То при всеки е различно като проява.
Общото е, че за родителите е трудносмилаемо.
С каквото и да се занимава, все ще му остане време да се прояви някак - може да не плюе по пода, може да драска по стените, например, да не иска да ходи на училище, да стои като статуя като му говориш, или ако е благоразположен, да издава нечленоразделни звуци между "да" и "не", тъй че нищо да не разбереш, да създава шум от всяко попаднало му пред погледа нещо /за силата на звука на предпочитаната музика изобщо не говоря -това е класика/, да се облича по твърде странен за разбиранията ти начин /бял кахър/, а и съответно така да се съблича...
Хубавото е, че работи поговорката "всяко чудо за три дни" - ако можеш да понесеш "новостите" с престорено безразличие, имаш шанс да си свидетел на по-голям брой и по-голямо разнообразие, но ако реагираш спонтанно /естествено отрицателно/, нещата могат да се задълбочат, защото интензивността на твоя бяс е мерната единица за успеха на идиотщината
Мисля, основното е да се удържи фронта по отношение на най-важните, според теб неща - да знае, че там е излишно да се пробва. А те прекрасно се ориентират и още по-прекрасно знаят какво вършат...
Не е толкова трагично, полека-лека акцентът се измества към по-нормални дейности, въпреки че никога не са изключени отделни рецидиви.
Ако непрекъснато викаш "не" на всичко, първо ще си скъсаш нервите и второ - нищо няма да постигнеш, освен една невероятно тягостна атмосфера вкъщи - няма как да се прескочи периодът на бунтарството /всички тези безумия са негов израз, уви/, той сам си приключва в един момент. Любов и търпение само.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.