Изключително съм ви благодарна на всички за мненията, които дадохте. Бих искала да уточня за "родито", че не е прочел/а точно постинга, където мисля съм описала точно как съм се чувствала. Не се мисля за по-по от госпожата, но явно тя се мислеше за такава цели три години...Ще споделя, че аз също работих доста години с деца и то ПРОБЛЕМНИ. Преподавала съм на девет класа с 90 % мъжкари в т.нар."долнопробни техникуми". Колегите ми, които много си обичах и с които до ден днешен поддържаме връзка, трепереха от тях - системни бягства, арогантно поведение, никакви знания и т.н. Мога да ви уверя, че бях станала като техен изповедник - все бяха край мене, все "госпожо -това, госпожо - онова. Какво да правим?"Никога не съм повишавала тон, никога не съм ги назидавала. Обсъждали сме заедно ситсуациите, и ...много други екипни работи, и те , сладурите , сами стигаха до извода или решението и се обединяваха около него. Завършиха, изслужиха. Малко от тях продължиха образованието си. След това смених работата си . Минах към тежката артилерия, така да се каже - деца с проблемно поведение, деца, употребяващи ПАФ / психоактивни вещества/ и т.н /да не ставам лепливо-обстоятелствена/. Моите ученици обаче продължаваха да ме търсят - всеки с житейските си проблеми. Понякога ми е било натоварено, не ми е било и до тях, но мой дълг е било да им обърна внимание, да ги изслушам, да им помогна да преценят обективно проблема си и да го погледнат от друг ъгъл, от друга гледна точка. След дни пак се обаждат - "Госпожоооо, адски се кефяяяя!!! Оправи се всичко! Хайде да пием кафе!!!" Не винаги съм могла да откликна, но знаете ли каква е сладостта от доверието, от това да им "бутнеш" едно рамо. Казвала съм си: Дърпайте напред, колкото можете, важното е да сте доволни от себе си, да живеете своя си живот и да си го обичате! И именно за това не издържах, за което пак казвам най-отговорно - виновна съм. Но не заради великата педагожка, която иска всички деца да са като робокопи, а заради сина ми, който наистина се почувства засрамен от мен. Ще ви пиша пак. Нещата влизат в релси. Яд ме е , че ако до сега е бил самостоятелен /наистина/, а ние само леко сме контролирали положението, то сега, вече шести-седми ден, висим с него над учебниците, но пък той се справя отлично. Но, не мога да го накарам насила да спре да се хили, когато решава с лекота трудните задачи или когато ми обяснява колко готини били някакви си диоксиди и незнам си още какви химични формули. Не приемам авторитарния родителски или учителски стил, а либерално - контролиращия. Светът, мили мои приятели, върви напред, а не назад. Като нямат интересни форми на занимания - плуване, състезания, кръжоци, театрални сценки, празници в училище, ще си декапсулират емоцията в часовете... Знам, че в София има и такива училища. Но, при нас не е така, въпреки че на всеки му се иска. Сега ви оставям. Надявам се, че ще пишете пак.