Поста ми беше малко емоционален, взел съм в ръце...
Но... аз съм се опитвал да и казвам, че не я искам тук... ако го кажа по спокоен начин, ще се започне, че това е проблем и трябва да го решим, решението е просто да не идва, но на нея това не и изнася и започва един сложен и дълъг разговор, при който не се стига до консенсус и после всички започва отначало.
Ако кажа с тоя тон с който написах първия си пост се започва, драматизиране, какво ненормално виждам в това да обича малкия си син и т.н. и т.н. неща, който ме карат да искам само да прекратя разговора, което означава да се съглася с нея.
И никога не ме остава да кажа всичко което искам да кажа, ще се разреве и аз ще спра да говоря. Ако и напиша писмо... после ще ми се върне тъпкано след време, сигурен съм че няма да стои със скръстени ръце. А аз ще се побъркам от очаквания през това време...

П.П. Държа да отбележа, че аз не съм лош син, ходя и на гости 2-3 пъти в годината, държа и ръката по погребения, мисля, че е достатъчно!