|
Синът ми е на 13. До началото на учебната година въобще не съм си мислила, че ще имам някакъв грандиозен проблем с него. Всичко вървеше добре, убедително даваше разни обещания и ние с баща му му вярвахме. Отивайки на родителска среща се оказа, че положението не е толкова цветущо. Гледаме го ние в къщи, питаме го, а той - по този предмет готов, по онзи готов, домашните написани. Позволих си да проверя - гледам, някакви инфантилни домашнички. На въпроса "толкова ли само трябва да отбележиш по еди кой си въпрос", той натъртено, на висок глас ми заявява "ти какво искаш, госпожата така е казала" и т.н. "Ок" казвам, "но да не стане издънка...
Е, издънката стана, аз порядъчно се скарах с една от госпожите, и то пред всички останали родители. Реакцията на някои беше в защита на учителката по Х предмет, която в интерес на истината , ми лазеше по нервите цели три години - кой къде, все нашият виновен - столовете опирал до стената, допълвал изреченията й, хилел се в час, закачал се с други деца, които му отговаряли на закачките и...като че ли го нарочи. Та след като си изпуснах нервите на родителската среща / всъщност позволих си да й обясня, че сериозни ще бъдат цял живот, а тя има прекрасната възможност с повече любов да поговори с тях, ако щете да им постави индивидуални задачи, да не бърза да ги обвинява и да им вменява вина за незнам си какво поведение с незнам си какви последствия/ двама -трима от родителите се опълчиха срещу мен. Съответно и те бяха... сложени на място. Едва се прибрах в къщи. Осъзнавах, че синът ми не е направил нищо лошо, осъзнах собствения си яд и натрупано за три години негативно отношение към предпенсионната учителка... Осъзнах обаче каква грешка направих да се разправям с нея пред всички родители. Бях на 100 % сигурна, че ще ме подкрепят, защото всичко живо се жалваше от нея в течение на годините. И познайте, аз като по-ербап реших да поема колективната отговорност. Последствието - рев и паника в къщи, два дена държах речи на детето, което се оказа ,че си има пропуските, ама аз какво съм си мислила...не знам. Сложихме парола на компа, за да няма достъп. Сега учим двамата, но съпротивата му е толкова голяма, че ...тази вечер например рева поне три пъти. А възприема като калкулатор. Детето ми е адски разстроено, заради моето поведение. Днес учителката се е отнесла презрително с него, унизила го е, като демонстративно е отказала да отговори на поздрава му. Не го е забелязвала, че вдига ръка - все едно не съществува - разказва хлапакът и плаче неистово. Аз мълчех. Взех решение да отида да се извиня, но той категорично го отхвърли, като изтъкна философски доводи и се аргументира достойно. Гадното е, че и част от децата са му обърнали гръб. Той си го обяснява с това, че те са силни по предмета и постоянно толерирани от учителката - нейните любимци, които знаят всичко, нямат пропуски и слушат. Адски виновна се чувствам. Не знам какво да направя. В къщи е бойкот и дива съпротива на това, че с натиска ни над него сме искали да му кажем, че е най-големия слабак, че е тъп и за нищо не става. Опитваме се да го убедим, че това въобще не е вярно, но той нервно плаче и сипе тежки обвинения за нашето отскорошно поведение. "Вие никога не сте били такива!" Не искам да стигаме до постоянни подобни форми на обучение в къщи. Мислех си, че сам ще се амбицира и мотивира, защото знаете в седми клас как лудваме всички. Сега ме гризят идиотски притеснения , за това че скоро няма да мога да спра да мисля за случилото се, че синът ми ще погледне на мене с друго око. Заяви, че повече никога няма да се оплаква от учител, за да не мога пак да се разправям. Никога не съм се чувствала така. Вдигнах кръвно, правиха ми кардиограма днес. Изписаха ми лекарства, но това само ви го споделям. той не трябва да знае. Минава ми мисълта, да се обърна към хомеопат /наскоро едни приятели разказваха как хомеопат е приготвил някакви капки за детето им, които са му помогнали да овладява емоцията си и да е спокойно/ А нашият си е емоционален - вряка кряка, гледа футбол като обезумял, реагира открито на всякакви положителни емоции. Не е тормозен, не е правил пакости, бели или най -малкото да се сбие с някого. Плаче за животно, което деца са се опитвали да мъчат - беше за някаква жаба, после за котка. Самите ние си имаме и котка и морско свинче. Човекът си се грижи за тях като за братче или сестричка /пак моя вина/. Но е много емоционален - мисълта му тече бързо, изразява се със сложни и задълбочени изречения, не сме го лишавали никога от участие във вземане на семейно решение, каквото и да е то. Изживява всичко с нас като равноправно човече от семейството. Помага в домакинството. Абе приветливо хлапе. Какво стана тук от няколко дни след тази идиотска родителска среща/по-добре да не бях ходила/, просто не знам. Дали ще го попречупя? Дали ще забрави по-бързо от мен, защото на мен скоро няма да ми мине, дали да не отида при въпросния хомеопат, просто не знам. Страх ме е нещата да не тръгнат в лоша посока. Страх ме е да не започне да се проваля в училище. Страх ме е да не стане неуверен и това да му създаде още по-големи проблеми. Да го натискам ли да чете или да карам по-лежерно? Много материал, много чудо!!! И всеки даскал с неговата си важност...Ужас! И тая дива истерия в седми клас с т.нар. отсяване на децата...направо се побърквам. И аз съм кандидатствала и съм учила в елитно училище. Знам, че средата е много важна, знам, че ако се провали, въпросната учителка ще ликува, родителите ще ме сочат с пръст, че само преденциите са ми били....ама без покритие....Бях решила да не го пращам на уроци по български, а да учим заедно идиотските съчинения - разсъждения и неговата учителка по БЕЛ да го изпитва и насочва. Но май съвсем се омотах в собствените си "мисловни и поведенчески подредби"...Съпругът ми е прекалено спокоен, не му се поемат никакви отговорности, а в същото време дори и за малко да седне с него, двамата се разбират много по-добре в ученето, отколкото с мен. Аз съм идиотка, карам го да пише, да повтаря и завтаря...Но нали и аз така съм учила. А това е глупост! Като го накарам да напише нещо негово си, то става идеално за възрастта му, има си смисъл, мъдро е за 13 годишно дете, но е оригинално. Ама не - съчинение разсъждение - на изуст! Кво ще разсъждава - не знам. А тая даскалица, ако се бях сетила да му дам диктофона си да я запише как ги унижава в час, щях да си съдера задника, но да докажа, че вече си е изпяла песента. А дали от хлапака ще стане нещо или не, е въпрос на време. И въпреки всичко съм на ръба. Объркана съм. Не знам какво да направя, не знам как да го накарам да се абстрахира от тази моя излагация / а бях права за себе си, щото ми писна да й слушам името цели три години. А тя го обвини в пети клас в сексуален тормоз - точно така се изрази, щото бил щипал момичетата по задниците. Това обаче се оказа не вярно и момичетата от
целия клас станаха и го защитиха, като бяха обяснили, че нейният любим ученик е бил организатора и те обаче не се чувстват наранени, защото е било някаква си гоненица и боричканица. Тогава пак ви писах тук, в този форум и получих разнородни, но ценни мнения и съвети. Моля ви, дайте мнението си, но обективно, дори и да бъда обвинена. Май си го заслужавам. Гадното е, че сега ще се страхувам повече, защото евентуален негов провал при изпити, ще докаже моята наглост /според учителката и двама-трима родители. А другите родители мълчаха и гледаха надолу/. Ох, написах го. Благодаря ви предварително за търпението да изчетете идиотската ми изповед и за евентуалните отговори.
|
Господи, какво да правя!
