Няма страшно - само много нерви и още повече любов и търпение.
Да, променят се, изведнъж сякаш стават други, почти непознати за нас същества. Нормално е да са различни от нас. Успокояващото е, че въпреки странностите /от наша гледна точка/ се оказва, че не са съвсем забравили на какво сме ги учили, но това е моментът, в който проверяват дали е така наистина. Това означава естествено много грешки, които ни докарват до лудост, защото се опитваме всячески да ги предотвратим, а не се получава. Но те имат право на опит, нали? Не желаят готовите ни рецепти, не признават обикновено, че сме били прави - най-добре е да се сдържаме да го съобщаваме, или пък натякваме. Нуждата от свобода и самостоятелност става осезаема и се отстоява яростно. Несподелянето е донякъде защото си дават ясна сметка, че нещо не е както следва, но са длъжни да проверят сами. Също и защото си пазят територията от чуждо /нашето/ нахлуване в нея. Но това не е ненормално. Ненормално би било да искаш на 15 години да споделя вашите интереси и свободно време, когато светът наоколо му предлага скривани досега, непознати неща, които следва да бъдат проучени лично. Там ние нямаме място, освен съвсем инцидентно /такива моменти трябва да се използват/. Да, детето се изплъзва, расте, става голям човек /постепенно/ - това е негова лична работа, смята той. Работата с неученето е повсеместна, уви, но това е една безкрайна тема, за съжаление засега нищо не помръдва към добро. Много малко са амбициозните на неговата възраст - тези, които знаят какво искат. Не мога да преценя дали това е плюс, или минус - рядко такива деца успяват да се впишат успешно в средата си и растат умни и самотни егоисти. По правило останалите не ги приемат добре. Неприятното е, че в наши дни отрицателният модел на поведение се цени прекалено много /той винаги е бил нещо привлекателно, но сега вече излиза съвсем от релси/ - вината, според мен, е на цялото общество, не на отделния родител, или учител. В края на краищата почти всеки родител възпитава, или поне се опитва, положителното у детето си, но извън къщи, в неговата среда, която е приоритетна на тази възраст, това се оказва непечеливш вариант. Утешителното е, че все пак, децата успяват някак интуитивно да намерят някакъв що-годе приемлив модус вивенди, но той не отговаря изцяло на родителските въжделения, трябва да се признае.
Мисля, че този ужасен период е на някаква немислима ежедневна акробатика от страна на родителя за да не скъса връзките с детето си от една страна, а от друга да бъде все пак коректив на "изследователските" му поведения.
Затова завършвам с онова, с което започнах - много любов и много търпение...
Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.
|