания. За разлика от приятелите си, с които си говореше на реднецк жаргон, с нас понечи да бъде по-праволинеен, което все пак бе повод да му засвидетелствам височаешото си внимание :-)
Дрънкахме какви ли не глупости, като той самия изтъкна факта че би му се искало да завърши в САЩ и евентуално да си намери работа в Европа, където му се сторил по party-up начина на живот (имах си аз особено пак в южна Испания). Беше ми полезно да видя начина му на мислене като обикновен студент, които скоро завършва и ще трябва да се бори на пазара на труда. Изобщо не си правеше илюзии че ще му е лесно пак бил той и американец, с жилище и всичко останало което би трябвало да му подсигури по-висок старт спрямо връстниците му от чужбина които наводняват американския пазар на труда. Иначе оказа се свестен тип, които като много други младоци се подвеждаше от т.н. мода да се облича и говори по един не особено атрактивен начин. Пак и го разбирам напълно, поне в България все още не е толкова масово явлението сред студентите ни, да се правят на утрепки за да бъдат по-широко приемани от колегите си.


Пристигнахме в 22:10 на Дуллес Airport намиращо се на 45мин. от довнтовн Вашингтон ДЦ.
От самолета слизат първо пътуващите първа класа, както си му е реда. След това сме стотиците от втора които препълваме няколко доста широки автобуси и ни превозват до межд. терминал. Първото ми ВОВ! отдадох в чест на безупречната чистота в летището. Терминала беше разделен за американски и не-американски граждани. Имаше и една служителка от летището - цветнокожа с латино-американски тен и финно тяло (което в последствие ще разбера че е по-скоро изключение в САЩ) на възраст ок. 40. С умерен тон и жестове ни подреждаше един по един кой къде да застане, така че да се избягват несъразмерно големи опашки пред едни гишета и обратно при други. Това също впечатлява балкански субект като мен, който е свикнал всичко да е с главата надолу особено когато става дума за по-големи маси от хора. Ще трябва да се свиква че съм вече на американска почва :-)
И двата вида опашки минаваха еднакво бързо, което пак говори за отношението към свои и чужди като еднакво добро. Покрай мен минава въоръжен до заби май, ок. 30год., с черти на малоазятец. Останах последен на опашката с цел да имам повече време да наблюдавам другите хора пред мен, както и да се "любувам" на изключително девирсифицираната маса от хора пред мен - нещо типично тук. Идвайки моя ред пред паспортното гише, поздравявам с "Хи" което се приема еднакво добре и пред по-официални представители на властта. Преравям на място за паспорта си вместо да съм се подготвил предварително, което май също ми е забележителна балканска черта, но мотническия служител търпеиливо изчаква. Подавам паспорта, при което митничаря с обиграно изражение прелиства страниците ми макар и без да е сигурен къде може да се намира България. Запитва ме единствено къде ще оцедна, при което отговарям просто и ясничко - при роднина за 2 месеца, след което ми удря входен печат валиден за 6 месеца престой. Поздравяваме се още веднъж за довиждане и прекрачвайки първите няколко стъпки след митническия пост сърцето ми внезапно препуска в галоп, може би поради факта че чак сега осъзнах че наистина сам на американска почва и връщане назад няма! :-)
Вдишвам дълбоко и уравновесявам ритъма си, след което се затичвам да си диря раницата на въртящото се "колело" в/у което е струпан целия багаж от самолета ни. Раницата ми се появава бързо поради вече изтанилия се пласт от багажерии и със самочуствието на турист я прехвърлям на едното си рамо, като че ли да придам повече тежест на туристическата ми походка - с тяло напред и глава нагоре, ротирайки зеницата на окото си в всевамозяни посоки за да поема максималното от всичко ново заобикалящо ме.
Намираме се лесно с Роберт, при които ще оцедна по време на престоя ми в САЩ. Към 22:45 в летището е почти безлюдно с изключение на пътниците отпоследния за деня полет, т.е. ние. Група латино-американци /латинос/ минават с грам и трясък през целия главен hall за да отпразнуват пристигането на поредния им роднина в страната на неограничените възможности. Това се оказва типично явление за латинос, които сърдечно посрещат всеки свои познат сънародник. Излизаме извън летището, където моментално усещам задуха от 85-90% влажност навън, примесена с аромат на току що изкосена трева/морава. Температурата трябва да е поне 25Ц и още 5-6Ц, които се добавят от задуха и влагата. Мирише сякаш сме близо до море, а то е атлантическия океан на 2h път; освен това има дузина притока на реки към Чесепеаке залива, към които се вливат няколко реки с широчина 3-4 пъти на дунава.
Отвън летището изглежда като сграда с вдлъбната полу-елипсовидна покривна конструкция и с разтегната овална фасада вдлъбната няколко метра навътре от козерката на покрива, крепяща се на стоманени стълбове. Нещо като софийската централна сграда в по-овална форма и с много по-големи размери :-)
Отвън са само огромни пространства за паркинг и няколко автобуса чакащи да превозат пътници от един до друг край на летището, основно до другите паркинги в близост до летището които са безплатни. Инфраструктурата е безупречна е впечалтнието от първия поглед които успях да хвърля в/у пътищата, осветлението, озеленяването и др. по-дребни детайли. Качваме се в автобуса с широкоотворени врати, като вътре температурата е към 22-23C благодарение на климатика които се скъсва да върти обороти за да поддържа температурата при отворени врати. Вътре, шофорият индиец с "превръзка" на главата и средно-дълга побеляла брада на средна възраст ок. 55. Посреща ни усмихнато с "Welcome то Вашингтон" при което несъзнателно този позитивен жест ни провокира да отговорим подобаващо. Признавам че това етническо разнообразие ми се стори като първи културен шок, които изпитах на сащ почва. Потегляме само 2ма души в автобуса, който е също така безупречно чист и преосветен. Минавайки покрай буквално хилядите коли паркирали покрай летището осъзнавам че огромна част от колите са мах 3год., като СУВс представляват поне 30% от всички коли! В продължение на 10мин. докато се возим гледам и не мога да повярвам че е възможно такъв голям процент нови коли, но скоро и с това ще се свикне :-)
Навсякъде покрай пътищата тревата е подкосена и поливаща се на места дори в 23пм.
Стигаме до колата ни, също една от мнoгoто нови коли - ВВ Пасат последен модел с екстри, която могат да си позволят всеки с доход над $40к годишно.
От един климатик се пренасяма в друг климатик и ги разбирам хората при тоз задух каква неоценима придобивка климатика е навсякъде - от градските тоалетни до коридорите в по-големи блокове. Пътищата са безупречно маркирани, с табели предупреждаващи дори за преминаващи елени и катерици, електр. табели с информация за трафика по отделни учащаци от магистралата и безупречно осветление на пътя, поне докато не се излезе от вашингтон метро ареа, където живеят 5.5мил. души, от тях 0.5мил. в самия град Вашингтон ДЦ.
За пореден път се шашкам от безупречната поддръжка дори на зеленината по магистралата, като сутрин има латинос които се занимават специално с това да подстригват тревата точно на границата м/у бордюр и почва. Средната скорост на потока от коли по магистралата, състояща се от 3 главни платна и 2 допълнителни от ляво и дясно, се движи със ок. 110-120km/h като рядко се среща някой да изпревари с голяма скорост и то обикновено чернокож или емигрант-новобранец.

End of Day 1ст.