Аз се омъжих на 21 за мъж на 39 г., разведен, с дете.
От тогава минаха вече 18 години и сме много щастливи заедно, имаме още деца, гледаме си ги с много любов .... Е, според положението в Бг, с всичките му там всеобщи трудности ...
Каката живее в чужбина и много се радва на малките, но все пак рядко се виждаме. Иначе, може би щях да ревнувам ...
Спомням си, че когато "кандидат съпруга" попитал баща ми дали има нещо против да се оженим, баща ми отвърнал, че това си е моя работа. Бил абсолютно сигурен, че аз няма да приема... Но аз взех, че се сгодих и татенцето онемя. Майка ми винаги и безрезервно ме е подкрепяла във всичко, което ме направи силен и щастлив човек. Какво е изпитвала тогава не можах да разбера, сигурно е била в твоето положение, но ме подкрепи. Нещо повече в началото ми беше трудно с новия начин на живот и когато мърморех против съпруга си, тя ме смъмри: " Взела си си мъж с навици - ще се съобразяваш с тях!"
Много се отплеснах, важното е що за човек ще има момичето до себе си, каква е гаранцията, че нейн връсник с изгледи за кариера и т.н. ще бъде грижовен баща и любящ съпруг?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите