Здравей-вей.


Такаа... от къде да започнем. Само да отбележа, че ще се радвам да поспорим, а не да се заяждаме. Обичам спора.

На теб ти правят впечатление, че "белите" стихове във вестниците били плъзнали навсякъде. А на мен ми прави впечатление друго- отвори Хулите, Словото, утвърдените сайтове за поезия (и проза) и виж колко прозаични, обикновени и без дълбока идея са някои от римуваните стихове. Рими от типа на "нея-тея", "ден- мен" и прочие, не предизвикват никакви емоции у мен. А поезията е чувства, вплетени в думи.

Права си за ударените срички и стъпката, права си, че все пак се намират наистина бози в днешно време, но стихотворението трябва да бъде с нещо по-различно, да ти остава в съзнанието. Чела съм прекрасни неща в рима и прекрасни без никаква такава, но и в двата случая идеята е била представена интересно, интригуващо. Тематиката за любовта е класика в писането на поезия, но не смятам, че Падналия ангел я е представил/а подобаващо. И за да не си говорим сухи приказки, къде според теб е стъпката тук

Две глави – безкрайно луди
На любовта със радост ще се отдадат

Макар и болката със нея
Неотменно да върви

Още нещо- когато пишеш със стъпка (примерно две неударени срички, една ударена, или пък две ударени, една неударена и т.н.) ти си избираш 1 и вървиш с нея до края, не може да ги сменяш по средата, въпреки че във всички случаи стъпка ще има.
Не се брои за стъпка наличието на рима (литературно казано).


И все пак, чудесно е, че все пак пишем- независимо как. Търсим израз на чувствата си, на себе си. Това пак е важно.

пп- Мога да ти предложа нещо, което според мен лично, а и според много други хора, има и литературна стойност, освен емоционална (тематиката е любовна)


Предчувствие,
залез
и пясък...
...и нищо...
Само бял силует на жена.
Самота в самотата.

И поглед...
И мисъл..
Тихи
стъпки
и пак...
Тишина.
И устни внезапни
над
устни
откраднати!
Жълт блясък...
И звук от коса!
Плах шепод на рамото,
усет във здрача
Жив пясък
под плът
... и роса...


И нещо без рима, стъпка и прочие, за което се отнася същото като горното. Само идеята му е много, много по-дълбока.

Спи, Малък принце!
Спи!
Тъй дълъг е пътят до твойта планета.
Тъй дълъг и нужен...
Спи!
Твоят сън е завръщане.
Твоят път е раздяла.
Ето,
всички звезди се превръщат в звънчета
и те викат със твоя глас-
далечен и топъл,
далечен и топъл...
Спи, Малък принце,
спи!
Този свят е тъй малък за тебе,
Този свят, в който има
тъй мъничко залези
и толкова "нищонезначещи" рози,
и забравени кладенци-
този свят се побира в една от сълзите ти.
Спи...
Твоят път е раздяла,
твоят съд е очакване.
Твоят сън ще ти върне
житата узрели в цвета на косите ти,
песента на чекръка, по-бистра от болката,
и далечния спомен,
че си съществувал
далеч от свойто единствено цвете,
далеч от свойти кухненски малки вулканчета,
далеч от твоите приказно бели боабабови
делници...
Спи, Малък Принце!
Твоят сън е завръщане.
Спи и не чакай пробуждане!
Тъй дълъг е пътят до твойта планета.
Тъй дълъг и истински.



Мисля че няма нужда да анализирам второто, въпреки че е толкова скрито и изискващо търпение.

Хайде, със здраве

"Когато е в морето, човек никога не е сам".
Ъ. Хемингуей